Тед Козматка
Потрепващите (15)

Глава 14

Онази петъчна нощ аз спрях до сградата на управата на мотела, преди да продължа към стаята си. На предната морава имаше розови фламинги. Не можех да проумея това. Доколкото знаех, мотелът не беше тематичен. Носеше съвсем обикновено име: мотел „Блейкли“. Беше кафяв, правоъгълен, почти безличен, два дълги етажа с външна площадка, която обикаляше горния етаж. Приличаше на всеки друг от десетките стари мотели, осеяли крайбрежието в тази част на света — доста поочукани и занемарени, — но пък ето ги и тях, двете розови пластмасови фламинги на предната морава. Или може би точно това беше целта. Може би безличният кафяв мотел имаше нужда от две фламинги.

Служителката на рецепцията ме видя да влизам и ми помаха с някакви пликове.

— Имате поща — рече тя.

Казваше се Мишел или Марла.

Взех пликовете от протегнатата й ръка и после предплатих за още един месец. Имах чувството, че харесват дългосрочните си гости. Чистене веднъж седмично. Отнесох пощата в стаята си и я хвърлих на масата.

Две писма. Едното спретнато и с явно делови вид. Другото адресирано на ръка.

Първото беше от работата. Отворих го и вътре открих един-единствен сгънат на две лист хартия.

ЛАБОРАТОРИИ „ХЕНСЪН“

Ерик Аргус

Служител 1246

Потвърждение за директен депозит

 

Уважаеми господин Аргус, имам удоволствието да ви съобщя, че преминахте успешно изпитателния срок и вече сте щатен служител на пълно работно време. Към настоящото прилагаме чек за бонус от 1000 долара като оценка за усилената ви работа. Петнайсетпроцентното увеличение на настоящата ви заплата влиза в сила незабавно. Добре дошли в лаборатории „Хенсън“.

Оставих писмото на масата и се втренчих в него. Няколко пъти прочетох първото изречение. Щатен служител. Не знаех какво да правя. Част от мен искаше да заподскача от радост. Или да се обади на някого. Какво гласеше етикетът в такива случаи? Щатен служител; тогава осъзнах, че всъщност не съм го очаквал. Дори след публикацията.

Извадих чековата си книжка, написах чек за петстотин долара и го сложих в чисто нов плик. Адресирах го до сестра ми.

Дължах й много повече от това. Много повече. Дори само за сметките за лекаря.

Зачудих се дали да й се обадя — да натисна няколко бутона на телефона. Исках да й кажа… да кажа на някого. Исках да говоря и да излея всичко. За експеримента, за зоопарка, за публикацията. Извадих телефона от джоба на панталона си и го вдигнах пред себе си, но не можах да се накарам да натисна бутона.

Осъзнах, че това не е достатъчно. Два месеца трезвеност. Петстотин долара. Не, не бяха достатъчно.

А как да обясня за публикацията? Още чувах гласа на Джереми — какво означава това?

Не се обадих и затворих телефона. Твърде рано е, казах си. Когато изкарам още един месец трезвен. Когато мога да й се обадя и да й кажа, че съм направил нещо стойностно. Сгънах писмото и го прибрах в джоба си.

Едва тогава погледнах към другия плик, който бях получил. Надписан бързо на ръка. Погледнах адреса на подателя. Улица в Индианаполис. Не ми говореше нищо. Името обаче познавах много добре.

Разкъсах плика.

Вътре имаше един лист хартия.

И един ред. Изписан на ръка.

Трябва да поговорим.

Стюарт

Дълго се взирах в листа. Чудех се как Стюарт се е сдобил с адреса ми. Но светът на науката не е голям, сигурно беше прочел за експеримента. Или бе просто съвпадение. Може би от пепелта на предишната ни работа се беше надигнал нов огън, като феникс, и той искаше да ми съобщи. Но ме споходи и по-мрачна мисъл — може би беше в беда.

Трябва да поговорим.

Само едно изречение.

Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук.