Тед Козматка
Потрепващите (26)

Глава 25

Сестра ми. Толкова прилича на мен и все пак съвсем различна.

Невероятно е какви неща ни се изплъзват. Други спомени остават, като неясно бръмчене в ума ни. Звукът от фурната в притъмняла къща. Това е просто усещане, подобно на транс, докато близките ти спят в стаите по коридора — сякаш в този миг всичко е наред и винаги ще бъде — един случаен миг, в който всичко е хубаво.

Има и други спомени. Огледалото в спалнята на родителите ти, изградено от широки квадрати, залепени за стената правоъгълници и когато се погледнеш в него, виждаш едно начупено на квадратчета момче. Дете на парченца, на десетина малки кутийки, винаги леко разместени, можеш да преместиш малко крака, така че да промениш ъгъла, от който се виждаш, и лицето ти да пасне добре в едно огледало, рамото ти в друго, ръцете в трето, пълно разграфяване на твоето същество.

И още един спомен: седя нощем до прозореца и чакам татко да си дойде. Мама влиза и пита:

— Какво има?

Нямам думи, с които да й обясня. Просто неизречим страх. Тревога, че някой ден татко няма да се върне.

Мама никога не се тревожеше. Никога не помнеше лошите времена.

Паметта й беше нейно собствено изобретение. Като суперсила. Гъвкава. Мама умееше да вярва, в каквото имаше нужда да вярва. Като око, което разкривяваше формата на реалността — контролираше спомените си, както тибетски монах контролира пулса си. И все пак понякога казваше неща, които те карат да замръзнеш — стряскащи прозрения.

— Остеопорозата е адаптивно състояние — обяви тя един следобед. — Продължителността на живота спада с всеки два сантиметра ръст над метър и осемдесет. Когато остаряваш, остеопорозата скъсява разстоянието, което кръвта трябва да измине по кръвоносната система, и така се подпомага работата на сърцето.

След години се върнах към това и не намерих нищо подобно в литературата. Беше нейна идея.

Тя изобретяваше и думи. Те се ронеха от устата й като златни монети. Думи, които трябваше да ги има. Думи като Кръговат. Сарказмичен. Инглациране.

— Инглациране? — попитах аз.

— Когато затваряш враговете си в лед — обясни ми тя.

Успях само да кимна. Разбира се.

И още една: след като получи резултатите ми от изпита, тя протегна ръка, докосна косата ми и рече:

— Моето умно момче. Моят математик.

Сестра ми само клатеше глава. Добрата. Разумната.

В мотелската стая аз посегнах към телефона. Набрах цифрите — всички, освен последната. Пръстът ми увисна над бутона.

Късно е, казах си. Сигурно вече си е легнала. А и какво щях да й кажа? След всичко случило се в Индианаполис дали щеше да ми повярва?

Чувах въпроса й, гласът й се извисява: „Как така ще изгори сградата? Ерик, какво си направил?“

Какво направих?

Опитах да си представя отговор на това. И оставих телефона.

* * *

Папката се криеше в средата на купчината вестници и писма, които Джереми ми даде. Вероятно дори не я беше забелязал — само я е грабнал с останалото от пощенската ми кутия.

Папката беше тънка. Бежова. Разпознах небрежния почерк на корицата: Това е информацията за Брайтън, която поиска.

Изпращаше я Машината за точки. Съвсем го бях забравил. Нима само преди дни го бях помолил да се разрови?

Вътре имаше бележка и няколко фотокопирани страници.

Ерик,

Не можах да открия много, но се обадих тук-там, пуснах връзки и само това успях да изровя.

Накратко: Брайтън е призрак. Няма дата на раждане. Няма последен адрес. Името му се появява в базата данни едва през 92-ра, и то единствено в регистрацията на фирма. Консултантска фирма, наречена „Инграм“. Покупко-продажби, корпоративни инвестиции, точно както той каза. Но е прекалено добре финансирана. Нищо особено интересно, освен едно, и доста трудно се добрах до него. Те осъществяват контрола при наградата „Откритие“. Сигурно си чувал за нея. Е, това е, съжалявам, че не открих нищо повече.

Да, бях чувал за нея. „Инграм“ бяха една от групите, които предлагаха пари на изследователи, занимаващи се с важни проблеми в математиката и науката като цяло. Както ЕксПрайз в аеронавтиката и „Милениум“ в математиката, наградата „Откритие“ и подобните й се смятаха за начин да се подкрепят иновациите.

Обърнах страницата и видях списък с правила и критерии. Стотици хиляди долари се изплащаха за изследвания в широк научен спектър. Повечето в областта на физиката и компютърните науки. Трима победители за последните седем години. На следващата страница бяха имената на спечелилите. Под тях данни за проектите, които са били разгледани. Тогава по гръбнака ми плъзна тръпка.

* * *

Понякога след прекаран в морето ден с татко аз намирах мама в трапезарията, работеше по тезата си. Така я наричаше, тезата, сякаш ставаше дума за едно-единствено нещо, макар че тя все нарастваше, а темата все се променяше.

— Видя ли китове?

— Не — отвърнах. — Наблюдавахме крайбрежието.

Тя кимна и пак започна да пише — този път за липидните системи.

Измерването на бреговата линия е картографски невъзможно. При всички тези криволици и издатини. Но можеш да измериш неравността й — специфичната честота на неравност. Това беше майка ми. Вълнообразна линия. Само приблизително разбираема. Казваше се Джилиън, но това име като че ли не й подхождаше. Когато мислех за майка си, името Джулия ми се струваше все по-подходящо. Джулия й пасваше. Истинското й име, което дори тя не знаеше.

Мама не се разочарова, когато не поисках да я последвам в имунологията.

— Това е област, която изисква инвазия — каза ми тя веднъж, като обяснение. — Освен това природните науки и физиката са едно и също, не е или така?

— Какво имаш предвид?

Тогава бях на дванайсет и вече бях завладян от физиката и числата. Опитвах се да отричам лудостта й.

— Едните си имат Дарвин, другите — Айнщайн. Но всъщност в основата си всичко е просто религия.

Отвърнах малко рязко:

— То е точно обратното на религия.

Тя поклати глава.

— Идва от същия порив. От нуждата да разбереш.

Очите й не издаваха нищо.

— И единственият въпрос е всъщност колко силно искаш да узнаеш?

* * *

Взех телефона. Колко силно исках да узная?

Набрах номера на Машината. Чух два сигнала.

— Ало.

— Получих доклада ти. Откъде взе списъка с проектите?

Отвърна ми тишина, последвана от експлозия от думи:

— Господи, Ерик, добре ли си? Чух какво е станало. Обадих се и ти оставих съобщения…

— Списъкът — настоях аз.

— Ами…

Той като че ли се обърка, опитваше да си спомни.

— Списъкът с проектите? Значи си получил папката. Един мой познат в университета ми го даде. Но как си ти? Чух за пожара.

— И това е публична информация?

— Да, всичко е публично, ако знаеш къде да търсиш.

— Няма дати към проектите.

— Не съм сигурен за датите. Защо ме питаш за това?

Вгледах се в листа. Проучването, от което се интересувах, беше в средата на списъка.

— Кога е започнало това?

— Преди седем години.

— До настоящия момент?

— Да, вероятно. Не съм сигурен. Кажи какво става.

— В този списък има един много специфичен термин.

— В какъв смисъл специфичен?

— Разклоняваща трансформация — значението не е важно. Става дума за математическа функция.

— Не те разбирам съвсем.

— Аз го измислих. Аз измислих термина точно след колежа. Само няколко души работехме по това.

Той помълча, после рече:

— И този термин се появява в индекса на проучванията, които са разглеждани за наградата.

— Да.

— Къде си работил по това?

— Със стария ми партньор. Преди „Хенсън“.

— Но това е преди… — Замълча.

— Да, доста преди да се срещнем с Брайтън.

Последваха още няколко секунди тишина.

— Защо са се интересували от работата ти?

— Това е много хубав въпрос.

* * *

Преди Айнщайн го е имало Гастон Жюлиа.

В речника математическата функция е описана като вид система. Всъщност функциите са преобразуватели — те са онова „ако-тогава“, което е в сърцето на всяко изчисление.

Затворих телефона и го оставих на масата пред мен. В стаята цареше пълна тишина. Приближих се до огледалото.

Първия път, когато мама ми описа рибозомата, аз разбрах принципа. Нуклеотидната секвенция влиза от едната страна на рибозомата, а полипептидната верига излиза от другата — просто и подредено преобразуване на информация. Математическа функция в най-чист вид.

В края на Първата световна война един френски математик на име Гастон Жюлиа първи успял да опише поведението на сложните числа при множествена итерация^[1] на функция ƒ. Прилагаме кое да е число z към функцията ƒ и получаваме резултат. После прилагаме функцията ƒ на изхода и получаваме вторичен резултат, след това прилагаме функцията ƒ към него и получаваме третичен резултат, и така нататък, в безкрайна процесия. Подобно на рибозомата, която изяжда своя продукт в една безкрайна примка.

Изобразени в триизмерно пространство, тези множества на Жюлиа изграждат сложни, красиви структури. Множества на Жюлиа. Фрактали на Манделброт. Патологични криви. И по-странни неща. Неща, които математиката нарича чудовища.

Мислите също могат да бъдат чудовища.

— Няма да се върна там — казах на мрака в стаята.

Погледнах в огледалото и се опитах да повярвам в това.