Тед Козматка
Потрепващите (50)

Глава 49

Той тръгна напред и излезе на светло. Още фигури го последваха в залата. Едри мъже. Двама, после четирима, след това шестима. Вървяха покрай стените, за да ни обградят и да блокират пътя ни за бягство. Придържаха се към сенките. Оставих брадвата да падне на пода. Брайтън носеше пушката на Стюарт.

— Чудесно преследване беше, Ерик.

Брайтън беше със същите дрехи като при последната ни среща. Тъмно ловджийско сако. Тъмни панталони. Светлите му очи сякаш сияеха, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Но сега играта свърши.

— Как ни откри? — попита Мърси толкова тихо, че едва я чух.

— Е, това е добър въпрос — отвърна Брайтън. Той тръгна небрежно да ни заобиколи, стъпките му захрущяха по отломките от електрониката. Зад него хората му спряха до стените. Пет-шест едри силуета в мрака. — Отдръпни се от сферата и ще ти отговоря.

— Знам, че няма да го направиш.

Брайтън се изхили.

— В какъв свят живееш, че си въобразяваш, че ще стане на твоята? — Парченцата кварц хрущяха под краката му, когато се завъртя. — Но ние всички живеем в свой собствен свят, нали? Оформяме света си по свое подобие, както и нашите богове. — Той започна да ни обикаля. — Някога питал ли си се какъв точно свят си създал за себе си, Ерик? Ако ми дадеш сферата, ще те оставя да си тръгнеш. И няма да си принуден да гледаш как я убивам.

— Той лъже — обади се Мърси, вдигна пистолета и го насочи към Брайтън.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— О, виж ти! Какво си имаме тук?

— Стой далеч от нас.

Брайтън се засмя.

— Открих, че има универсална форма на общуване. Езикът може и да е чудесен за бизнес преговори и проникване в институции. Сприятелявам се с теб, когато сприятеляването е целесъобразно. Но за разискване на по-фундаментални въпроси езикът е неподходящ. Установих, че в сърцевината винаги ще има неразбирателство. Липса на комуникация. Докато не извадиш острието си. — Той вдигна пушката, но не я насочи. Усмивката му отново се разшири и показа сияйно бели зъби. — Показваш острието си и това променя всичко. Няма значение на какъв език говориш. Виждал съм го и в азиатските степи, и в африканските пустини. Виждал съм го на ледените брегове на Гренландия, където преди хиляда години дългият път на изток най-сетне се е срещнал с дългия път на запад. Нямаш нужда от общ език, щом извадиш острието си. Останалата човешка комуникация отпада като изкуствена. Само чрез стоманата е възможно съвършено общуване. — Той премести пушката в ръцете си. — Ще си поговорим ли, Мърси? Това ли искаш да направим? — Обърна се към нея и добродушната маска се изцеди от лицето му. Очите му внезапно се изпълниха със смъртна заплаха. — Е, ще обсъждахме ли?

Взираха се един в друг.

И очите й я издадоха.

Видях го.

Едва забележимо.

Но Брайтън също го видя. В мига преди тя да се задейства, зърнах решението в погледа й.

Кожата на Брайтън като че ли затрептя, когато пръстът й се сви на спусъка — същото онова изгревно присветване, и той се стрелна настрани и се извъртя.

Пистолетът на Мърси изплю огън в сумрака точно когато Брайтън я удари по ръката. Чух трошенето на костта и писъка на Мърси. Оръжието излетя от ръката й.

Брайтън се усмихна. Тази гледка не беше за изпускане. Като че ли по кожата му плъзнаха огнени ручейчета и аз го видях едновременно по два начина. Брайтън — човекът, и Брайтън — нещо съвсем различно. Нещо много по-голямо. Той вдигна пушката си към Мърси, усмихна се по-широко, прицели се, дръпна предпазителя и…

… замръзна.

Съвсем бавно извъртя глава към мен. Пушката му не помръдваше.

Аз държах сферата високо над лавата си и извиках:

— Ако я убиеш, ще я унищожа.

За миг той не стори нищо.

— О, значи все пак си имал зъбки. — Свали пушката, а заедно с нея изчезнаха и усмивката му, и ручейчетата светлина. Сега отново беше просто човек. — Не би искал да поемаш по този път. Направиш ли го, положението сериозно ще се влоши. И за двама ни.

Гласът му беше утешителен и разумен. Глас на преговарящ с човек, стъпил на перваза на прозорец.

— Остави сферата на пода.

— Строши я! — извика Мърси.

— Чакай малко — продължи Брайтън. Очите му бързо сновяха между мен и нея. Той вдигна свободната си ръка. — Няма нужда да прибързваме. Ние сме разумни хора. Истината е, че ти дори не знаеш какво точно държиш.

— Знам.

— Ако знаеше, нямаше да я вдигнеш така над главата си. Чакаме я от много време. Знаеш ли какво е да виждаш провала на усилията си? Корекциите, които променят грешно нещата отново и отново. А ти сега държиш края на всичко това. За нас и за теб.

— Искаш да кажеш, нашият край.

Той поклати глава.

— Именно твоят експеримент съсипа света — и единствено сферата пречи на корекцията. Обикновено светът се движи бавно, но нещата вече са много напреднали. Вече няма връщане. Повярвай ми, не би искал да видиш как светът се движи бързо.

— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш цивилизацията? Каква причина може да имаш?

— Това ли ти казаха? Че искам да разруша цивилизацията? — Той се засмя. — Аз искам нещо много повече от това. — За миг кожата му затрептя като крилца на оси. — Остави сферата.

— Не.

Той вдигна пушката към лицето ми и заяви:

— Тогава просто ще те застрелям.

— А аз ще изпусна сферата.

— И какво ще стане? Какво си въобразяваш, че държиш?

Не знаех какво да отвърна. Какво всъщност държах? Диамантът. Тъканта на времепространството. Странна кварцова топка.

— Детектор — каза Брайтън. — Най-великият детектор, създаван някога.

Погледнах го в опит да преценя дали лъже.

— Знаехме, че приятелят ти е попаднал на нещо, затова финансирахме проектите му. Вие сте невероятни. Какви велики неща изобретявате! Не спирате да ме изумявате и ето че най-сетне създадохте онова, което ние не успяхме. И все пак ти все още не разбираш. Тази сфера прави съвършена снимка на времепространството. Всеки протон, всеки електрон, до най-малкия детайл. Видял си я в действие, нали? Технологията за увеличение на образа все още не съществува, но пък самото изображение вече го има. Негативът. Информацията е там вътре, ако знаеш как да я достигнеш. Вие успяхте да засечете точното състояние на всяка квантова частица на километри оттук. Според теб до какво води това? Как реагира по-голямата квантова система? Не може.

— Стига! — извиках аз и вдигнах по-високо сферата.

— Почакай! — рече Брайтън. Обърна се, заговори в ухото на един от мъжете и той излезе от залата. — Ако не искаш да разбереш — продължи Брайтън, — тогава имаме на разположение още една възможност да ти помогнем да вземеш не толкова… разрушително решение по въпроса. — Сините му очи не се откъсваха от лицето ми, когато извика през рамо. — Доведете я!

Един от хората му влезе в стаята, като влачеше съпротивляваща се фигура.

— Попита как сме разбрали, че сте тук — каза Брайтън на Мърси. — Вероятно трябваше да попиташ твоето другарче. Представи си изненадата ни: докато сме ви търсили, вие сте пътували насам.

Тогава разбрах, че вече съм в ръцете им.

Мъжът беше запушил с огромната си длан устата на Джой; с другата я стискаше през кръста и я носеше пред себе си като торба с брашно. Краката й се олюляваха над пода.

— Джой — извиках аз.

— Е, това е сделката — каза Брайтън. — Ти ни оставяш сферата, а ние ви пускаме живи.

— Не — обади се Мърси. — Той лъже.

— Ти избираш, Ерик, не тя.

— Как мога да ти имам доверие?

— Имаш думата ми.

— Това не е достатъчно.

Ръцете ми започнаха да треперят. Сферата беше тежка; каквото и да направех, трябваше да стане скоро или щях да се лиша от избор.

— Тогава и тримата ще умрете.

Джой започна да рита и да се гърчи в ръцете на огромния мъжага. Тя издърпа за миг дланта му от устата си и извика високо и паникьосано: „Ерик!“. Ръката отново притисна устните й.

— Имаш пет секунди — каза Брайтън.

Погледнах към Мърси.

— Той лъже — рече тя. — Разбий я!

— Разбиеш ли я, тя ще умре — сопна се Брайтън. — Можеш да заложиш живота си на това. Но няма причина да става така, Ерик.

Той тръгна към Джой, която се мяташе в прегръдката на мъчителя си. Брайтън вдигна пушката и притисна дулото в слепоочието й.

— Ако дръпна спусъка, къде ли ще иде съзнанието й? Чудя се. Дали мъртвите очи все още ще колапсират вълната? — Той отметна с оръжието един кичур от косата й. — Ти обичаш експериментите, Ерик. Да проведем ли един, за да видим какво ще стане? Е, решавай.

— Почакай — казах аз, опитвах се да печеля време.

Опитвах се да мисля. Не можех да му дам сферата, но не можех и да оставя Джой да умре. Вече бях отговорен за смъртта на Сатвик. На Стюарт. Не можех да стана причина и за нейната смърт.

— Изтече ти времето, Ерик. Имаш една секунда.

— Чакай! — извиках аз и свалих сферата до гърдите си.

— Не! — изпищя Мърси, хвърли се към мен и се опита да изрита сферата от ръцете ми, а аз едва не я изпуснах.

Отдръпнах се и стиснах здраво сферата до гърдите си. Мърси посегна към мен, но закачи само джоба на ризата ми и скъса плата.

В този миг малкото заешко краче изпадна от джоба ми и се плъзна по пода.

Всички го проследиха с поглед.

Аз гледах към Джой.

Това беше мигът на просветление, когато виждаш пътя към решението. Сякаш винаги е бил точно пред теб и е трябвало само да го забележиш.

Заешкото краче спря върху бетона. А очите на Джой го проследиха по целия му път. После срещнаха моите.

Тя примигна.

— Ти не си сляпа.

— Времето изтече — извика Брайтън и притисна пушката по-силно към главата й.

Аз се взирах право в Джой. Очите й не помръдваха. Не се откъсваха от мен.

— Ти не си сляпа — повторих аз.

Всички бяха застинали в очакване. Здравенякът, който държеше Джой, погледна към Брайтън и той се извърна към мен.

Именно Джой наруши този транс. Помръдна леко рамо, мъжът свали ръка от устата й и я остави на пода.

Тя изпъна шия и се протегна.

Брайтън свали оръжието си и поклати разочаровано глава.

Мислите ми препускаха. В този миг я видях съвсем различна.

— Но… онзи ден в лабораторията ти…

— Не колапсирах вълната — довърши тя изречението ми.

Видях я как потрепва за миг — като мимолетна игра на светлината.

— Казах ти — рече тя тихо — да не вярваш на очите си.

— Но… защо?

Тя застана до Брайтън.

— Наблюдаваме работата ти още от най-ранните ти публикации.

Брайтън се намеси:

— Когато те наеха в „Хенсън“, за нас не беше трудно да изпратим някого да те наблюдава.

Не можех да продумам. Не намирах думи.

Ако имах оръжие, щях да ги застрелям и двамата. Но аз нямах оръжие. Имах само сферата.

Вероятно Брайтън го видя в очите ми — мига на решението. Както го беше видял и в очите на Мърси.

— Все по трудния начин — въздъхна той, махна леко с ръка и двама мъже скочиха към мен от сенките.

Аз вдигнах сферата високо и я хвърлих с всичка сила, но те бяха твърде бързи. Един се стрелна към нея и тя се стовари върху ръката му вместо на пода — той изкрещя от болка, а сферата се изтърколи точно в секундата, в която вторият мъж заби рамо в корема ми.

Паднах и въздухът излетя от гърдите ми.

Сферата се търкаляше по пода, докато се изправях на крака. Мърси изпищя, а Джой се втурна към мен и ме сграбчи за ръката. Блъсна ме силно, аз се ударих в стената и се плъзнах към пода. Светът посивя.

Стиснал пушката си, Брайтън прекоси стаята към Мърси. Тя заотстъпва, препъна се в сферата и падна. Опитах да се изправя, но краката не ме държаха. Плъзнах се пак надолу и се стоварих тежко на пода.

Брайтън стоеше над Мърси.

Исках да заговоря, но нищо не излизаше.

Брайтън приклекна, стиснал пушката, а с другата си ръка посегна към сферата. В мига, в който пръстите му я докоснаха, тя просветна отвътре. Дори без захранване. Дори когато целият хардуер беше разбит и изкормен.

— Сферата помни — каза Брайтън.

В сферата се разгръщаше сцена — холографски филм. Потрепващи фигури, стрелба и стомана.

— Ето това не разбра твоят приятел.

Тогава осъзнах, че говори на мен. Галеше гладката повърхност, а тя показваше изображение на Джой, която ме запраща към стената.

— Веднъж създадена, сферата помни. Тя е съвършена холограма на всичко. Минало, настояще, бъдеще. Инструмент с невъобразима мощ. — Той се обърна да ме погледне. — Тя помни. А онова, което е засечено от нея, не може да бъде променено точно както резултатите от твоя детектор не могат да бъдат променени. Искаш ли да видиш какво става после? — Усмихна се. — Не? Вече не ти трябва кристална топка за това, нали?

Брайтън отдръпна ръка от сферата и тя пак потъмня. Той се изправи и се приближи до мен.

— Казаха ли ти, че каскадата гори? Казаха ли ти, че вечността е изходът? Е, има и друга възможност, Ерик. Друго неизбежно следствие от раздуването на времето. Каскадата не е просто изход. Тя е и мина. Мина в самото време. Мина към бъдещето. Мина за идеи. Този свят е бърз като мълния в сравнение с онези горе, които почти не помръдват. Не си виновен ти, но това няма значение. Ти щеше да създадеш математиката, която щеше да направи възможен следващия велик скок. Ти щеше да отключиш нови технологии, които други щяха да използват, за да отворят следващото ниво в каскадата. Но вече и това няма значение.

Пак се опитах да се изправя и краката отново не ме удържаха. Седнах.

Брайтън се наведе към мен и прошепна:

— Сега, Ерик, има значение само, че скоро ти ще знаеш повече от мен. Ще узнаеш дали има Ад.

Той насочи пушката към главата ми.

Видях движение зад гърба му — Мърси се опитваше да се изправи на колене. Брайтън я видя и на лицето му се изписа раздразнение. Вместо да застреля мен, той се обърна и застреля нея. Рамото й се отметна назад, тя се извъртя по корем и се плъзна по пода. Брайтън тръгна към нея. Застана отгоре й и насочи пушката, като зареди нов патрон.

— Този път ще си останеш там — обеща й той.

Мърси пълзеше по корем и оставяше алена диря по мръсния бетон. Но не се отдалечаваше, приближаваше се. Към Брайтън. Сякаш нямаше търпение да посрещне куршума. Той вдигна пушката и Мърси дори не потрепна; вместо това се извъртя и рязко изрита сферата. Кълбото се затъркаля по пода към мен и всички го проследиха с поглед.

Хвърлих се към сферата — за един последен опит. Гладката й повърхност беше топла под ръцете ми. Изправих се на колене и с последни сили я вдигнах над главата си.

Този път те нямаха време за реакция. Нямаха време да направят нищо друго, освен да се взират с ужас. Устата на Брайтън зина в писък.

— Не!

Хвърли се напред, но твърде късно.

Аз запратих сферата към пода с всички сили.

Времето като че ли се забави, докато тя се разбиваше — светлина, която не беше светлина, а точно обратното — разгръщаща се чернота. Всяка сцена от всяка ера, Моцартов концерт в експлозия от бял шум — Брайтън затвори очи, докато сферата се взривяваше и пръскаше отломки към телата ни заедно с надигащата се ударна вълна — костите на черепа ми се плъзнаха една в друга, издавайки беззвучен тон, докато пространството около мен се разгръщаше, осезаемо, но не и видимо. Мракът, който чувствах като дете, се разстилаше от центъра на сферата. Моят стар спътник, неизменен спътник.

Тишината беше пълна.