Тед Козматка
Потрепващите (12)

Глава 11

По-късно тази сутрин Машината за точки стана свидетел на експеримента. Стоеше в тъмната стая 271, инсталацията потракваше, а той се взираше в модела на интерференция — тесните ивици фосфоресценция.

— Сега гледаш едната половина от вълново-корпускуларната дуалност на светлината — обявих аз.

— А как изглежда другата половина?

Включих детекторите. Ивиците се промениха в две ясно очертани петна на екрана.

— Ето така.

— О — рече Машината. — Чувал съм за това.

* * *

Стояхме в лабораторията на Машината за точки. Жабите си плуваха.

— Те съзнават светлината, нали? — попитах го аз.

— Нали имат очи.

— Имам предвид дали я съзнават.

— Да, реагират на визуални стимули. Те са ловци. Трябва да виждат, за да ловуват.

Наведох се над стъкления аквариум.

— Аз имах предвид дали я съзнават.

* * *

— Какво си правил, преди да дойдеш тук?

— Квантово проучване.

— В смисъл? — попита Машината за точки.

Опитах да се измъкна:

— Има всякакви проекти. Твърдотелни фотонни устройства, преобразувания на Фурие, течен ЯМР.

— Преобразувания на Фурие?

— Сложни уравнения, които могат да се използват, за да се транслират вълновите форми във визуални елементи.

Машината за точки ме погледна с присвити тъмни очи. И повтори много бавно и с акцент на всяка дума:

— С какво всъщност си се занимавал, ама точно?

— С компютри — казах аз. — Работехме с компютри. Квантово кодиран процесор, обработващ до 16 кюбита^[1]. Имах партньор и цял екип под нас. Започнахме веднага след колежа. Трябваше да приложим теорията на практика, аз движех теоретичната част.

— А приложението?

— С него се занимаваше приятелят ми Стюард. Той се интересуваше от моделиране на динамична основа. Вкарваше още многоъгълници в мрежата на триизмерни изоповърхнини.

— И какво стана?

— Изпитвахме точността на модела, но се сблъскахме с изчислителните ограничения на системата. Към края използвахме преобразуванията на Фурие, за да моделираме вълновата информация във визуални конструкти.

— Вълни в образи.

— Да.

— Защо?

— За мен това беше предизвикателство. Да видя дали може да се направи. Другите имаха по-практични причини.

— Например?

— Ами да се разшири полигоналният бюджет на системата. Това беше ефикасен начин да използваме триизмерното пространство. Стюард искаше да направи хардуерни подобрения. Моделно проектиране. Да стартира своя компания. Все полезни неща.

— И получи ли се?

— Кое, компанията ли? Да, още е базирана в Индиана.

— Не, компютърът.

— О, компютърът ли? Ами донякъде. Постигнахме шестнайсеткохерентно състояние и после използвахме ядрен резонанс, за да го декодираме.

— И защо донякъде? Не проработи ли?

— Не, проработи; определено работеше — отвърнах аз. — Дори когато беше изключен.

* * *

На Сатвик му отне два дни да инсталира светлинния индикатор, докато аз изграждах кутията.

Машината за точки донесе жабите в събота. Отделихме здравите от болните, здравите от чудовищата.

— Какво им има? — попита Сатвик.

— Замърсяване.

Една жаба приличаше на паяк — цяла фаланга бледи криви крачета стърчаха от задницата й. Те потрепериха, когато Сатвик я взе, а друго краче се сви и изпъна.

— И замърсяването причинява това?

— На земноводните — да. Колкото по-сложна е системата, толкова повече неща могат да се объркат. Земноводните са много сложни.

— Горките копелета — рече Сатвик и пусна жабата в другия аквариум със силен плясък.

Джой беше в съседната стая и работеше в лабораторията си. Беше чула гласовете и излезе в коридора.

— Работиш през уикендите? — попита я Сатвик, когато се появи на прага.

— По-тихо е — рече тя. — Правя по-чувствителните тестове, когато тук няма никого. Ами вие? Да не би вече да работите заедно?

— Ерик движи проекта — каза Сатвик. — Аз само помагам.

— О, значи той е виновен за загубения ти почивен ден?

Тя последва гласа на Сатвик в лабораторията, като плъзгаше пръсти по стената.

— Така излиза — казах аз и заковах и последния пирон в ъгъла на кутията.

Тя беше паянтова конструкция от дърво, шейсет на шейсет сантиметра, в която беше инсталирана малка лампа — крушката бе задигната от малкия полилей в къщата на Сатвик.

— Чух, че мислиш да ни напускаш. — Това изявление беше отправено към мен.

Настъпи смущение и Машината вдигна глава от аквариумите си.

— Не още — отвърнах.

— Тогава по какво работиш? — попита тя.

Сатвик ме стрелна с поглед и аз кимнах.

Той обясни по начин, по който само Сатвик можеше да обяснява. Отне му цели пет минути, беше изключително подробен, но тя така и не го прекъсна.

— О — рече накрая.

Примигна с празните си очи. И остана.

Използвахме Машината като контролен уред.

— Ще трябва да го правиш в реално време — казах му. — Няма да записваме данните на детекторите, само индикаторната светлина в кутията. Когато ти кажа, заставаш там и гледаш дали свети. Ако светне, значи детекторите са регистрирали електрона. Разбра ли?

— Да, схванах — отвърна той.

Сатвик натисна бутона и изстреля поток от електрони. Аз гледах фосфоресцентния екран, докато моделът на интерференция се материализираше пред очите ми — вече познатите светли и тъмни ивици.

— Добре — казах на Машината за точки. — Сега гледай в кутията. Кажи ми дали виждаш светлината.

Той погледна в кутията. Преди да заговори обаче, моделът на интерференция изчезна.

— Да — обяви Машината за точки. — Виждам я.

Усмихнах се. Усетих финия ръб между познатото и непознатото. Погалих го.

Кимнах на Сатвик и той натисна бутона, за да изключи пушката, а аз се обърнах към Машината.

— Ти колапсира вероятностната вълна чрез наблюдаването на светлината и така ние доказахме един принцип. — Обърнах се и към тримата. — А сега да видим дали всички наблюдатели са създадени равни.

Машината сложи жаба в кутията.

Ето това беше — отправната точка. Поглед към предполагаемото.

Кимнах на Сатвик.

— Стреляй.

Той натисна бутона и машината зажужа. Аз гледах екрана. Затворих очи и почувствах как сърцето ми бие в гърдите. Знаех, че в кутията крушката е светнала заради един от двата детектора; знаех, че жабата я е видяла. Но когато отворих очи, моделът на интерференция все още стоеше на екрана. Жабата не беше променила системата.

— Отново — казах аз.

Сатвик пак стреля с пушката.

Отново. И отново.

Машината за точки ме погледна.

— Е?

— Все още има модел на интерференция. Вероятностната вълна не колапсира.

— И това какво означава? — попита Джой.

— Означава, че ще опитаме с друга жаба.

Опитахме с шест. Една след друга. Вадехме ги от аквариума и ги слагахме в кутията. Нито една не промени резултата.

— Те са част от неопределената система — каза Сатвик.

— Какво означава това? — попита Машината.

Сатвик не отговори, само подръпна ухото си, потънал в мисли.

Гледах отблизо екрана и моделът на интерференция внезапно изчезна пред очите ми. Тъкмо щях да извикам, когато вдигнах глава и видях Машината да наднича в кутията.

— Ти погледна — казах аз.

— Исках само да се уверя, че крушката работи.

— Работи. Разбрах още щом погледна.

Опитахме с всяка жаба от неговата лаборатория. После пробвахме и със саламандрите. Нито една от тези твари не колапсира вълновата функция.

— Може би е така само при земноводните — каза той.

— Да, може би.

— И какво изобщо означава това?

— Нямам никаква представа.

— Как така ние оказваме ефект върху системата, а жабите и саламандрите не могат?

— Може би заради очите ни — каза Машината. — Ефекти на квантова кохеренция в самите молекули на ретинните пръчици.

— И какво общо има това?

— Оптичните нервни клетки само провеждат измерения квант до визуалния кортекс. Очите са просто още един детектор.

— Не става дума просто за очите.

— Откъде знаеш?

— И жабите имат очи. Имат и мозъчна кора.

— А може ли аз да опитам? — прекъсна ни Джой.

Всички се извърнахме към нея. Кафяв кичур коса се беше измъкнал иззад ухото й и сега висеше до бузата й и сочеше към устата. Изглеждаше съвсем сериозна.

— Да — отвърнах.

Подготвихме отново експеримента, този път празните очи на Джой щяха да гледат в кутията.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

Сатвик натисна бутона.

Машината зажужа. Оставихме я да поработи десет секунди. Проверих резултатите и поклатих глава.

— Нищо.

Моделът на интерференция не беше колапсирал. Вместо две ясно различими петна екранът още показваше пресичащи се вълни.

— Е, струваше си да опитаме — каза Машината.

* * *

На следващата сутрин се срещнах с Машината за точки и Сатвик на паркинга преди работа. Качихме се в колата ми и отидохме до мола.

Там влязохме в магазин за домашни любимци. Купих три мишки, канарче, костенурка и един малък бостънски териер със сплескана муцунка. Продавачът ни гледаше странно.

— Май много обичате животни, а? — взираше се подозрително в Сатвик и Машината.

— О, да — казах аз. — Домашни любимци.

Потеглихме назад в мълчание, нарушавано единствено от скимтенето на кученцето.

Накрая Машината рече:

— Вероятно е нужна по-сложна нервна система от тази на земноводните.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Сатвик. — Животът си е живот.

Стиснах кормилото, защото си спомних десетките нощи на спорове в колежа.

— Каква е разликата между мозък и ум?

— Семантична — отвърна Машината. — Различни имена за едно и също нещо.

Сатвик ни изгледа.

— Не, не е само това.

— Като стария въпрос за китарата — казах аз. — С пръстите си ли свириш на китара, или с главата си?

— Мозъкът е хардуерът — каза Сатвик. — Умът е софтуерът.

* * *

Масачузетският пейзаж се стрелкаше покрай прозорците на колата, стена от порутени хълмове вдясно — огромни, черни камъни като костите на земята. Сложна фрактура. Някъде на изток беше океанът. Студена, тъмна вода. Ние изминахме остатъка от пътя в тишина.

Щом се върнахме в лабораторията, започнахме с костенурката. После канарчето, което избяга веднага след това и кацна на една кантонерка. Продължихме с мишките. Никое от тези животни не колапсира вълната. Последната мишка, бяла, с червени очи, класически лабораторен екземпляр, тръгна предпазливо по масата с потрепващи мустачки, преди Сатвик да я хване за опашката и да я върне в картонената й кутия.

— Ред е на кучето — каза Машината.

Седнал на пода, бостънският териер ни погледна с кръглите си очички, изскимтя и килна глава настрани.

— Очите му така ли трябва да гледат? — поинтересува се Сатвик.

— Как?

— Ами нали виждаш — в различни посоки.

— Май си е от породата — отговори Машината. — Много от тези кучета са разногледи.

Вдигнах черно-бялото кученце и го сложих в кутията.

— Трябва само да усети светлината. За целите на експеримента всяко от очите ще свърши работа.

Погледнах към най-добрия приятел на човека, нашия другар през хилядолетията. Таях тайна надежда. „Този — казах си. — Този вид ще е, от всички видове ще трябва да е той, със сигурност.“ Защото кой не е поглеждал в очите на куче и не е усещал, че нещо отвръща на погледа ти?

Кученцето изскимтя в кутията. В нея нямаше много място и крушката стърчеше близо до главата му.

Сатвик натисна бутона и проведохме експеримента.

— Е?

Наведох се да погледна екрана. Моделът на интерференция беше съвсем ясен.

Знаех, че лампата е светнала в кутията, но от вселенска гледна точка не бе имало кой да я види.

— Нищо — казах аз.

Нямаше никаква промяна.