Тед Козматка
Потрепващите (38)

Глава 37

Топузът се люлееше в края на дългия десет метра кабел. Желязна топка, която висеше от една-единствена тънка жица.

— Голямо е — казах аз.

Само това ми дойде наум. Толкова голямо, че сякаш минаваше в права линия над целия под, преди да се издигне.

— Жицата трябва да е дълга точно десет метра, за да работи правилно — каза Викърс. — Макар че може и да е по-къса, ако успееш да коригираш притока на въздух. Тук обаче няма как да се направи, затова стана такова голямо. Топузът е почти петдесет килограма.

— Струва ми се, че това не е само махало.

— Точно тук е красотата. Само махало е. И всяко махало на Земята може да прави това, което прави и то.

— И какво по-точно прави?

— Описва дъга в триизмерното пространство. — Тя навлезе по-навътре в залата. — И докато се люлее, то описва прецесията на Земята. Тези пирони отбелязват движението.

Тя посочи към чистия бетонен под и аз видях съвсем прости пирони, които стояха на главите си и оформяха голям кръг. Като зъбите на някакъв грамаден капан за мечки, скрит в пода. Стоунхендж, но от пирони. Приближих се и видях, че някои от тях са съборени, вероятно от движението на махалото. Шест от едната страна на кръга и шест от другата.

— Значи с времето то се премества.

Тя поклати глава.

— Пак гледате от грешната страна. Махалото винаги е точно, като навигаторен компас. Не то се движи из стаята; напротив, цялата Земя се движи под махалото — описва дъга в спиралния ръкав на Млечния път; точно както спиралният ръкав се движи по отношение на… какво например? Наречете го по-голям междузвезден фон. Или пък може би тъканта на времепространството, ако вярвате, че такова нещо съществува. Питали ли сте се дали няма някакви скрити лей линии във Вселената? Някакво място, чрез което да измерите всички останали точки?

— Няма такова място.

Тя посочи към металния топуз, който се люшна покрай нас като сив вихър. Свистене и полъх на въздуха.

— Вие мислите, че детерминистичната Вселена е парадокс, опитайте тогава да обясните Вселена, в която това махало някак знае как е подредена тя. Голямото възражение на Айнщайн^[1], и все пак ето го, точно пред нас. — Тя посочи към махалото. — Истината е, че никой няма никаква представа как става.

— Брайтън говореше за вълни — казах аз. — Това намеква за някаква посока.

Тя кимна и тръгна към работната станция. Маса с графики.

— Да, вълни, но в каква среда? Лесно е да се говори за вълни, но когато погледнем материята, какво точно виждаме? Има причина физиците понякога, в мигове на откровение, да говорят за Вселената като за вид информация.

Тя взе една книга от купчината хартии. Беше голяма и тежка. Подхвърли ми я.

Аз я улових, видях в нея отметка и отворих отбелязаната страница.

Не беше, каквото очаквах.

— Ренесансово изкуство?

На страницата имаше изображение на архангел Гавраил, който надува своята тръба и всички ангели от небесата се бяха събрали в кръг около него, който продължаваше в далечината. Имаше нещо фрактално и красиво в обръча от крила — като скрита в модела мандала.

— Тръбата на Гавраил — каза тя. — Той ще я надуе в деня на Страшния съд, когато всички ще отговаряме за греховете си. — Обърна се да погледне пак в книгата. — Винаги съм харесвала тази картина. Тръбата и ангелите. Но има и още една.

Тя взе от масата книга с оръфани краища. Тази беше за математика. Викърс я сложи на масата пред мен и разлисти страниците.

— Това също е тръбата на Гавраил — каза тя. — Парадокс.

Приближих се и погледнах над рамото й. На страницата имаше графика на ƒ: х като функция на 1/х.

— Реципрочното на хикс, завъртане около собствената ос — каза Викърс. — Обект, който е по-голям отвътре, отколкото отвън.

— Математическо чудовище — казах аз, познавах добре тази фигура. — Графиката няма край. Тръбата на Гавраил е бездънна. Нарича се още Тръба на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Това е метафора за Вселената. Нещо, за което Еванджелиста Торичели никога не би се досетил, когато е описвал тази фигура през седемнайсети век.

— Защо да е метафора?

— Вселената не е сфера; тя е фуния. Макар че и това описание не е съвсем вярно, нали? Метафора за метафора, която не пасва съвсем.

Взирах се в нея. Сякаш слушах лекция за струнната теория. Дори не беше погрешно, а просто нечия идея как би могло да бъде.

— Просто думи — казах аз малко по-рязко от необходимото.

Това ми напомни за историите на мама — неща, които нямаха никаква пресечна точка с реалността.

— Думи — съгласи се Викърс. — И данни. Ето ви още една метафора, ако така искате. Чували ли сте за Вселената матрьошка?

— Руските кукли ли имате предвид? — Това беше космологична теория, която се пробутваше през последните десетилетия от някои от най-спекулативните мислители. — Идеята, че вселените може да са напъхани една в друга.

Тя кимна.

— Същият принцип като при Тръбата на Торичели. Краен обем, но безкрайна повърхнина — Тръбата на Гавраил в по-голям мащаб. Като нашата Вселена е само една от цяла каскада вселени, вместени една в друга. Но помислете за уникалната перспектива на човечеството.

— Например?

— Коя е човешката ниша във всичко това? Защо хората са различни? Заради нашата способност да наблюдаваме и да отразяваме онова, което наблюдаваме. Нашата способност да моделираме света около нас. Първо в картини и книги, а сега и чрез технологии, моделите стават все по-сложни.

Спомних си за пещерните рисунки, които Брайтън спомена.

— Това е импулс на нашата природа — продължи тя. — Първо виждаме, после отразяваме. Представете си картина на велосипед; после си представете велосипеда, изобразен като скулптура. Накрая си представете толкова съвършена скулптура, до най-малката подробност, че е напълно неразличима от онова, което отразява. Представете си, че можете да подкарате тази съвършена скулптура. Нима всъщност това не е пак велосипед? С напредъка на цивилизацията и с усъвършенстването на способността ни да възпроизвеждаме Вселената, кога достигаме онзи момент, в който моделът става онова, което отразява? Ами ако вътре в този безкрайно сложен модел се зароди цивилизация, която от своя страна ще породи собствен модел?

— Модел ли? — попитах. — За конструиране на реалност ли говорите?

— Всички реалности са конструирани по един или друг начин, нали? Или чрез нечий труд и воля, или се появяват като самовъзникващи от основните закони на една система. Ник Бостром, учен от Оксфорд, е пресметнал вероятността да се намираме в подобна възникнала в друга система.

Викърс дръпна разделителя от книгата и го разгъна — намачкан лист хартия, на който бяха изписани числа и букви. Тя го приглади на масата и рече:

— Ето неговата формула.

— В подобна каскада може да има безкраен брой вселени. Съществуването не е циклично, а серийно.

Поклатих глава. Бях виждал тази формула. Впечатляващо упражнение по дедукция, но като много други теоретични космологии недоказуемо.

— Няма доказателство — казах аз. — Това е просто спекулация.

— На пръв поглед, да, вероятно, но има известна математическа неумолимост в тази идея, нали? Ако вторични или третични реалности са възможни, тогава защо онези, които живеят вътре в тези модели да не могат също да създават модели? А после и онези, които живеят в техните модели. Няма горна граница на броя на итерациите, тогава каква е вероятността ние да живеем в първичната Вселена? Възможно ли е светове да се множат нагоре, щом световете се трупат един върху друг?

Поклатих глава. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

Тя посегна към другия край на масата.

— Математиката е доста ясна: в такава система може да съществува почти безкрайна каскада от вселени, но има само един първичен свят. Така че, статистически погледнато, или следващи вселени са невъзможни, или ние вече живеем в една от тях.

Втренчих се в нея.

— А ако се намираме в каскадата — продължи тя, — тогава знаем коя Вселена трябва да сме.

— Как така?

— Една много специална Вселена — рече тя. — Защото ние все още не сме се развили достатъчно, за да разгърнем наши собствени реалности.

Отворих уста да отвърна, но пак я затворих. Защото разбрах. Разбрах за какво говори.

Тя се взираше в лицето ми.

— От всички безкрайни вселени, които могат да съществуват в подобна каскада, нашата може да е единствено…

— Последната — прекъснах я аз. — Последната Вселена. — Единствената, която все още не беше породила други вселени.

Тя кимна.

— Върхът на копието.

Спомних си за микроскопа и как пропадах в изображението. Няма дъно.

Обърнах се и се вгледах в махалото, като обмислях думите й.

— Значи казвате, че всичко е някакъв вид изкуствена конструкция?

— Не, не всичко. Вие не задавате правилния въпрос. Нима вече не е очевиден?

— Нищо не е очевидно.

— Дори след всичко това вие още не можете да го видите. — Тя поклати глава. — Вселената е обект — сбор от вълни, както цялата материя е сбор от вълни. Вече знаете това от физиката.

— Е?

— И какво ви говори това?

— Аз…

Стиснах зъби. Не разбирах какво намеква.

— Вселената е просто средата, през която тези вълни се разпространяват. Ние не сме в някакъв вид симулатор. — Тя поклати глава. — Ние сме симулаторът.

Взирах се в нея в опит да разбера.

— Ние сме създатели. — Тя изучаваше лицето ми. — Съзнанието. Това е магията.

Отворих уста да заговоря, но нищо не излезе от нея.

— Това кипящо гнездо от вълни е само шаблон. Способността да колапсираме този шаблон е същността на съзнанието. Душата. Наречете го, както искате. Всяка вълна е потенциално действие, което ние превеждаме във физическа реалност чрез силата на съществуването ни.

— Значи казвате, че Вселената е обект — среда за вълната.

— Да.

— И ние създаваме съществуващото от матрицата на тези вълни.

— Да.

— Тогава кой е създал матрицата?

Тя пак се усмихна.

— Предполагате, че е трябвало да бъде създадена. Може би всяка Вселена в каскадата не е създадена, а открита. Емерджент, който трябва да бъде отключен.

— Ами обречените? — попитах аз. — Ако не могат да колапсират вълните, тогава какво всъщност виждат те?

— Питате дали обречените виждат света, какъвто всъщност е.

— Виждат ли го?

— Те изобщо не виждат света. Те са света. Или един аспект от него, в който няма нищо, което да не е част от света. Те не виждат нищо, защото в тях няма нищо, което може да осъществи наблюдението, няма гледна точка.

Почувствах нужда да седна.

— Те са предопределени от това, което са били, когато са създадени. Добрите овце на света, които да поддържат баланса.

— Какъв баланс?

— Представете си свят, в който всички са като вас. Или като мен. Или като някой от нас. Ще функционира ли той? Ще съществува ли цивилизация? Балансът в обществото лесно се нарушава. Ние сме непредсказуеми по природа, а обречените са отговорът на това. Та са онова, което светът има нужда да бъдат.

— Брайтън говореше за света, сякаш е същество с нужди. И вие звучите като него.

— Нима?

Не отговорих.

— Ами ако не се нуждаеше от тях? Ако светът не се нуждаеше от обречените, какво щяха да правят?

Тя сви рамене.

— Вероятно щяха да изчезнат напълно.

Мълчах много дълго, обмислях чутото. Да си позволя… ако не да повярвам, поне да свикна с мисълта.

— У Брайтън имаше едно момче. То не колапсира вълната.

— Обречените в по-голямата си част са добрите овце, както ви казах, но те могат да бъдат променени. Ако им влияете от ранна възраст, тяхната податливост към внушения може да бъде използвана и насочена срещу общото благо. Те нямат съвест. Те нямат нищо. Представете си просто едно същество от плът. Такова е и нашето момче. Както и охранителите на Брайтън някога са били момчета.

— Ето откъде ги взима.

Тя кимна.

— Ако онези, които не могат да колапсират вълната, са наречени „обречените“, тогава кои сме ние? Какво е нашето име?

— Ние сме „изгубените“ — каза тя. — Каквито сме във всички стари истории. Чакаме нашето изкупление или нашия съд. Не само пространството се раздува между световете, а и времето. Както един свят може да живее в друг, така и един момент може да живее в хиляди години.

— А потрепващите, все още не разбирам каква е тяхната роля. Кои са те изобщо?

Тук тя замълча и погледна към люлеещото се махало.

— Те идват от горната част на каскадата. Не са от този свят, нито от следващия, а от по-горен.

Взирах се в нея.

— И защо са дошли?

— Защото там, далеч горе се случва нещо. Нещо ужасно. Светлите са дошли отдавна. Както и другите, които се борят с тях.

— Кои са те?

— Това, което едните се опитват да изградят, другите се опитват да разрушат. Ние сме тяхното бойно поле.

— И какво се случва?

— Те се избиват. Изграждащите са изгубили, техните битки са записани с йероглифи. Долината на река Инд. Теотихуакан. Перу. На други места. Най-смелите от тях загинали първи — после останалите, един след друг. Техните сблъсъци са отразени във възходите и паденията на цивилизациите. Двете страни са се унищожавали помежду си, докато не са останали само неколцина от най-старите. Най-предпазливите. Най-лукавите. Онези, които могат най-добре да се скрият.

— Такива като Брайтън ли?

Тя кимна.

— Той е един от последните.

— А какво е станало с другите?

— Няма ги. Мъртви са.

— Осъзнавате ли колко невъзможно звучи това?

— Кое е невъзможно във времевия мащаб на една Вселена? Или на хиляди, хиляди вселени?

— Ако всичко това е истина и вие сте научили толкова много за Брайтън, тогава защо ми помагате? Защо се изпречвате на пътя му?

— Философите смятат, че злото съществува, за да може да се разкрие доброто, но аз мисля, че понякога злото може да се промъкне в теб така, че дори да не осъзнаваш, че си част от него. А когато го разбереш, вече е късно и ти продължаваш да вършиш зло, защото се страхуваш или защото си принуден, и по този начин можеш да предадеш целия си живот, цялото си съществуване, стъпка по стъпка, решение по решение. Аз бях Юда. Заради мен умряха учени. Най-добрите и най-умните. Реших да не го правя повече. Опитах се да спася Сатвик, но се провалих. Може би вие имате шанс.

Тя спря и пак погледна махалото, сивият железен топуз изсвистя във въздуха.

— Преди малко повече от година това махало се премести — каза тя. — Пироните би трябвало да падат по точно установен ред. Безотказно, като по часовник. Но миналата година махалото остави един от тях изправен. Малка подробност. Едва забележима, ако не наблюдаваш внимателно. — Тя приклекна до обръча от пирони. — Балансът е нарушен. Нещо се е променило.

— Какво означава това?

Махалото изсвистя отново покрай нея, поело в другата посока, и изчезна в сенките.

Викърс се обърна към мен.

— Означава, че времето вече не е на наша страна.