Тед Козматка
Потрепващите (28)

Глава 27

— Той се появи преди две седмици.

Вървях след Стюарт покрай празните офиси. Той носеше пушката опряна на рамото си с отработена лекота.

Някои стаи бяха празни, а в други все още имаше мебели. Един офис беше съвсем гол, ако не се броеше въртящият се стол, оставен като страж на пост в средата му. Чудех се какво ли се е случило тук. Сякаш минавах през призрачен град в Стария запад, изоставен след края на златната треска. Не, казах си, когато видях недояден сандвич, тук е като в Чернобил. Жителите му не са го изоставили — избягали са.

— Сатвик е бил тук? — попитах аз, опитвах се да овладея гласа си, но шокът от новината се просмука в него.

— Аха.

— Никой не знае нищо за него.

Той кимна, но не забави крачка и не можах да видя лицето му.

— Това обяснява всичко.

— Какво обяснява?

— Очаквах те по-рано.

Пушката смени рамото.

— Той като че ли смяташе, че някой го следи.

— А каза ли ти кой?

— Ако трябва да съм честен, не разбрах много от това, което ми наговори. Поне тогава. Беше страшно нервен. Изглеждаше притеснен.

В началото не беше такъв.

Стигнахме до стоманена врата и Стюарт набра някакви цифри на панела до нея. Чу се звън, вратата изщрака и той я отвори. Още празни офиси. Някои дори недовършени. Десетина голи кутийки.

Втренчих се в тази пустош, после в Стюарт и в пушката му. Той винаги бе имал страховит профил — кокалест и издаден, сякаш у него имаше процент-два повече неандерталско наследство, отколкото при останалите, и всичкото се беше озовало на лицето му. Изглежда, годините бяха направили тази тенденция по-явна. Широките му рамене като че ли запушиха вратата, докато влизахме в следващото помещение.

— По дяволите, какво е станало тук?

— Първите няколко години се разраствахме много бързо — каза той. — Може би твърде бързо. Имахме нужда от пространство, затова купих това място. По едно време имахме сто и трийсет служители.

— А къде са те сега?

— По плажовете, надявам се. Господ знае колко им платих.

— Платил си им?

— Да, за да изкупя акциите. Няма да им се наложи да работят и ден повече, освен ако не го желаят, разбира се. Помниш ли Лиза и Дейв?

— Да.

В ума ми проблеснаха две лица. Дипломанти, които бяха част от първоначалния екип.

— И двамата си взеха парите и поеха на изток.

Огледах пак хаоса. На мен не ми приличаше на ранно пенсиониране. Приличаше ми на масово преселение. На бягащи към спасителните лодки хора.

Опитах да се сетя и за други имена. За хора, които познавах от онова време. Опитах да си представя как се е разраствала компанията до 130 души. Като балон. А после се е спукала.

— Как е жена ти? — попитах.

— Не бих могъл да знам.

В гласа му нямаше горчивина. Просто излагаше факта. Все едно го бях попитал за времето в ден, в който не е излизал навън.

— Съжалявам да го чуя. Откога?

— От година. Може би малко повече. Адвокатите приключиха развода преди месеци. Аз доста ги улесних. Тя получава всичко останало, а аз — това.

Описа с жест изоставеното си кралство.

— А как са сестра ти и майка ти?

— Сестра ми е добре. Мама почина преди няколко години. Инсулт.

— Моите съболезнования.

Той обърна лице към мен.

— Виж, Ерик, съжалявам, че нашите отношения приключиха така. Казах неща, за които… но бяха трудни времена.

— Няма проблем.

— Наистина…

— Сериозно, Стюарт — прекъснах го аз. — Всичко е наред.

Не бях дошъл да ровя в стари рани. Огледах се, търсех начин да сменя темата.

— Кога затворихте?

— Не сме затворили.

Като видя объркването ми, Стюарт продължи:

— О, ти си помислил…

— Ами тук изглежда малко… запуснато.

Той се засмя.

— Може и така да се каже.

— Какво стана?

— Ела — каза той.

Преметна пак пушката на рамо и ми даде знак да го последвам.

— Нека ти покажа.

* * *

Поехме надолу по някакво стълбище.

— Как те намери Сатвик?

— Не е било трудно. Каза, че видял адреса във фирмения каталог. Все пак не сме нелегални.

— Не ми е споменавал, че ще идва тук. И думичка не ми е казвал за това.

— А ти уведомяваш ли приятелите си къде ходиш?

— Не е казал и на жена си.

Отново погледнах към пушката и осъзнах, че вероятно говоря с последния човек, който е видял Сатвик. Реших да насоча разговора отново към причината да дойда тук.

— Чувал ли си за компания на име „Инграм“?

— Звучи познато, но не мога да се сетя.

Спрях, извадих листа и му го подадох.

— А наградата „Откритие“?

— О, сега си спомням.

Прегледа листа и ми го върна.

— Интересен списък, доколкото виждам.

— Досегашните победители.

— Значи „Инграм“ стоят зад наградата?

Той продължи да върви и аз го последвах.

— Така е, и точно затова дойдох. Видях, че са се интересували от нашите разклоняващи трансформации.

— Да, те идваха тук. Беше преди четири години и не мина добре. Странна ситуация. Дойдоха цяла група костюмари и казаха, че сме били финалисти за награда, за която не бяхме кандидатствали. Разпитваха много за работата ни.

— Финалисти?

— Да, точно това ме смая. Кой ни е избрал за финала? Та нашата работа беше поверителна — или поне трябваше да бъде. Така и не разбрах как са чули за нея. След известно време ми хрумна, че една награда е страхотен претекст да надникнеш в технологията на конкурент.

— Имаш предвид шпионаж.

— Може би.

— И какво стана?

— Първо се спогаждахме, но аз не исках да им покажа всичко. Те не останаха много доволни. И накрая си тръгнаха.

Излязохме от стълбището и прекосихме празен етаж до другия край на сградата, където стигнахме до второ стълбище. То изглеждаше като скорошна модификация — груба метална спирала, която се спускаше през дупка в пода. Последвах Стюарт до долното ниво, което ми се стори последно.

— Колко етажа притежаваш?

— Сега сме на четири етажа. Купих ги на изплащане от другите компании.

— И всички стоят празни?

Той кимна.

— Да, в общи линии. Все още има няколко компании на първия етаж.

— Защо си купил етажите и си ги оставил празни?

— Трябваше ни буфер.

— За какво?

— За това — рече той.

Минахме по къс коридор, после през черна врата в тъмна стая. Тук нямаше прозорци — само синьото сияние на монитори и електроника по отсрещната стена.

— Той се появи също като теб — каза Стюарт. — Твоят приятел Сатвик. Качи се с асансьора горе и се представи. Каза, че го познаваш, затова го оставих да говори.

— Защо е дошъл?

Гласът ми звучеше някак кухо и аз осъзнах, че стаята е много по-голяма от очакваното.

Стюарт се усмихна, озаряван от слабото сияние на екраните.

— По същата причина като теб. Само че не го знаеше.

Натисна един ключ до вратата и лампите светнаха.

— За да види сферата.

* * *

— Пробивът се случи, когато се сетихме как да разчетем състоянията на спина на електрона в реално време — каза Стюарт. — Вече не става въпрос само за заряда. Така се запазва кохерентността. Имаме наноспинови чипове и архивиране на обработваните данни. Процесът се разраства така, че няма да повярваш.

Стюарт ме поведе навътре в залата.

Тя беше огромна. Заемаше почти цял етаж. Покрай стената се точеха две успоредни банки с хардуер, които се издигаха на два метра и половина и имаха решетки за охлаждане. Срещу тях, до другата стена, се намираше контролен панел, който би накарал и пилот на реактивен самолет да се изпоти — бутони, циферблати, диоди, черни, мъртви екрани, се нижеха по бетона. Жици извираха от стената. По всяка повърхност имаше оборудване. Беше невъзможно да го обхванеш с поглед — бе твърде много, твърде хаотично. И тогава забелязах стъклата. Отломките осейваха пода като милиони миниатюрни диамантчета. Ако останалата част от сградата изглеждаше изоставена и занемарена, тук сякаш беше избухнала бомба. Стъклото хрущеше под краката ми, докато прекосявах залата, а погледът ми спря на онова, което беше в центъра й, и аз замръзнах на място. Внезапно осъзнах какво е. Бях виждал чертежите на гърба на една салфетка преди десетина години.

— Все пак сте я създали.

— Да не си мислеше, че не можем?

В средата на залата, в центъра на малка платформа имаше голяма стъклена сфера, четирийсет сантиметра в диаметър. Над нея от тавана висеше огромна чиния, от която се спускаше електрически кабел, който продължаваше към стената.

— Накарахте ли я да заработи?

— Зависи какво имаш предвид под „заработи“.

— Използвай твоето понятие.

Очите му като че ли станаха още по-малки под месестите вежди. Неговата версия на смръщване.

— В такъв случай не работи — отвърна той. — Не съвсем.

Разбрах, че това е признание. Вероятно пред самия него.

— Но прави нещо. Точно затова ти написах писмото и те помолих да дойдеш. Прочетох статията ти.

— Моята статия?

— Мисля, че някак е свързано.

* * *

Взирах се в стъклената сфера. Кристална непрозрачност. Бяла мъгла от частици. Колкото по-отблизо се вглеждах, толкова по-добре долавях модел вътре. Отместих леко глава, светлината се отрази под различен ъгъл и внезапно в сферата се появи многофасетъчен образ, който се получаваше от вътрешните разломи в стъклото. Като падаща мълния, но много по-сложно и симетрично.

— Тук има модел — казах аз.

Стюарт кимна.

— Фасетъчен — каза той. — Сложна геометрия в по-високи измерения. Илюзия, създадена от вътрешните пукнатини.

Отместих леко глава и образът вътре доби нови сложни фасети — като полиран скъпоценен камък с вътрешна организация.

— И ти си създал това?

— Сферата да, не и модела на отражение. Това не е точно стъкло, а вид кварц, обработен с точност до микрометър. Моделът се появи при първото й използване — нещо като самопородил се модел, свързан с преподреждането на молекулите вътре.

Пак отместих глава и скъпоценният камък изчезна, а вътрешните контури се скриха, когато погледнах сферата от малко по-различен ъгъл.

Започнах бавно да я обикалям, за да я видя и от други ъгли.

— Каза, че не работи, но прави нещо.

Той се поколеба, преди да отговори:

— Тя снима.

Погледнах го.

— Снима. Какво снима?

— Пространството. Триизмерно пространство. Съвършено изображение. Само това може да прави.

— Триизмерно пространство? Имаш предвид холограмни изображения?

— Може и така да се каже.

Приближих се и вдигнах ръка към сферата. Беше хладна на допир.

— С каква резолюция?

Той се засмя.

— Дори реалността не би се справила с толкова много многоъгълници.

* * *

Точно след колежа открих, че е много освобождаващо да проектираш технология, която никога няма да бъде за продан. За мен беше важна теорията.

Нямаше нужда да се тревожа за добър потребителски интерфейс или за единичната цена на продукта. Можехме да разкараме излишната топлина с по-големи вентилатори или пък с водно охлаждане. Решенията на проблемите можеха да бъдат и тромави, и грозни. Важен беше единствено въпросът дали съществуват правилните материали.

Стюарт пристъпи към сферата и застана до мен, а пушката още лежеше на рамото му.

— Когато започнахме — каза той, — си помислих, че ще изминат поне две години, преди науката да признае, че квантовата механика е магия.

— Ако изучаваш магия, превръща ли се тя в наука?

— Научаваш, че всичко е наука.

Взирах се в прозрачния кварц и търсех недостатък.

— Това беше просто идея.

Аз изследвах логическите ограничения на теорията, търсех пробойните. Мисловен експеримент — нищо повече. Като такъв беше започнал и експериментът с двата процепа. Както езикът открива чувствителен зъб, така и аз търсех местата, където теорията ще се провали. Издирвах онези места, където нещата не биха могли да се случат така, както ни се струва.

Чух собствените си думи тогава: Математиката е адски сериозна.

— Как я наричаш? — попитах, вгледан в сферата.

Той мълча дълго, преди да отговори:

— Сферата си е „сферата“. Формата вътре е „диамантът“.

* * *

Спомних си, че идеята дойде от пробивите във фотографията.

Фемтофотографията на Рамеш Раскар, за да съм точен — начин да се запише светлина на видео. Образите се забавят до милионни части от секундата, докато вече се вижда дори как пълзят фотоните. И аз се зачудих дали същият принцип не може да се приложи за разбиването на реалността на дискретни пакети информация. Беше ли възможно да се открие зърнестата резолюция на самата реалност?

Гениалността на Раскар се изразяваше в това, че той бе използвал своята фемтофотография, за да надзърта иззад ъгъла. Като уловиш светлината и я забавиш до измерими единици, можеш да анализираш тяхното отскачане. Можеш да запишеш как фотоните рикошират от твърдите обекти и поемат обратно към сензора. Ключов е времевият интервал. Колкото по-далеч е даден обект, толкова по-дълго време отнема на светлината да отскочи обратно до източника. По същия начин, по който прилепите създават триизмерни ландшафти чрез отразен звук, могат да се създадат и карти от отразена светлина.

Бях виждал тези изображения. В коридор се включва светлина, а компютър записва данните. На екрана, „зад ъгъл“, бавно се появява образ от статичното поле. Отскачането на всеки фотон от милиони или стотици милиони фотони изгражда образа всяка наносекунда.

В квантовата теория се смята, че определени взаимодействащи частици пътуват не само в пространството, но и във времето. Като проследиш пътя на частицата във времето, можеш да получиш определен модел на „отскачане“; и точно като с камерата на Раскар, която надзърта зад ъгъла и реконструира образи чрез определяне интервала на отскачането на светлината, можеш да получиш модел на отскачане отпреди миг. Можеш да го реконструираш.

На теория с достатъчно мощна пушка за изстрелване на частици и достатъчно изчислителна мощ можеш да прожектираш целия път обратно чак до единството на четирите сили във Вселената — големият взрив и всичко след него. Ключът е в способността да измериш времевия интервал. Също както навремето добрият хронометър е бил много важен за моряците, за да изчислят географската дължина, така и за да определиш точно си място във времепространството, имаш нужда от правилния автомат. В случая — хронометър, който проследява взаимодействащите частици.

Стюърт свали пушката от рамото си.

— Е, ще я включим ли?

— Да, моля те.

Той отиде до стената с циферблатите и бутоните.

— Гледай сферата.

После облегна пушката на конзолата и се настани в един въртящ се стол.

Аз гледах сферата. Взирах се в нея. Прозрачна като празна чаша за скоч, докато не помръднеш глава и не видиш формата вътре.

— Готов ли си? — извика Стюарт. — Докосни я.

— Какво?

— Докосни сферата.

Сложих ръка на гладката повърхност.

— Нищо не става.

След миг видях проблясък — изблик светлина, която беше нещо повече от светлина, и главата ми започна да пулсира. За секунда почувствах внезапна болка, но тя бързо отшумя и изчезна.

— Добре ли си? — попита Стюарт.

— Главата ми.

— Страничните ефекти траят само секунда.

— Странични ефекти?

Но наистина беше така. Главата ми се прочисти и замайването премина. Зрението ми отново стана нормално.

— Сега гледай — каза Стюарт.

Обърнах се и видях себе си в сферата. Кристално ясно изображение, като на телевизор с висока резолюция. Моята застинала ръка, посегнала да докосне повърхността.

— Боже господи!

— Това е съвършено пресъздаване — каза Стюарт. — Чак до нишките на чорапите ти.

— Значи това е холограмно изображение?

— Гледай.

И тогава видях как сцената се премества — перспективата се променяше, а образът в сферата се въртеше, ставаше по-малък, сякаш камерата се отдръпваше. Обърнах се и огледах стаята, търсех някъде лещи, които да са заснели този кадър, но лещи нямаше.

— Камера ли търсиш? — попита Стюарт.

— Къде е тя?

— Няма камера. Само сензорът.

Той посочи към бялата чиния на тавана.

— Не разбирам.

— Той създава триизмерен модел на цялата стая. Ти си вътре в него. Можем да нагласим ъгъла на изображението, за да видиш сцената от всяка посока. Перспективата се контролира оттук.

Той побутна малък въртящ се контролер и сцената в сферата се промени, виждаше се от друга перспектива.

— Това е невероятно.

— Нищо не е. Гледай.

Той се наведе над клавиатурата и набра някакви команди. Чу се пращене на статично електричество и за миг сцената в сферата потрепна, а после започна да се превърта назад. Видях как ръката ми се отделя бавно от сферата. Видях лицето си да се обръща към Стюарт, сякаш бях чул нещо. А после образът посивя.

— Той се движи.

— Да, по дяволите, движи се, но дори това не е най-изумителното.

— Записал ли си го?

— Не, не работи така. Ето, нека ти покажа.

Стюарт тръгна към центъра на стаята и посегна към електрическия кабел, който висеше от тавана.

— Това е захранването на сензора.

Дръпна кабела и той излезе от стената.

— Сензорът е изключен от мрежата. Сега нищо няма да записва. Сложи ръката си пак на сферата.

Направих го, като този път разперих пръсти възможно най-широко. Сега кварцът беше по-топъл. С телесна температура. За няколкото секунди, през които бе работил, се беше стоплил с десетина градуса.

— Готов ли си?

— Да.

Той пак включи кабела в стената.

— Сега сензорът е включен. Помни, че ръката ти вече беше на сферата, когато го включих.

Той докосна контролерите и пак проблесна светлина. Имаше и някакъв звук, който усещах с костите си. Същата мимолетна болка. Същото замъгляване на зрението. Но бързо отминаха.

В сферата се появи образ: аз стоя до сферата, долепил ръка до кварца, като съвършено огледало.

— Дръж си ръката там — каза той.

— Добре.

— Сега гледай.

Завъртя контролера и образът се раздвижи. Видях как разперените ми пръсти се плъзгат и ръката ми се отделя от сферата, а аз се отдалечавам и завъртам глава. Образът спря.

Той го пусна отново. Аз пак се взирах и търсех грешката. Но нямаше такава. Това бях аз, на обратен ход. Три секунди — моят образ посяга да докосне сферата. Стюарт го пусна отново и отново.

— Но сензорът беше изключен, когато направих това — казах аз. — Как е възможно да е записал движението ми?

— Има много ограничения — каза той. — Не ме разбирай погрешно. Всеки път времетраенето е различно, но обикновено не е повече от пет секунди. И обхватът на изображението е крайно ограничен. Може да записва само в определена окръжност.

Той завъртя пак контролера и образът се отдръпна на известно разстояние, а после посивя. Стюарт завъртя контролера и увеличи образа.

— С фини настройки на сензора успях да увелича радиуса на засичане. Започна от област не много по-голяма от самата сфера, но сега обхваща почти цялата стая.

— Но аз все още не разбирам как сензорът е записал нещо, преди да го включиш.

— Сензорът не записва състоянието на фотоните — каза Стюарт. — Той записва отскачането.

Погледнах го. И тогава разбрах. Разбрах какво е направил. Разбрах чудовищността му.

— Мамка му! — възкликнах отново.

Той изобщо не беше записвал последователност от движения. Той беше направил моментна снимка; останалото бе конструирано от информацията за отскачането на частиците.

— Ти можеш да виждаш образ на онова, което се е случило, преди да започне записът.

— Затова отпратих всички — каза той. — Всички, които помогнаха да го изградим и да създадем алгоритмите за анализ на данните. Затова и ти писах. Тази сфера е само прототип, но технологията е преломна. Това е камера, която може да надникне навсякъде. Навсякъде.

— Дори назад във времето.

Той кимна.

— Ако това се разчуе, много хора няма да са много щастливи от съществуването на подобна технология.

— Всички, които имат тайни за криене.

— Престъпници — казах аз. — Правителства.

— Нещата са дори по-сложни, Ерик.

Той отиде до стената и изключи отново кабела.

— Ти каза, че може да записва до пет секунди.

— Обикновено.

— Но невинаги?

Той се усмихна.

— Ако изучаваш достатъчно усилено магията, превръща ли се тя в наука?

Нещо в начина, по който го изрече, ме накара да замълча.

— Какво си видял?

— Един път продължи осем секунди. А веднъж дори по-дълго.

— Колко по-дълго?

— Достатъчно. Мисля…

Той като че ли искаше да замълчи, но все пак продължи:

— Мисля, че понякога се обърква.

— В какъв смисъл?

— Ами в смисъл на това, което вижда. В кое точно минало наднича.

Той се върна при контролерите и взе пушката, която бе опрял на конзолата.

— Понякога виждам неща, които всъщност не са се случили.

Зачаках да обясни.

Стюарт пак сложи пушката си на рамо, прекоси стаята до сферата и застана до мен.

— Виждам го в сферата, но не и в реалността.

— Какво?

— Не съм напълно сигурен. Винаги е в периферията.

Огледах стаята. Хаосът. Ужасното бреме на това, с което се беше захванал. Неговата компания загиваше. Не беше трудно да си представиш, че човек може да превърти, когато е под такова напрежение.

— Може би си видял отражения — казах аз.

Стюарт кимна.

— Да. И аз така си помислих първия път.

Изглеждаше изморен.

— Вероятно още щях да си го мисля, но го имам записано. Искаш ли да го видиш?

Стюърт се върна при контролния панел и пак натисна бутона.

Сферата светна. Приближих се до нея и видях вътре стаята. Видях Стюарт с пушка в ръка.

— Изображението беше записано преди няколко месеца — каза той. — Имаше нещо в самия край на обхвата му, което не успявах да видя добре.

Присвих очи и се приближих. В изображението нямаше нищо необичайно. Просто Стюарт. Образ на Стюарт, който стои близо до сферата.

Той продължи:

— Ако превъртиш холограмата два пъти в бърза последователност, можеш да я свържеш и удължиш. Можеш да увеличиш, за да се видиш как гледаш в нея, как гледаш в сферата. А след това можеш да увеличиш самата сфера в образа. Така го видях за първи път, по случайност.

Помислих си за страничните ефекти, за които говореше той. За болката в главата ми, когато пусна машината. Какво ли може да ти се случи, ако я използваш много пъти? Какво може да ти се случи, ако я използваш по десетина пъти на ден? Дали не започваш да виждаш несъществуващи неща?

— Ето го — каза Стюарт.

Погледнах. И зинах от изумление. В сферата видях някаква форма — неясна неправилна форма. Сянка на ръба на възприятията. Можеше да е всичко и нищо, докато не се раздвижи. Когато се раздвижи, разбрах.

— Ето тук мога да свържа сцената — каза Стюарт.

Внезапно изображението се смали, задвижи се и аз вече не виждах сянката, а цялата сцена, докато не видях образа на Стюарт, който се приближава към сферата с пушка в ръка. Сцената се увеличи и сферата стана прозрачна и ярка, самата тя изображение. Като телевизор, който показва изображение на телевизор.

Обърнах се към реалния Стюарт, който стоеше до пулта. После пак погледнах записа.

Видях образа му да се взира в сферата. Видях го как вижда каквото бяхме видели и ние: сянката в стаята вътре в сферата — сянка с неговата форма. Още една негова версия, която стоеше там, където той не бе стоял. А после образът на Стюарт свали пушката от рамото си, направи три крачки назад, вдигна пушката и стреля.

Кварцът експлодира и сферата потъмня.

* * *

Стюарт остави контролерите и застана до мен.

— Мислех си, че мога да я поправя — каза той. — Мислех си, че ако започна отначало, ще поправя този дефект, но не стана така. Смяната на кварца отне два месеца, а когато я пуснах отново, видях пак фигурата по ръба на изображението. Като паралелна версия на мен самия. Знам, че е там. Някъде.

Посочи към стаята.

— Или може би е тук.

Погледнах към пода и внезапно разбрах откъде са се взели стъклата, само дето не бяха стъкла — съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, който се разпростираше от подиума в центъра. Обърнах се да погледна към онази част на стаята, където беше стояла сянката.

Съвършен балистичен модел по тъмносивия бетон, да, освен на две места. Две ясни празноти с формата на стъпала сред парчетата кварц, сякаш някой бе стоял там.