Тед Козматка
Потрепващите (46)

Глава 45

Докато плаваш, научаваш някои истини. Не ти трябва малка лодка навътре в морето. Не ти трябва голяма лодка на пристанище. Нашите собствени проблеми с това бяха станали легендарни — „Регата Мари“ се люлееше силно, докато татко я насочваше към място й на пристана.

Повечето хора обичат ясното време. Слънчеви дни, лек бриз. Татко обичаше бурите. Поройните дъждове.

Сред моряците се говореше за онази, която те поваля. За вълната с твоето име. Като стареца, който един ден ни помогна да вържем въжетата за пристана — две бири в сенчестия кокпит и той започна история за „Северняка“, първата му лодка, изгубила се в буря, когато бил още съвсем млад. Морето се било развилняло, но все пак се плавало в онзи ден, каза ни той, докато не дошла голямата вълна. Истинска планина, зачената в буря на хиляди километра оттук. Тя прекосила цял океан, докато не го открила, завъртяла го, накъсала платната му, натрошила мачтата. Вълната с неговото име.

* * *

Когато някой моряк изчезне, бреговата охрана следва определени процедури. Специален списък. Някои кораби изчезват, а после са изхвърляни на брега. Други потъват право към дъното. И никой не ги вижда отново. Изличени от света.

Беше твърде болезнено да гледам стария запис.

Запис на татко като момче, което тича по пясъка. Малко момченце с кестенява коса, непознато. Докато не се усмихне.

И в тази усмивка можеш да видиш него.

То е на същия този плаж. Камъните стърчат като отломки от корабокрушение, неизменни, сякаш са били там винаги и винаги ще бъдат. Сякаш татко е бил момченце едва вчера и е тичал по пясъка с тази широка крива усмивка. Записът е машина на времето. И лъжа. Защото не можеш да го върнеш.

Тази искра вече е изчезнала от света.

* * *

Когато татко изчезна, бреговата охрана започна търсене. Определиха периметър и установиха квадранти.

Накрая го откриха на километри навътре. И двете платна били вдигнати по време на буря, а той — пиян от дни.

Мисля, че се е опитвал да се изгуби. Но морето не го е приело.

Тогава цирозата му беше напреднала вече. Черният му дроб си отиваше, както и зрението му.

— Няма слепи моряци — каза ми той.

А мама се криеше зад защитните стени на отрицанието.

— Той се подобрява — казваше тя, когато той плаваше сам.

Помня някои неща от онзи последен ден. Начинът, по който изглеждаше кожата му — на петна и нездрава. Като на восъчна кукла. Лекарите му бяха казали, че ако пие отново, ще умре, но някаква част от него трябва да е подозирала по-вероятната истина: че вече е умрял. И нищо не може да спре това. Цирозата беше стигнала твърде далече.

И така, той излезе една сутрин, за да иде в офиса.

По-късно чух фрагменти от останалото. Малки капчици информация, пръснати през следващите години.

Мисля, че тя може би щеше да е добре, ако не го беше открила. Мисля, че всичко можеше да бъде различно. Просто лош късмет.

Той оставил куфарчето си у дома и когато не се върнал за него, тя решила да отиде до офиса, за да му го занесе. Или пък я е водило някакво странно предчувствие. Така и не научих подробностите. Просто парченца оттук-оттам. И една дума — пистолет, — повтаряна отново и отново.

Тя зърнала колата му, докато карала надолу по Уестърн авеню. Можела е да отмине, в деветдесет и девет процента от случаите щеше да го направи. Нямало е причина да се озърта в тази посока, освен за да види водата. Но заровете са се завъртели именно на онзи стотен път и вместо да отмине, тя е погледнала към водата и е видяла колата му, паркирана близо до пясъка. Паркинг с изглед към океана.

* * *

Фериботът се приближи до пристана, витлата се въртяха. Аз се събудих.

— Хайде — каза Мърси. Седеше с изправен гръб и търкаше очите си. — Трябва да вървим.

Другите пътници вече бяха станали. Последвахме ги навън и после по рампата. Тръгнахме по тротоара в дъжда. Аз вдигнах лице към небето.

* * *

Валяло е, когато мама спряла до колата му на пясъчния паркинг.

Онзи ден е било студено, влажен октомври, и сигурно мама е вдигнала яката на сакото си, когато е слязла от колата. Вероятно е извърнала лице към дъжда. Виждам я как заобикаля задницата на червения му шевролет „Кавалиер“. Сигурно е формулирала онова, което е щяла да каже. Щяла е да го подкачи, че е забраванко, или да го попита защо е паркирал до пясъка.

Виждам как посяга към вратата му, пръстите й се свиват леко в очакване на дръжката. И после не виждам нищо.

След няколко минути шофьорът на преминаваща кола спрял да помогне. Възрастен докер, който измъкнал мама от средата на улицата, където тя стояла и пищяла. Опитвала да спре и други коли, но те само я заобикаляли, не искали да се замесват.

Полицията го открила на предната седалка, пистолетът лежал в скута му. На бележката пишело само: „Това беше вълната с моето име“.

* * *

Докато вървяхме към града, видях, че повечето офиси и магазини вече са затворени. Още един туристически квартал до брега.

По-надолу по улицата забелязах хотел, но когато го посочих, Мърси каза:

— Не в този.

— Защо?

— Защото е първият по пътя ни.

След малко видях табелата на друг хотел да свети в червено в дъжда.

СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ.

Платихме в брой.

— Машината за лед е в дъното на коридора.

Стаята изглеждаше чиста и без ненужни труфила. Одеялата бяха с шарки на цветя. Включих отоплението докрай. Големите легла бяха меки.

Заспах като мъртвец.

* * *

Когато се събудих на сутринта, Мърси беше станала вече и седеше до малката кръгла масичка в ъгъла. Беше ми взела кафе и поничка.

— Континентална закуска — каза тя. — Притесних се, че ще я изпуснеш.

Забелязах малка найлонова торбичка на леглото.

— Паста за зъби и четка — каза Мърси. — И самобръсначка. Продават ги в магазинчето малко по-нагоре.

* * *

Тя включи телевизора, даваха новини — монотонен брътвеж за международната политика. Двете Кореи. Борсовият пазар. Наближаващите избори.

Седнах в леглото и дрехите залепнаха за тялото ми. Всичко ме болеше. Ризата ми още беше корава и изкривена във формата, в която бях спал. Кожата ми беше възпалена. Исках да се изкъпя и да се избръсна.

— Трябват ни нови дрехи — казах на Мърси.

Тя кимна.

— Нагоре по улицата видях магазин. Има и фирма за коли под наем. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Ще наемем кола?

— Освен ако не знаеш как да откраднеш.

Изправих се и прекосих стаята, за да взема кафето. Беше горещо и вкусно. Изпих го наведнъж, но не можах да се накарам да изям поничката.

— Когато ни хванат, ще ни убият — каза тя.

Когато, не ако.

— Тогава какво ще правим? Не можем просто да стоим тук и да кротуваме.

— Ще идем в убежището, както каза Викърс.

— Колко далече е?

— Достатъчно далече. Два дни път. Там ще се срещнем с нея и ще решим какво да правим.

— А ако не е там?

— Там ще бъде.