Тед Козматка
Потрепващите (39)

Глава 38

Викърс ме поведе обратно към лагера. Беше ранен следобед и там кипеше трескава дейност. Огънят почти догаряше. Спалните чували бяха прибрани. Имах чувството, че са следвали някаква процедура — като опитни войници, които вдигат своя бивак. Мърси спря, когато ме видя, и на лицето й се изписа облекчение. Осъзнах, че не е била съвсем сигурна, че ще се върна. Зачудих се дали се случва често. Дали хората тръгват на разходка с Викърс и не се завръщат?

Викърс поговори тихо с Хениг близо до товарния контейнер. След няколко минути се качиха в пикапа и заминаха.

С Мърси разпалихме огъня и пламъците пак запукаха.

— Е, изглежда, ще останеш — каза тя.

— Защо мислиш така?

— Ами защото си още жив.

Мърси хвърли и последната цепеница в огъня и след няколко минути той се разгоря. Гледах я в лицето, но тя не вдигна очи към мен. Взираше се в пламъците.

Когато след час другите още ги нямаше, аз попитах:

— Къде отидоха?

— Ще се върнат — каза тя вместо отговор.

Докато гледах сияещите въглени, си помислих за казаното от Викърс, опитвах се да го проумея. Вгнездени една в друга вселени. Безкрайна повърхност. Потрепващите са отнякъде по-високо. Техните души са прогорили пътя си надолу през слоевете на реалността като горещи камъни в лед.

Отвън духаше вятър и аз чух как клоните на дърветата драскат по ламарината на сградата. Вече беше съвсем тъмно, а огънят пак започна да догаря, затова тръгнах с Мърси за още дърва. Нямаше ни едва двайсетина минути, но когато се върнахме, пикапът беше там, паркиран до стената. Моторът му припукваше, сякаш беше форсиран дълго. Хениг и Викърс не се виждаха никъде. Вероятно бяха по-навътре в руините.

С Мърси пак събудихме огъня и след половин час в далечината се чу вик. Мъж крещеше от болка. Писъкът сякаш увисна в нощния въздух и бавно затихна.

Мърси не реагира. Дори не вдигна очи от огъня. Сякаш го беше очаквала.

— Какво беше това? — попитах я аз.

— Скоро ще разбереш.

* * *

Още един час се изниза, преди другите да се върнат. Те влязоха в лагера, без да продумат, а по ризата на Хениг имаше червени пръски. Не ги попитах къде са били. Изядохме вечерята си от канчетата под съпровода на дрънченето на вилиците в ламарината. Всички мълчаха. Съществуваше само хипнотизиращото потрепване на огъня, докато и то не започна да избледнява, защото пламъците се смалиха до мътно сияние в мрака.

Заспах до топлата жарава и този път ръцете ми не бяха омотани с тиксо. Вече ми вярваха, че няма да им разбия главите, докато спят.

На сутринта един ботуш ме събуди със здрав ритник в рамото. Отворих очи и видях, че Хениг ме гледа.

— Ставай!

Мърси и Викърс ги нямаше, явно аз се бях събудил последен.

— Насам — рече ми Хениг и ме поведе през дупката в стената, от която се бяха появили вечерта.

Рязък завой вдясно, минахме през врата и слязохме по късо стълбище в нещо като подземие.

Там ни чакаха Мърси и Викърс — Викърс с нейния бизнес костюм изглеждаше съвсем не на място.

Приближих се до Мърси, която стоеше с гръб към мен, и прошепнах:

— Какво е това?

Тя не отговори, но Викърс ме чу и каза:

— Звукоизолирано помещение. Ела.

Последвах ги навътре. Мазето беше влажно, но добре осветено; фенер висеше от голите кабели. В средата на стаята един мъж беше вързан за стол, а на пода около него се съсирваше кръв. Не е чак толкова изолирано, помислих си, защото си спомних вика, който бях чул през нощта.

Мъжът беше мъртъв. Лицето му беше размазано.

Внезапно се видях и аз на стол като този — юмрукът на Хениг се забива в главата ми. Гаден начин да умреш.

Викърс ме погледна, сякаш очакваше реакция.

— Кой е той? — попитах аз.

— Не го ли позна?

Наклоних глава и се вгледах по-внимателно. Кръвта ми се смрази.

— Виждал съм го — казах аз.

Беше пазач в апартамента на Брайтън.

— Той е един от хората му — каза Викърс. — Е, беше.

Това беше пазачът, който остана в апартамента. Пазачът от кухнята. Спортното му сако бе вече вкоравено от съсирена кръв. Направих крачка назад и краката ми залепнаха за пода. Кървавата локва беше широка два метра.

Викърс заобиколи тялото.

— Той имаше няколко вътрешни наранявания, когато го докарахме. А след това получи и външни. Преди да умре, ни даде информация.

Гледах тялото и се чудех що за методи за убеждаване са използвали. Нямаше очевидни следи от мъчения, ако не се брои размазаното лице. Нямаше смазани капачки на коленете. Само лицето му беше заприличало на кайма.

— Каква информация?

Гадеше ми се. Помислих си за Сатвик, омотан в платнището. Спомних си как стоеше в асансьора — в последните мигове от живота му, когато си мислеше, че скоро ще види пак семейството си. Вгледах се в тялото пред мен и не усетих жалост. Не усещах нищо.

— За еберакси — каза Викърс. — Брайтън много се постара да опази тази информация, но винаги има слаби места. Един охранител чува това-онова. Трудно е да опазиш тайна от онези, чиято работа е да те охраняват.

— Кога го научи, докато работеше за него?

— Да, както и други неща.

— И какво е еберакси?

— Не сме сигурни — каза Викърс. — Може би е оръжие.

— Като бомба?

— Вероятно. Или нещо не така очевидно. То промени махалото, но не знаем точно как. Знаем само, че за тях е много важно.

— А как изглежда?

Тя замълча и ме погледна.

— И това не знаете, нали? Явно не сте много осведомени.

Викърс посочи към мъртвия.

— Но научихме, че ти си част от него.

— Не съм част от нищо.

— Явно Брайтън не би се съгласил с това. Ето защо е толкова бесен, че си се измъкнал.

От тъмното се чу тропот на тежки ботуши, Хениг застана до Викърс и сякаш зае цялото пространство.

Викърс се обърна към мен.

— Трябва на теб да благодарим за тази информация. Защото ако не беше ти, никога нямаше да го заловим. Той бе тръгнал да те търси. Хванахме го близо до твоя мотел.