Тед Козматка
Потрепващите (53)

Епилог

Прекосявам кабинета си и поглеждам през прозореца. На мястото на стария склад е построен нов, но ръководството реши да не го кръщава отново сграда W. Това име вече е пенсионирано като остарял спортист. Новата сграда е означена с Х на картите на комплекса и администрацията се надява, че това ще й донесе повече късмет.

На работа съм от три седмици и вече влизам в час. На бюрото ми има значка за едномесечно постижение — от Анонимните алкохолици. Един месец без алкохол. С Машината за точки понякога играем баскетбол в обедната почивка.

Той се посвети отново на своите жаби и изглежда по-щастлив. Събитията от последните месеци са останали в миналото. Пожарът накара управата да погледне по нов начин на сигурността и сега на портала има въоръжена охрана. А много лаборатории вече поставят под въпрос доколко е умно да се продължават изследвания, които вдъхновяват хората да опожаряват сградите ти. Смразяващ ефект, този термин се използва понякога, когато се обсъждат бъдещите проучвания в областта на квантовото съзнание^[1]. Но работата ще продължи.

Бях пожелал да видя онова, което е видял Файнман.

Видях го, дори нещо повече.

Някои дни ходя в лабораторията на Машината и му помагам с аквариумите. Един следобед ме споходи стряскаща мисъл.

Ако сами моделираме своя собствен свят, какъв ли беше моят?

В болницата Джереми ми обясни как са намерили Сатвик. Загинал при катастрофа. Вях пропуснал погребението.

Кабинетът на Джой е празен. Лабораторията й също.

Още първия ден, когато се върнах на работа, влязох в кабинета й, за да потърся някакви парченца от нея, от личността й. Открих брайлова книга. Партитури.

Когато попитах Джереми къде е отишла, той отвърна:

— Тя не даде двуседмично предизвестие.

— А даде ли някакво обяснение?

— Не. Надявах се ти да си по-осведомен от мен. Знам, че бяхте близки.

— Не толкова близки, колкото си мислиш.

Неизречена възможност: тя е била част от синдрома. Една от онези, които умряха. Претърсиха апартамента й, но не откриха нищо. Така и не се появи тяло.

Джереми не ме попита веднага по какво работя сега. Отне му няколко дни и изобщо, изглеждаше забележително въздържан. А може би донякъде се страхуваше от отговора. Когато най-сетне ме попита, застанал на прага на кабинета ми с чаша кафе, аз казах само:

— Квантова механика.

— В смисъл?

— Продължавам с изследването, по което работих, преди да дойда тук.

Той много се постара да не реагира. Скри усмивката си зад чашата с кафе. Защото точно за това ме беше наел преди всички тези месеци. Нещото, което се страхувах да направя.

Машината за точки показа повече изненада, когато му казах на обяд.

— И защо ще го правиш?

Спомних си за жабата в кладенеца. Колкото повече изучаваш квантовата механика, толкова по-малко вярваш.

Ти се смееш. Защо се смееш?

И точно тук беше ключът. Точно затова сега беше различно.

Аз вярвах в света. Но вече знаех, че не е единственият.

* * *

След обяда отидох в кабинета си и се вгледах в бялата дъска.

Започнах да пиша формулата. Същата формула като преди. Формулата, която не можех да довърша. Онази, която ме беше довела пак в Бостън, в това студено място до океана.

От лявата ми ръка по бялото пространство се изливаха символи. Тяхната неотречима логика създаваше структура като кула. Все по-висока и по-висока. В основите, които полагах, имаше красота.

Маркерът ми се забави. Стигах до точката, където спирах преди. Където познатото свършва и започва пущинак.

Вгледах се в дъската, този път беше различно.

Лека промяна — и видях пътя напред.

Първо съвсем тесен. Като светлина, струяща изпод врата.

След това дойде миг, в който почти си се представих в болницата, облечен с пижама, дращя по стените с черен изтриваем маркер.

Но прогоних тази мисъл и се вгледах пак в дъската.

Тогава разбрах точно какво да направя. Видях съвсем ясно как да продължа, видях сияйната пътечка, която щеше да ме изведе от мрака.

И започнах да пиша.