Тед Козматка
Потрепващите (4)

Глава 3

Има дни, в които изобщо не пия. В такива дни вадя пистолета на баща си и гледам в огледалото. Убеждавам сам себе си какво ще ми струва, ако днес отпия първата глътка. Ще ми струва това, което струваше и на него.

Но пък има и дни, в които пия. Това са дните, когато се събуждам с гадене. Отивам в банята, повръщам в тоалетната чиния и толкова много се нуждая от питие, че ръцете ми треперят. Надига се жлъчка — силни мускулни конвулсии, докато се изливам в порцелановата чиния. Стомахът ми се изпразва с продължителни спазми, черепът ми пулсира, краката ми треперят, а нуждата нараства като развилняло се чудовище.

Щом се изправя, се поглеждам в огледалото на банята и плисвам вода на лицето си. Не си казвам нищо. Няма да си повярвам.

В тези сутрини е водка. Водка, защото водката не мирише.

Наливам я в стар термос за кафе.

Отпивам, за да успокоя треперенето. Няколко глътки, за да мога да се раздвижа.

Това е балансираща процедура. Не твърде много, иначе ще забележат. Не и твърде малко, иначе ще продължа да треперя. Като при химическа реакция, търся равновесието. Колкото да мина спокоен през входа на лабораторията.

Изкачвам стълбите към кабинета си. Дори да знае, Сатвик не казва нищо.

* * *

Сатвик изучаваше интегрални схеми. Развъждаше ги на малки единици и нули в Майчински базов матричен кристал. Вътрешната логика на матрицата беше променлива и той прилагаше избирателен натиск, за да насочва дизайна на чипа. Като еволюция в кутия. Най-ефикасните интегрални схеми се идентифицираха от автоматична програма и служеха за модел при следващи кръстоски. Генетични алгоритми манипулираха най-добрите кодове за задачата.

— Нищо не е идеално — каза той. — Трябва много моделиране.

Нямах и най-малка представа как работи всичко това.

Сатвик беше гений, който е бил фермер в Индия, докато не дошъл в Америка на двайсет години. Получил диплома по електроинженерство от МТИ^[1]. Избрал електроинженерството, защото обичал математиката. След това „Харвард“, патенти и предложения за работа. Всичко това ми беше описано с неговия делови тон, сякаш бе нещо съвсем естествено и всеки можеше да го направи.

— Не става дума за ум — каза той. — А само за много усилия.

И като че ли вярваше в това.

Аз лично не бях толкова сигурен.

И други изследователи се отбиваха да видят базовите матрични кристали на работната му маса, сякаш бяха някакво самоорганизиращо се дигитално изкуство. Думата „елегантен“ се чуваше отново и отново — най-високата похвала от онези, за които математиката беше майчин език. Сатвик седеше приведен над работата си с часове, в пълна концентрация. И това бе важен аспект от всичко. Способността му да се концентрира. Просто да седи там и да работи.

— Аз съм прост селянин — обичаше да казва, когато някой хвалеше изследването му. — Обичам да предизвиквам пръстта.

Сатвик разполагаше с безкраен набор от подобни изрази. Когато се отпускаше, си позволяваше да говори на развален английски. Понякога, след като бях прекарал сутринта с него, възприемах модела на речта му и му отговарях на същия развален английски — едно опростено наречие, което започвах да уважавам заради голямата му ефективност и способност да изразява нюанси.

— Вчера ходих на зъболекар — каза ми Сатвик. — Тя казва, че имам хубави зъби. Аз й казвам: „На четирийсет и две съм, а за първи път ходя на зъболекар“. А тя не може да повярва.

— Никога не си ходил на зъболекар? — попитах го аз.

— Не, никога.

— Как е възможно?

— Докато учех на село, не знаех, че има специален доктор за зъби. След това не съм ходил, защото нямах нужда. Зъболекарката казва, че имам добри зъби, няма кариеси, но имам петна на кътниците отляво, където дъвча тютюн.

— Дъвчеш…

Опитах да си го представя как плюе храчка като баскетболист, но не ми се получи.

— Срам ме е. Никой от братята ми не дъвче тютюн. От цялото семейство — само аз. Започнах преди години, на село. Сега опитвам да спра. — Сатвик разпери безпомощно ръце. — Но не мога. Казах на жена ми, че съм спрял преди два месеца, но пак почнах и тя не знае. — Очите му станаха тъжни. — Аз съм лош човек.

Сатвик сбърчи чело.

— Ти се смееш. Защо се смееш?

* * *

„Хенсън“ беше истински гравитационен кладенец в бранша на технологиите — непрестанно се разширяваха, все купуваха други лаборатории, купуваха оборудване, поглъщаха конкуренти.

Лабораториите „Хенсън“ наемаха само най-добрите, без значение от националността и произхода им. Това беше място, където влизаш в кухненския бокс и виждаш нигериец да говори на немски с иранец. А говори на немски, защото и двамата го владеят по-добре от английския, другия им общ език. „Хенсън“ бяха винаги гладни за таланти.

Бостънската лаборатория беше само една от многото лаборатории на „Хенсън“, но разполагахме с най-големите складови площи, което означаваше, че значителна част от излишното лабораторно оборудване накрая се озоваваше при нас. Ние отваряхме сандъците. Ние преглеждахме провизиите. Ако се нуждаехме от нещо за изследванията си, подписвахме се за него и то ставаше наше. Това бе антитеза на корпоративната бюрокрация, където канцеларщината владееше всичко.

Повечето сутрини прекарвах със Сатвик. Стояхме рамо до рамо пред лабораторната му маса, говорехме и се занимавахме с нещо. Аз му помагах с неговите базови матрични кристали. Той ми разказваше за дъщеря си. А по обед играех баскетбол.

Понякога след баскетбола, за разнообразие, се отбивах в лабораторията на Машината за точки в Северната сграда, за да видя как я кара. Той работеше с живи организми и търсеше химически алтернативи, които няма да причинят родилни дефекти при земноводните. Тестваше водни проби за кадмий, живак и арсен.

Машината за точки беше нещо като шаман. Той изучаваше моделите на генна експресия при земноводните и разчиташе бъдещето им в деформациите. Точно изследване, каквото би се харесало на мама — равни части тревога и конспирация.

— Ако не се направи нещо — каза той, — земноводните ще изчезнат. — Имаше аквариуми, пълни със саламандри и жаби — жаби с твърде много крака, с опашки и без ръце. Чудовища. Те скачаха, плуваха или се влачеха насам-натам, чернобилски кошмари в дълги стъклени контейнери.

До неговата лаборатория се намираше кабинетът на жена на име Джой. Също като мен, и тя бе нова тук, но не беше ясно кога точно е започнала. Другите сякаш знаеха единствено малкото й име. Понякога Джой ни чуваше да говорим и се отбиваше, като плъзгаше деликатната си ръка по стената. Тя беше висока, красива и сляпа. Провеждаше някакво акустично изследване. Имаше дълга коса, високи скули и толкова ясни, сини и съвършени очи, че отначало не загрях.

— Няма нищо — каза тя на един изследовател, който се впусна в извинения. — Често ми се случва. — Тя не носеше тъмни очила и не използваше бял бастун. — Отлепени ретини. Бях на три. Не ми пречи.

— Как намирате стаята си?

Това беше Сатвик. Деликатният Сатвик.

— За какво са ти очи, когато имаш уши и памет? Слепите са добри в броенето на стъпки. Освен това не бива да вярвате на очите си. — Тя се усмихна. — Нищо не е такова, каквото изглежда.

Следобедите се връщах в главната сграда и се опитвах да работя.

Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.

Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.

Джереми се отби по-късно вечерта.

Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.

— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?

— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.

— А ти вече нямаш нищо за деклариране?

— Изгубих кураж.

Той се потупа по корема.

— Ти губиш, аз трупам, а?

Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.

— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.

Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.

— Винаги си бил умникът.

— Откаченият, имаш предвид.

Джереми поклати глава.

— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.

— Това беше преди цяла вечност.

— Но ти спечели спора.

— Странно, не си го спомням така.

— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.

Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.

— Чуваш ли се със Стюарт?

— От много време не си говорим.

— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.

Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.

— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.

— Вече?

— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.

— Ти какво му каза?

— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.

— Това не е работа.

— Тези неща искат време.

Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:

— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.

— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.

— Не мисля, че ще се получи.

— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.

— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.

— Твърде суров си към себе си.

— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.

Изражението му се промени.

— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?

— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.

— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?

Поклатих глава.

— Не.

Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.

— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.

— Ерик…

— Не — поклатих пак глава.

Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:

— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.

Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.

Джереми продължи:

— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.

— Да, може би — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че няма да стане така. Такава е природата на последните шансове — след тях не следва нищо друго.

Той се обърна да си върви.

— Съжалявам, Ерик.