Тед Козматка
Потрепващите (34)

Глава 33

Сирените подминаха стария пикап, който се движеше в обратната посока. С такива пикапи обикновено се превозват мебели — четвъртита кутия на колела. С жената седяхме отзад. Мъжът с белезите шофираше. Аз бях зад него и се облягах на стената. Усещах вибрациите с гърба си.

Взирах се в жената, която седеше срещу мен.

— Кои сте вие?

— Приятели — отвърна тя.

— Не лъжи човека — обади се шофьорът. — Това не е добро начало.

Тя изсумтя. Може би в съгласие. Може би се изсмя. В този миг от ъгъла се появи още една полицейска кола с въртящи се светлини. Видях я през предното стъкло как профуча покрай нас.

— Добре де, не сме приятели — рече тя. — Не точно.

— А какви сте?

Този път ми отговори мъжът:

— Вероятността ние да те убием, е по-малка.

Обгърнах се с ръце, когато пикапът започна да криволичи из улиците.

От време на време шофьорът изпъваше врат да погледне в огледалата, а моторът виеше. Жената беше стиснала устни. Погледнах ръката й с липсващите пръсти — голяма част от безименния и част от кутрето. Кожата беше розова и сбръчкана.

През предното стъкло виждах коли, сгради и къщи — пешеходци, които извръщаха глава към нас и се мръщеха на безразсъдния ни шофьор. Но нямаше повече ченгета.

Никой не ни преследваше. Или поне аз не можех да видя.

Жената като че ли прочете мислите ми и рече:

— Ченгетата са последната ни грижа.

Спомних си за стетоскопите, когато взехме един завой. А поехме отново направо, жената стана и се премести отпред. Наведе се от седалката, за да вземе нещо от пода. Мъжът извърна глава и аз видях, че крайчето на лявото му ухо липсва — по главата му пълзеше розов белег, крива линия, по която вече не растеше коса.

Жената се обърна и се приближи до мен.

— Ела — рече и ме хвана за тила.

Аз се оставих да ме издърпа и тя нахлузи някаква торба на главата ми.

— Защо си правиш труда? — попита мъжът.

Вероятността ние да те убием, е по-малка.

— За всеки случай — каза тя.

— За какъв случай? Да не мислиш, че ще излезе жив от всичко това.

Торбата беше груба и черна, от някаква тъкана материя. Гласът на шофьора долетя тих от предната седалка:

— Няма как да се измъкне.

* * *

Когато стигнахме до целта си, чух вратите да се отварят. После някой ме издърпа за ръцете, аз прехвърлих крака навън и се изправих. Оставих се да ме водят.

— Внимавай къде вървиш.

Беше нощ. Не можех да виждам, но познах по въздуха и по песента на щурчета в далечината.

Земята под краката ми вече не беше мека почва, а нещо по-твърдо. Влязохме някъде, където стъпките ни тихо отекваха. Където и да бяхме, помещението беше голямо. Самолетен хангар? Нима ще ме водят някъде със самолет?

След като повървяхме няколко минути, чух пак гласа:

— Стъпало.

Вдигнах крак и усетих петнайсетсантиметрова издатина. Сега звукът беше различен. Нямаше ехо. Груби ръце притиснаха раменете ми.

— Сядай.

Посегнах зад себе си и напипах хладното дърво на стол. Чувах тихи гласове и стъпки. Не успявах обаче да различа думите.

Стъпките бяха тежки и описаха кръг. Накрая спряха.

— Претърси го.

Ръце плъзнаха по тялото ми и заровиха в джобовете, опипваха краката и слабините ми. Взеха ми телефона, но оставиха портфейла.

— Не е въоръжен.

Свалиха торбата от главата ми. Гаражната лампа, която висеше от една кука в ъгъла на стаята, ме заслепи. Намирахме се в нещо като стар склад. Не, стара фабрика може би. В офиса на управителя — голям прозорец, с подсилено с арматура стъкло гледаше към безбрежно бетонно помещение с размерите на студио на художник, който държи на перспективата. Нямаше врата, в дъното на сградата се виждаше изкривена и ръждива стена от гофрирана ламарина. Цялото място изглеждаше изоставено преди години и оставено да изгние.

Мъжът и жената от пикапа сега стояха пред мен.

— По-млад е, отколкото си мислех — каза белязаният.

Вдигнах очи. Беше огромен. Почти метър и деветдесет.

Белезите и рошавата брада му придаваха вид на пират, който отдавна не е стъпвал на сушата. Не като пиратите от анимационните филмчета или комедиите. А като пиратите, които преследват кораби в международни води, взимат ги на абордаж през нощта и избиват всички, за които няма изгледи да получат откуп.

— Къде съм? — попитах аз.

Без да продума, белязаният заби огромния си юмрук в главата ми. Аз се стоварих тежко на пода заедно със стола. Светът избледня, после се завърна.

— Престани! — сопна се жената. Мъжът замахна за още един удар, но тя го блъсна силно в гърдите. — Стига толкова!

Това като че ли го откъсна от гнева му и той й се усмихна. Вдигна ръце с дланите напред.

— Добре, добре.

Жената се опита да го издърпа назад, но той я отблъсна и освободи ръката си.

— Няма да го бия. — Извърна поглед към мен. — Но трябва да знае къде му е мястото.

Оглеждаше ме от глава до пети.

— Мога да кажа, че те ударих, защото се обаждаш, без да те питат, но няма да е вярно. Искам да сме наясно още от началото. — Наведе се към мен и заговори до лицето ми: — Не ми харесва кашата, която забърка. Ще правиш, каквото ти кажем, иначе ще те убия, разбра ли?

— Стига — обади се пак жената.

— Не, искам да отговори. — Взираше се в мен. — Разбра ли?

Надигнах се на лакът.

Огледах се за нещо, което можех да докопам, каквото и да е, за да го халосам с него. Ушите ми още звънтяха. Носът ми пулсираше от болка. Напипах стола и стиснах единия му крак.

— Спри — каза жената, явно беше видяла какво правя.

Обърна се към мъжа, после посегна зад гърба си и тогава видях ножа. Осакатените й пръсти стискаха дръжката.

— Казах да спреш.

Този път гласът й беше различен. Нисък и бавен, смъртоносен. Почти спокоен. Думи, които обещаваха да няма повече приказки.

Мъжът се обърна към нея. Изглежда, прецени позата й — стоеше извърната встрани от него и едната й ръка не се виждаше.

— Нека Викърс да реши — рече той и ми заповяда: — Ставай.

Направих всичко по силите си да го направя, но главата ми още се маеше. Не успявах да запазя равновесие, но все пак някак се изправих.

Жената вдигна стола от пода и ми каза да седна.

Направих го, а белязаният мина зад гърба ми.

— Има хора, които ще ме търсят — казах му аз.

— Повече, отколкото предполагаш. Вероятно вече наблюдават мотела.

Мотелът. Значи знаеха къде живея.

— Според теб къде щеше да си сега, ако не се бяхме появили? — попита ме той.

Изглежда, очакваше отговор, затова казах:

— Най-вероятно щях да съм мъртъв.

— Правилно. Така че каквото и друго да се случи, не ти дължим нищо. Дори живота. Разбра ли?

— Кои сте вие.

— О! — отвърна тихо. — Трудно е да се каже.