Тед Козматка
Потрепващите (10)

Глава 9

Денят, когато проведохме експеримента, беше мразовит. Вятърът нахлуваше от океана и Източният бряг се гушеше под студен фронт. Отидох рано на работа и оставих бележка на бюрото на Сатвик:

Ела в моята лаборатория в 9:00.

Ерик

Нищо повече. Никакви обяснения.

Сатвик влезе в стая 271 малко преди девет.

— Добро утро. Получих бележката.

Посочих към бутона.

— Искаш ли ти да имаш честта?

Стояхме неподвижни в почти тъмната лаборатория. Сатвик се взираше в инсталацията пред него — в стоманените пластини и дългото сребърно дуло на електронната пушка. Електрическите кабели се проточваха по масата.

— Не вярвай на инженер, който не минава по собствения си мост — рече той.

Усмихнах се.

— Добре тогава.

Моментът настъпи.

Натиснах бутона. Машината зажужа.

Ние се взирахме в нея.

Оставих я да работи няколко минути, преди да отида да проверя екрана. Отворих капака, погледнах вътре и видях това, което се надявах да видя. Ясен модел на интерференция — обичайните тъмни и бели ивици. Ето го тук, както Йънг и Копенхагенската интерпретация предвиждаха.

Сатвик надничаше над рамото ми, а машината продължаваше да жужи и да повтаря модела.

— Искаш ли да видиш един фокус? — попитах аз.

Той кимна сериозно.

— Светлината е вълна. — Посегнах към детектора и го включих — и тогава, просто ей така, моделът на интерференцията изчезна. — Стига никой да не гледа.

* * *

Копенхагенската интерпретация предполага това фундаментално несъответствие: наблюдението е основна част от феномена. Нищо не съществува, докато не бъде наблюдавано. Дотогава съществуват само вълнови функции. Статистически вероятности.

В един експеримент поведението на електрона е вероятностно — конкретният му път е не само неизвестен, но и теоретично неузнаваем и се изразява като дифузен вероятностен вълнов фронт, който преминава през двата процепа едновременно. Зад тях тези вълни интерферират една с друга, докато се разпространяват, като две змии, прекосяващи езеро, вълничките се пресичат взаимно, докато се разширяват и формират модел на дифракция на екрана.

Но какво ще стане, ако е възможно наблюдение на двата процепа? Какво ще стане, ако можете да докажете по кой път поема електронът? В този случай движението му вече няма да е обект на пробабилистичните сили. Тук вероятността се колапсира. Превръща се в сигурност. Става измерим факт. Ако е видно, че една частица минава само през един процеп, тогава рационалността диктува, че тя не може да интерферира със собствената си пропагация. И все пак това се случва: ако изстреляте светлина през два процепа, ще се оформи моделът. Бавно, фотон по фотон. Един-единствен експеримент с два различни теоретични резултата. Това несъответствие би изглеждало като противоречие, ако не беше нещо друго. Ако не беше фактът, че моделът на интерференция изчезва, когато някой наблюдава.

* * *

Проведохме експеримента отново и отново. Сатвик проверяваше резултатите от детектора, като внимателно записваше през кой процеп са преминали електроните. Понякога беше левият; понякога — десният. При включени детектори грубо половината електрони преминаваха през всеки от процепите и не се получаваше модел на интерференция. При изключени детектори обаче — отново и отново, моделът на интерференция се появяваше на екрана.

— Но как системата разбира? — попита Сатвик.

— Какво да разбира?

— Дали детекторите са включени. Как разбира, че позицията на електроните се записва?

— О, това е големият въпрос.

— Да не би детекторите да излъчват някакъв вид електромагнитна интерференция?

Поклатих глава.

— Още не си видял най-странното?

— Какво имаш предвид?

— Електроните всъщност изобщо не реагират на детекторите. Те реагират на факта, че ти накрая ще прочетеш резултатите от детекторите.

Сатвик ме изгледа недоумяващо.

— Включи пак детекторите — казах аз.

Той натисна бутона и те тихо зажужаха. Ние проведохме пак експеримента.

— Всичко е както преди — обясних аз. — Детекторите са включени, така че електроните би трябвало да се държат като частици, а не като вълни; а ако няма вълни, няма да има и модел на интерференция, нали така?

Сатвик кимна.

— Добре, изключи ги.

Машината затихна.

— А сега и магическият тест — продължих аз. — Ето това е. Ето това исках да видя.

Натиснах бутона CLEAR на детектора и изтрих резултатите.

— Експериментът беше същият като преди. Бяха включени същите детектори. Единствената разлика беше, че аз изтрих резултатите, без да ги поглеждам. Сега провери екрана.

Сатвик отвори слота и издърпа екрана.

И тогава я видях. Изписана на лицето му. Болката, когато трябва да повярваш в нещо, което не може да е истина.

— Модел на интерференция — каза той. — Как е възможно?

— Нарича се ретроказуалност. Изтриването на резултатите след провеждането на експеримента стана причина корпускуларният модел никога да не се е появявал.

Сатвик мълча цели пет секунди.

— Възможно ли е подобно нещо?

— Разбира се, че не, но ето че стана. Ако разумен наблюдател не установи резултатите от детектора, детекторът сам по себе си ще остане част от по-голямата неопределена система.

— Не разбирам.

— Не детекторите предизвикват феномена на колапс на вълновата функция, а съзнателното наблюдение. Съзнанието е като огромен въртящ се прожектор, който колапсира реалност там, където освети — а ненаблюдаваното си остава вероятност. И това не се отнася само до фотони или електрони. А до всичко, до цялата материя. Тя е колапс в реалност. Експериментално доказуем, експериментално повторяем колапс в реалност.

— Значи това искаше да видиш? — попита Сатвик.

— Да.

— И има ли някаква разлика за теб сега, когато го видя?

Замислих се за миг, изследвах собственото си съзнание и отвърнах:

— Да, има разлика. Стана още по-лошо.

* * *

Провеждахме експеримента с процепите отново и отново. Резултатите не се променяха. Те бяха абсолютно същите като резултатите, документирани преди десетилетия. През следващите два дни Сатвик свърза детекторите към принтер. Проведохме тестовете и аз натисках PRINT. Слушахме как принтерът жужи и трака, докато разпечатва резултатите — превръщаше наблюденията на детекторите във физическа реалност, която можеш да вземеш в ръка.

Сатвик се взираше в разпечатките, сякаш те щяха да добият смисъл само по силата на волята му. Аз гледах над рамото му и говорех в ухото му:

— Това е като неизследван природен закон. Квантова физика като форма на статистическо приближение — решение на проблема с наличностите на реалността. Материя, която се държи като честотно поле. Защо да разрешава информационните полета, към които никой не поглежда?

Сатвик остави листовете и потърка очи, а аз продължих:

— Има математически школи, които твърдят, че под повърхността на нашия живот съществува по-дълбок и хармоничен ред. Бом^[1] го нарича предполагаем.

— И ние имаме име за това — каза Сатвик и се усмихна. — Брахман^[2]. Познато ни е от петстотин години.

— Искам да опитам нещо — рекох аз.

Проведохме експеримента отново. Аз разпечатах резултатите, като внимавах да не ги поглеждам. Един от детектора, друг от екрана. Изключихме инсталацията.

Сгънах двете страници и ги прибрах в картонени папки. Дадох на Сатвик папката с резултатите от екрана, а резултатите от детектора останаха при мен.

— Не съм поглеждал още резултатите от детектора — казах аз. — Така че в момента вълновата функция все още е суперпозиция на състоянията^[3]. Въпреки че резултатите са разпечатани, те все още не са наблюдавани и затова още са част от неопределената система. Разбираш ли?

— Да.

— Иди в съседната стая. Аз ще отворя папката с резултатите от детектора точно след двайсет секунди. Искам ти да отвориш резултатите от екрана точно след трийсет секунди.

Сатвик излезе. Ето я и нея: пролуката, през която изтича логиката. Борех се с прилив на ирационален страх. Запалих бунзеновата горелка и задържах моята папка над пламъка. За мириса на горяща хартия и засия ярка жълта светлина. Черна пепел. Свърши се бързо. След минута Сатвик се върна с отворена папка.

— Ти не си погледнал — каза той и извади листа от папката. — Още щом я отворих, разбрах, че не си погледнал.

— Защото те излъгах — отвърнах и взех листа от него. — И ти ме хвана. Аз унищожих резултатите от детектора, без да ги поглеждам. Ние създадохме първия в света квантов детектор на лъжата — пророчески уред, създаден от светлина. — Погледнах листа. На бялата повърхност ясно личаха тъмните ивици на интерферентния модел. Вълновата функция не беше колапсирала. Никога нямаше да узная през кой процеп е преминала частицата, защото тези резултати се бяха превърнали в пепел. Затова частицата беше преминала и през двата процепа като вероятностна вълна. — Когато този резултат е бил разпечатан, вече е било предопределено, че никога няма да погледна резултатите. Имал ли съм наистина избор? Можех ли да погледна, ако реша? Някои математици казват, че не съществува такова нещо като свободна воля, иначе светът би бил симулация. Според теб кое е истината?

— Това ли са възможностите?

Смачках листа. Нещо в мен се размести — едва доловима промяна, — отворих уста да заговоря, но не казах това, което възнамерявах да кажа.

— Наистина имах срив.

Разказах на Сатвик за ареста в Индианаполис, как се препъвах и крещях по улицата. Как съседите на сестра ми гледаха зад капаците на прозорците. Казах му за формулата, по която работех, за да се опитам да обединя квантовата механика с останалата физика, нещо като изгубена теория на всичко. Казах му и за пиенето, и за очите в огледалото, и какво си повтарям сутрин. Казах му, че чичо дойде при мен, когато бях на осемнайсет, и ми рече: „Аз му бях брат, но ти му беше син“. После ми подаде кутия за доказателства, все още залепена с полицейска лента. Пазена с години като могъщ талисман. „Ако я искаш, твоя е.“

Казах му за гладкия стоманен бутон „Изтрий“, който опрях до главата си — за да платя за всичко с едно леко свиване на показалеца над спусъка.

Сатвик слушаше и кимаше, усмивката бе изличена от лицето му. Говорих дълго, излях всичко в един порив, отплащах се за всичките седмици мълчание и когато свърших, той сложи ръка на рамото ми.

— Значи все пак си откачен, приятелю.

— Стават тринайсет дни — казах аз. — Тринайсет дни трезвен.

— Това добре ли е?

— Не, но не съм постигал повече от две години.

* * *

Проведохме експеримента. Разпечатахме резултатите.

Ако поглеждахме резултатите от детектора, екранът показваше корпускуларен модел. Ако не ги поглеждахме, показваше модел на интерференция.

След толкова много приказки през останалата част от нощта работехме в мълчание. Призори седяхме в сумрака на лабораторията и Сатвик най-сетне заговори:

— Имало едно време жаба, която живеела в кладенец.

Гледах лицето му, докато разказваше историята.

— Веднъж един селянин свалил кофа в кладенеца и жабата била изтеглена на повърхността. Тя примигнала на яркото слънце, което виждала за първи път, и попитала селянина: „Кой си ти?“.

Селянинът бил изумен. „Аз съм собственик на това стопанство“, казал той.

„Наричаш твоя свят стопанство?“, попитала жабата.

„Не, това не е различен свят — отвърнал селянинът. — Това е същият свят.“

Жабата се засмяла и рекла:

„Аз съм плувала до всяко кътче на моя свят, север, юг, изток и запад. Казвам ти — това е различен свят.“

Гледах Сатвик и мълчах.

— Ти и аз — рече той, — все още сме жаби в кладенеца. Може ли да те питам нещо?

— Давай.

— Казваш, че не искаш да пиеш, нали?

— Не искам.

— Чудя се… Нали когато вземеш пистолета, казваш, че ако пиеш, ще се застреляш…

— Да.

— И в дните, когато казваш това, не пиеш?

— Точно така.

Сатвик замълча, сякаш обмисляше внимателно думите си.

— Тогава защо не го казваш всеки ден?

— Просто е — отвърнах. — Защото в такъв случай вече щях да съм мъртъв.