Тед Козматка
Потрепващите (44)

Глава 43

Падането продължи три секунди. Може би по-малко.

Усещах как тръбата се плъзга покрай тялото ми, металът свличаше кожата ми, а после се стоварих с разтърсващ костите удар.

Паднах на крака, които се подгънаха под мен по извивката на тръбата — в рамото ми лумна силна болка, а главата ми се удари в метала. После всичко притихна.

Когато си заклещен в пълен мрак, границата, която те дели от безсъзнанието, е съвсем тънка.

Не знаех колко дълго съм лежал в несвяст. Може би секунди. Или минута. Първият звук, който чух, беше някакво дращене над мен. Опитах да се раздвижа и нещо в рамото ми изпука — стържене на кост в кост, когато ставата отново хлътна на мястото си. Изкрещях, а дращенето над мен спря.

Чух дишането му. После дращенето започна отново. Ослушвах се внимателно, не, не можеше да бъде.

Той слизаше надолу.

Не.

Дори с помътеното си съзнание разбрах, че е луд. В тясната тръба нямаше начин да се обърне. Това означаваше, че се спуска с главата надолу. Не беше за вярване, че е поел този риск. Дори да ме убиеше, нямаше да може да се изкачи обратно — не и заднешком. А когато мъртвото ми тяло запречваше тръбата и му блокираше пътя, той нямаше да може да продължи и напред. Щеше да е в капан. Както и аз бях в капан.

Драскането стана по-силно.

Трябваше да направя нещо. Засурках се по корем, а кожата ми пламна от болка. Зачудих се дали изобщо ми е останала кожа. Използвах цялата сила на ръцете си, за да се отблъсна назад по тръбата, а стоманата се плъзна под коленете ми. Времето се разтегли — миговете се превърнаха във векове.

Цяла вечност по-късно спрях. Първо не бях сигурен, затова се концентрирах. Трябваха ми две пълни секунди, за да се убедя, че е истина. Иззад рамото ми блещукаше светлина. Възможно най-слабото сияние. Но дори въздухът вече беше различен. Не толкова задушен. Не знаех колко още ми остава, но вече бях сигурен, че някъде долу има изход от тръбата.

Моля те, Господи, не позволявай да има решетка.

Представях си го. Краката ми първо докосват стоманена мрежа. Няма изход; няма и връщане. Онова създание, което познавах като Боаз, продължаваше да напира към мен с главата напред и метала в ръка. Прогоних този образ. Не биваше да мисля за това.

Тръбата затрещя по-силно. Боаз приближаваше.

След още пет метра плъзгане по слузестата стомана светлината засия по-силно иззад рамото ми и аз започнах дори да различавам пръстите си, почернели от мръсотия и опръскани с кръв, докато се избутвах назад. Видях дълбоки рани по ръцете си, но нямаше смисъл да ги оглеждам по-добре.

Внезапно светлината стана още по-ярка и десният ми крак изрита в празно пространство. Под коляното ми вече нямаше стомана, после извадих и левия и се изплъзнах навън, като едва сега се запитах колко ли е високо. След миг вече падах. Стоварих се на земята, втренчен в тръбата над мен. Бях паднал от метър и половина.

Поех въздух, не можех да повярвам, че съм свободен. Когато се изправих, тръбата се озова пред мен — широка дупка, пълна с мрак. Краката ми се подгънаха и аз се свлякох отново, защото се препънах в някакъв метален отломък. Огледах се и установих, че се намирам в по-запазена част на сградата, сякаш разрухата беше секнала по средата на устрема си. Стоманени тръби с различни размери и форми бяха струпани на пода заедно с бетонни блокове. Високо над мен таванът се беше лишил от листовете гофрирана ламарина и сега се виждаше само скелетът му и откритото небе. Бях чел, че навремето фирмите сваляли покривите на старите сгради, за да избегнат данъци. Вероятно този процес бе започнал и тук, преди въпросът за данъците да е станал безпредметен.

Чу се звук и цялата структура над мен се разклати. Краката ми пак се подгънаха, когато драскането се засили. Боаз почти ме настигаше. Не можех да тичам. А и нямаше къде да се скрия.

Посегнах към най-близкото нещо — дълга около метър тръба. Навремето е била закачена за стената, но сега лежеше тежка в дланта ми.

Изправих се.

Първо се появи ръка — дълга, червена, покрита с кръв — и задрапа към ръба на тръбата. После се показа и другата, още стиснала окървавеното парче метал. След това излезе темето му, докато той се издърпваше напред и се измъкваше от адския си затвор.

Когато се извърна, видях, че лицето му е разкривено от ярост и покрито с мръсотия. Втренчи се в мен.

Аз вдигнах високо тръбата — заел поза на палач. Той се опитала реагира, но не му дадох време. Стоварих металната тръба върху темето му с всички сили, които можах да събера.

Чу се отвратителният звук на строшена кост. Ударих го отново и той потрепери — тялото му се гърчеше в спазми, а от раната на главата му пръсна кръв; ударих пак и пак, и пак.

Удрях го, докато тръбата в ръката ми почервеня напълно.

Удрях го, докато тялото му увисна и се изсули от тръбата. А после го удрях, докато вече не можех да вдигам ръка и светът се размаза пред очите ми.

Вгледах се в Боаз. Разцепен череп. Счупен врат. Нито помен от другата му, странната му природа. Не се чуваше жужене на оси. Нямаше потрепваща зора.

Зрението ми се проясни.

Не бях убивал живо същество, откакто с татко ходехме за риба. Зачаках реакцията. Зачаках да почувствам нещо след убийството на човек. Но нищо не се случи. Хвърлих тръбата в прахта. И тогава осъзнах, че не вярвам, че съм убил човек. Това беше нещо друго.