Тед Козматка
Потрепващите (48)

Глава 47

Седяхме в колата. Двигателят затихна.

— Не изминахме целия този път само за да спрем сега — казах аз.

Тя поклати глава.

— Колата ще остане тук, в случай че нещо се обърка.

— И какво, ако се обърка?

Тя помълча малко, обмисляше думите ми.

— Може би един от нас ще успее да се добере до колата.

Погледнах я.

— Не мисля, че има значение къде ще паркираме.

Тя не искаше да приближава колата до караваната, но нямаше и причина да не го прави.

— Всичко ще бъде наред — казах й, излъгах я, разбира се. Не можех да зная какво ще бъде.

Тя посегна към бутоните за прозорците.

Беше три часът и най-страшната жега тепърва предстоеше, но и сега въздухът, който нахлу през прозорците, беше нетърпим. Температурата бе поне четирийсет градуса. Представях си какво е в караваната.

Мърси пак завъртя ключа и колата пое леко напред. Спря в сянката на огромното дърво и след като изключи двигателя, посегна под шофьорската седалка и извади пистолет. Пъхна го в колана на гърба си и дръпна отгоре тениската си.

Когато отворихме вратите на колата и излязохме навън, горещ бриз вдигна мокрите от пот кичури от челото ми. Беше като в пещ и вятърът носеше праха на пустошта.

— Хайде — казах аз.

Тръгнахме по пътеката към караваната. Стара поне няколко десетилетия детска метална люлка скърцаше от бриза. Едната й верига беше покрита с ръжда, а другата бе скъсана и лежеше на земята. Пантата скрибуцаше, докато вятърът движеше избелялата от слънцето дървена седалка.

— Викърс нямаше да оцелее толкова дълго, ако беше невнимателна — каза Мърси. — Или ако не съзнаваше слабите им места.

Изкривените стълби към предната врата не изглеждаха по-млади от люлката. Бяха сковани от посивели от слънцето летви.

Мърси трябваше да затвори мрежата, за да може да почука.

— Ехо? — извика тя и почука по замъгленото стъкло.

Не се чу отговор.

— Има ли някой?

Тя отвори мрежата и влезе.

Отвътре караваната не изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Килимът беше протрит в пътечка между канапето и кухнята. Малък телевизор стоеше върху по-голям в дневната. Там имаше и сиво, прокъсано канапе. Масичка за кафе. Евтини стъклени дрънкулки, подредени по лавичка близо до входната врата — керамични кученца, котенца и слончета. Видях и разпятие на стената. После още едно. Статуя на Дева Мария стоеше на пост на страничната масичка до канапето. Из цялото помещение стратегически бяха разположени фигурки на светци от всякакви материали и в най-различни размери. Някои бяха пластмасови, като онези, които можеш да видиш на таблото на кола. Други бяха по-големи, от глазирана керамика и рисувани на ръка.

— Ехо? — извика отново Мърси.

В другия край на коридора видях отворената врата за спалнята. Леглото беше разхвърляно. Яркобял чаршаф се спускаше към пода. Но караваната беше празна. Тук нямаше никого.

— Викърс, къде си?

Сякаш в отговор, през отворения прозорец долетя някакъв звук. Глас на възрастен мъж. Влязох навътре в дневната и отворих завесите зад канапето. Задният двор приличаше на предния. Половината беше зает от вехтории, а другата половина — пущинак. Бурени и трева. На двайсетина метра по-нататък земята се издигаше леко и там се виждаше голям навес от бяло импрегнирано платно и дървени колове. Той заслоняваше маса за пикник. До масата възрастни мъж и жена се бяха привели над работата си. Мъжът бе изгърбен и посивял, жената седеше до него на разнебитен стол от ракита.

— Хора — казах аз. — Но не виждам Викърс.

Мърси застана до мен и надникна през прозореца. Взира се навън доста време, после заяви:

— Тя е тук.

— А тези кои са?

— Хората, които живеят в караваната.

Мъжът сбърчи чело, наведен над нещо, което не можех да видя. Старицата мърмореше тихо и стискаше пожълтял вестник.

— Те не знаят, че сме тук.

— Знаят — рече Мърси. — Ела.

Последвах я по разнебитените стълби и заобиколихме караваната. Дворът отзад беше доста по-буренясал, отколкото ми се бе сторило. По-запуснат. Висока трева и ниски зелени храсталаци. Когато наближихме възрастната двойка до масата за пикник, старецът вдигна глава и каза нещо на испански на жената. Тя се озърна към нас за миг, а в зеленикавокафявите й очи нямаше и помен от изненада, преди да се наведе отново над вестника. Погледнах надолу и видях с какво се занимава мъжът: дърпаше здраво с разкривените си пръсти и покритата с козина кожа се свличаше от плътта като отеснял пуловер. Той дереше див заек. До него на масата имаше огромен касапски нож.

А до ножа имаше още два заека. Единият лежеше право на масата, а другият бе затворен в клетка. Диви зайци, доколкото можах да преценя. Малки машини за бягане с дълги крака и стройни слаби тела.

Единият вече беше изгубил и живота, и кожата си, но другите два още дишаха и червеникавокафявата им козина потрепваше, докато старецът работеше до тях. Ноздрите на заека, който беше по-близо до него, се разшириха.

Старецът взе ножа, отряза кожата при предните крака на мъртвия заек и тя се отдели напълно.

Двамата старци може би бяха семейство или някакви роднини. Мъжът изглеждаше по-възрастен и по-загрубял. Съзвездие от старчески петна осейваше големия му нос.

— Викърс тук ли е? — попитах аз.

Старецът дори не вдигна глава, само махна с окървавената си ръка и тогава видях пътеката. Последвахме я по плавния склон и открихме Викърс да лежи до малко вирче, образувало се между ниските хълмове. Явно в него се събираше водата от възвишенията и тук беше малко по-хладно.

— Успели сте — каза тя и вдигна към нас бледите си зелени очи.

Изглеждаше ужасно. Някога спретнатите й дрехи бяха разкъсани и окървавени. Косата й провисваше на сплъстени от кръв кичури. Тя стискаше нещо тъмно и червено в ръката си, но не можех да видя какво е.

Мърси коленичи до нея.

— Ранена си.

— Хениг не е с вас — рече Викърс. — Значи е мъртъв.

Мърси кимна.

Викърс затвори очи и прие новината със сведена глава. Накрая вдигна пак лице и ме погледна.

— Значи сега оставате само вие — каза тя.

— И ти — обади се Мърси.

Викърс поклати глава. Опита да се усмихне, но се получи страховита гримаса на окървавеното й лице.

— И аз не успях — каза тя. Седна, потрепери от болка и се закашля в окървавения си ръкав. — Хрътките са бързи. Адски изчадия. Как се измъкнахте?

— През линията на прилива — казах аз. — Извадихме късмет.

Тя пак кимна, отвори ръка и тогава видях, че стиска заешко краче. Козината беше покрита с нещо алено. Викърс проследи погледа ми.

— Подарък. Казаха, че носи късмет. — Усмихна се. — Но явно не и на заека. Как мислите, дали за добрия късмет се плаща цена?

— Човек сам създава собствения си късмет — отвърнах аз.

Викърс опита да се усмихне отново.

— Точно така е. — Тя посочи към пътеката, която водеше до масата и старците. — В момента той го създава. — Ножът отряза едното заешко краче.

Викърс протегна ръка към мен, стиснала окървавеното краче.

— Хайде, вземи го. Или си заек, или държиш заешкото краче.

Взех го. Беше по-тежко, отколкото очаквах.

— Ела, помогни ми да се изправя — помоли тя. — Лежа тук от много време.

* * *

С Мърси я изправихме на крака и тя закуцука нагоре по възвишението.

— Ето там е добре — посочи към сенчесто място под малко разкривено дръвче. Оставихме я да седне и Мърси се настани до нея. Тревата беше висока и твърда, но се люлееше от вятъра.

Оттук се откриваше гледка към старците, които седяха на пет-шест метра от нас. Мъжът още дереше заека. Чу се нов удар с ножа и той хвърли трупа в празната кофа до краката си. После обърса чело с опакото на дланта си и под косата му остана ивица кръв.

— Колко зле си ранена? — попита Мърси.

— Достатъчно зле — отговори Викърс. Отвори сакото си и видяхме, че блузата й е пропита с кръв. Раната беше ужасна. Виждах бяло парченце от ребро под разкъсаната кожа. Викърс пак се закашля в ръкава си и по брадичката й остана прясна кръв. — Всъщност твърде зле — добави тя.

— Можем да те закараме в болница.

Викърс поклати глава.

— Струва ми се, че е твърде късно за това.

Старецът сложи и втория заек пред себе си на масата и го разпъна. Козината на животното потрепваше, а ноздрите пърхаха, но то не избяга. Очите му бяха големи, кръгли и в тях нямаше страх. Мъжът го погали с едната си ръка, а с другата взе ножа.

— Всички виждаме онова, което искаме да видим — каза Викърс, като се взираше в стареца. — Вижда ли животното сатъра на касапина? Защо би искало да види подобно нещо? Можеше да избяга и да се спаси, и да разказва тази история до края на живота си. Тя ще се превърне в легенда. Мит за един отмъстителен бог с нож.

— Нека поне те вкараме вътре — каза Мърси.

— Тук ми харесва — отговори Викърс.

Старецът удари с ножа толкова силно, че той се заби в дървото, а не в заека.

Мустачките на животното потрепнаха. То като че ли се сви, изви се като лък, мускулите му се напрегнаха — и тогава се стрелна, скочи от масата с едно мощно движение. Приземи се на тревата, прескочи един храст и изчезна.

Острието на касапския нож още потрепваше върху голото, избеляло от слънцето дърво. Старецът гледаше след потъналия в тревата заек.

— Получаваш нещо, но плащаш с друго — каза Викърс. — Утре ловецът може да го хване, но днес той още има крака и дори история за разказване. — Тя се извърна към нас. — А аз? Моят късмет вече ме напусна.

Вгледах се внимателно в нея. Лицето й беше бяло като восък. Дишаше накъсано.

— В болницата могат да ти помогнат. Там имат лекарства.

— На мен ми трябва лекарство за възкресяване на мъртъвци. Разполагаш ли с такова?

— Не съм добър във вудуто.

Тя се усмихна.

— Тогава явно сме на приключване. — Мълча дълго, после рече: — Не искам да умра, но не ни е даден избор. Какво точно видя в лагера?

— Видях достатъчно.

— Добре. Тогава знаеш с какво се бориш.

— Не, не знам.

— Той е убил Боаз — обади се Мърси.

Викърс ме погледна изненадана.

— А казват, че с ерата на чудесата било свършено.

Усмихна се и пак започна да кашля.

Мърси сложи ръка на челото й.

— Тя изгаря. Да се опитаме да я охладим.

Отидох до вирчето в края на пътеката и загребах вода в шепа. Отнесох я на склона и я излях върху главата на Викърс.

Тя извърна лице към водата и струйките проправиха чисти пътечки по окървавената й кожа.

— Наближават последните дни — рече Викърс. — Изкривяването на света.

— Брайтън каза, че съм съсипал света.

— Да, съсипан е. — Гласът й затихна. — Дори тук се усеща — целта му вече е провалена.

— Каква цел?

— Целта на този свят е целта на всеки свят. Да създаде следващ. — Тя опита да се изправи. — Представи си го. Светове в други светове, безбройни като звезди. И все пак тук боговете се бият и тук боговете умират. Запитай се защо. Защо са дошли? Защо се сражават?

— Не зная.

— Защото всичко изгаря — бледите й очи се взираха в мен. — Изгаря от горе надолу.

— Имаш предвид каскадата?

Тя кимна.

— Старите бягат. Както всеки свят е компресиран в границите на света над него, така и времето е компресирано. Изтича от един свят към друг, разраства се от милисекунда в хилядолетие. Но един ден огънят ще погълне всичко.

Седнах на тревата. Това беше логическо следствие от формулата, която ми бе показала по-рано. Ако логиката изискваше безкрайна каскада от светове, тогава какво се случва, когато първичният свят умре? Всички останали светове ли умират? Това ще угаси всичко — цялата каскада. Как да избягаш от подобно нещо? Къде изобщо можеш да избягаш?

И тогава го проумях. Видях математиката. Свързани време и пространство. Ако представиш графика на времевата дилация при нарастващ брой светове, тогава след достатъчно дълъг период ще достигнеш асимптотата — свят върху свят, стрела, изстреляна към безкрайността.

— Това е надпревара с края — казах аз. — Това представлява каскадата. Това представлява и цивилизацията. Надпревара да породиш следващата итерация. А после следващата, и следващата.

— Да — отвърна тя.

Осъзнах, че тук е ролята на Антропния принцип, който оптимизира скоростта на създаване на вселените. Световете, които достигат критичния напредък бързо, ще изпреварят останалите, итерация след итерация, времето се разгръща все по-надолу и надолу. Миг в една Вселена се превръща в ера в следващата. Дали съществува скорост на откъсване? Можеш ли да създадеш вечност вътре в каскадата? Свят след свят, милиони години или милиарди години, нагънати в последните мигове на първичната Вселена?

— Ами Брайтън?

— Той иска да спре каскадата. Около нас има пукнатини, които не можем да видим. Обикновено светът сам се коригира, като избира само онези пътеки, които най-добре служат на целта му.

— Избира?

— Коригира се.

— Не разбирам. Как се коригира?

— Представи си времепространството като скъпоценен камък, а всяка фасета е времева линия. Когато камъкът се обръща, нова фасета улавя светлината. Нашите души са тази светлина. И така ние се местим от фасета на фасета в зависимост от това къде има нужда от светлината ни.

Поклатих глава, но се зачудих що за оптимизации са възможни. Като при базовите матрични кристали на Сатвик, когато се избират най-добрите портове за задачата. Дали може и един свят да прави това? Или цяла Вселена?

Викърс продължи:

— Но сега еберакси е тук и повреденото не може да бъде поправено. Еберакси оплита този свят, затваря времевите линии. Спира корекциите.

— Как?

— Не зная. Това е просто прът в колелата. С всяка изминала секунда ние се отдалечаваме все повече от пътя. Докато…

— Докато какво?

— Един повреден свят не може да съществува.

Погледнах я.

— Това ли иска Брайтън?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори, но си спомних думите на Мърси в колата: „Кой може да каже какво иска една змия?“.

— Вероятно мисли, че може да го контролира — каза Викърс — Но ние сме вече твърде далече от пътя.

— В какъв смисъл сме далече от пътя?

— Ти наруши баланса. Вселената е изградена на скрито знание. Как ще функционира обществото, когато е доказано, че част от хората са без души? Съществуват правила. Можеш да знаеш някои неща, но не и други. Светът трябва да се коригира, ако иска да оцелее.

— Но сигурно може да се направи нещо.

— Наближава краят на дните, но все още има шанс. Нещата могат да се оправят само с разрушаването на еберакси. Но дори тогава ще се плати цена.

— Каква цена?

Викърс се взира дълго в мен, преди да отговори:

— По-голяма, отколкото можеш да предположиш. — Тя се извърна и примигна за миг, преди погледът й да се проясни отново.

— Не можем да се борим без теб — казах й аз.

— Стигнахте чак дотук.

— Вече ти казах, извадих късмет.

— Друго не ти трябва.

Тя пак се закашля и този път ми се стори, че никога няма да спре. Дробовете й хриптяха, а бледото й лице порозовя. Когато най-сетне се успокои, дишаше бързо и плитко, очите й лъщяха като стъклени.

— Когато си тръгнем оттук, те ще ни преследват.

— Тогава бъдете заекът късметлия — прошепна тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се закашля отново. Само че не го направи. Чертите й се отпуснаха.

— Викърс — разтърсих я за рамото.

Тя вече не отвори очи.

* * *

Гледах как старецът увива тялото й с одеяло, а после заедно с жената я погребаха под дървото, сякаш по някакво предварително споразумение. След като отъпкаха земята над гроба й, мъжът каза няколко думи — бавно, на испански. Накрая хвана Мърси за ръката и ни поведе към склона. Прекосихме тревата и излязохме на чакълестата алея. Тръгнахме бавно към колата.

Преди да се качим, старецът заговори на английски:

— Не се връщайте.

Не каза нищо повече.

На лицето му нямаше гняв. На лицето му нямаше нищо. И тогава се зачудих дали ще колапсира вълната, ако види резултатите от детектора?

Качих се в колата и запалих двигателя. В ръката си стисках заешкото краче.

Погледнах към косматата буца в дланта си — сега мъничка и суха — и я прибрах я в джоба на ризата си.

Мърси се обади от седалката до мен:

— Хайде да се махаме оттук.

* * *

Пътят към ниското възвишение беше буцест и изровен. Зърнах някакво движение с периферното си зрение и когато се обърнах да погледна, видях един заек да скача през тревата.

Продължих, докато не излязохме на асфалтирано шосе, прекосяващо скалистия терен, над който светлината вече изтляваше.

— Къде отиваме? — попита ме Мърси.

Спомних си думите на Викърс. А после си помислих за мама.

Махалото с неговата дълга, люлееща се ръка — обвързана, оплетена със самата Вселена. Спомних си думите на Викърс: „Вселената е обект — сбор от вълни. Метафора за метафора, която не пасва съвсем“. И наистина метафората не пасваше съвсем. Вселената не беше просто сбор от матрьошки, скрити една в друга, но отделни. Тя беше много по-взаимносвързана от това.

Едно неделимо цяло, информация, която се кодира в самата себе си.

Това беше фрактал на Манделброт — образ в друг образ.

Светът е модел.

Модел в модел.

— Знам какво трябва да направим — казах аз.

* * *

Бяхме пътували три часа, когато телефонът ми внезапно изписука, някакъв вътрешен компонент най-сетне бе изсъхнал и възкръснал от мъртвите.

Слънцето го беше загряло на таблото и той опари ухото ми.

Три гласови съобщения. Всички от Джой. Звучеше притеснена. Последното бе направо трескаво:

Моля те, обади ми се.

— Трябва да го изхвърлиш — каза Мърси.

Беше права, разбира се.

Но първо се обадих. И попаднах на гласова поща.

Джой, добре съм. Извън щата съм, пътувам към Индиана. Не искам да те въвличам повече в това, така че няма да се обадя отново. Не и докато не приключи. Но исках да ти кажа, че съм жив. Скоро ще се свърши, но един или друг начин.

Прекъснах връзката и хвърлих телефона през прозореца.