Тед Козматка
Потрепващите (49)

Глава 48

Когато спряхме на паркинга, беше вече неделя следобед. Същият пуст асфалт, по-пуст и от предишния път. Нямаше зелено беемве близо до входа.

Изключих двигателя и тръгнахме към сградата.

Вратите бяха заключени. Натиснах звънеца. Една жена с работна престилка се приближи до вратата. Бяла коса. Много слаба. Явно от чистачите.

— През уикенда фирмите не работят — каза тя през стъклото.

— Аз работя в „Хай-трупут“.

Тя сбърчи чело.

— Цялата сграда е затворена.

— Просто искам да си взема нещата.

— Имате ли пропуск?

— Не го нося, но ще ви кажа името си.

Тя поклати белокосата си глава. Истинска строга старица.

— Не бива да пускам никого без пропуск.

Мърси извади пистолета си и го притисна странично към стъклото.

— Ето го пропуска му — рече тя. — Със снимка и всичко останало.

Жената отвори уста от изумление.

— Искате ли да се обзаложим, че това стъкло не е блиндирано? — попита я Мърси.

Жената отвори вратата.

— Няма да ви нараним — казах й аз.

— Вероятно — добави Мърси, докато чистачката отстъпваше заднешком с вдигнати ръце. — Продължавайте.

— Тук няма никакви пари.

— Не търсим пари. Имате ли ключове?

Тя извади черна магнитна карта.

— Благодаря — рекох аз и я дръпнах от ръката й. — Някъде тук да ви се намира въже или нещо подобно?

— Аз съм само чистачка. Тук няма никакви въжета.

— Няма проблем — отвърнах. Извадих тиксото от раницата си и издърпах дълга лента. — Ние си носим.

* * *

Не се качихме в асансьор, а тръгнахме по стълбите. Когато стигнахме четвъртия етаж, завъртях дръжката и се оказа, че е затворено. До вратата имаше четец за карти.

Прокарах пропуска, но нищо не се случи. Вратата не се отвори. Опитах отново, все същото.

— Нека аз да опитам.

Мърси стреля и от дръжката изскочиха искри. В затвореното пространство гърмежът беше оглушителен и куршумът рикошира ужасяващо по стълбите.

— Не го прави отново — казах аз.

Дръжката сега изглеждаше още по-зле отпреди — изкривена на една страна, със стърчащо навън парче. До нея се виждаше малка вдлъбнатинка, останала от куршума. Опитах да завъртя дръжката, но тя отново не поддаде.

— Мамка му. Трябва ни друг ключ.

— Опитай този — посочи Мърси към стената.

Обърнах се и видях на долната площадка на стълбището противопожарна брадва. Оказа се, че този ключ свърши идеална работа.

Дръжката се отчупи още при първия удар и заподскача надолу по стълбите. След още три удара заключващият механизъм се предаде и ние се озовахме вътре.

— След теб — рекох аз и отворих широко вратата.

* * *

Подминахме асансьора и поехме по коридора към офисите на „Хай-трупут“. Не се бяха променили особено. Хаотични. Изоставени. Бюра, столове и празно пространство. Бетон и килим. Продължих нататък и видях жълтата полицейска лента. Прекосихме стаята до счупения прозорец, стъклата се бяха пръснали на хиляди парченца по бетонния под. Сега на тяхно място бяха заковани дъски. Полицейската лента пърхаше на вятъра.

Той си взе храбро лекарството.

Продължих навътре в сградата.

Чух нещо. Идваше от един от коридорите. Мърси също го чу и обърнахме едновременно глави, но видяхме само празни офиси. Нищо не помръдваше. А звукът не се чу отново.

— Стой до мен — прошепнах й аз.

Мърси ме изгледа с безизразни, присвити очи и вдигна пистолета.

— Ти стой до мен.

Продължихме един до друг по коридора. Мърси с пистолета, аз — с брадвата.

Но освен строшеното стъкло и полицейската лента, нищо друго не изглеждаше променено. Стаите си бяха точно каквито ги помнех. Серия от офиси и работни клетки. Накрая стигнахме до витото стълбище и аз казах:

— Ще слезем оттук.

Поехме надолу. Следващият етаж изглеждаше като предишния. Празен, изоставен, стъпките ни отекваха в металното стълбище. Накрая стигнахме до късия коридор, който водеше към черната врата. Последната стая.

Тя беше отворена вече.

Погледнах към Мърси.

— Стигнахме.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите.

Влязохме вътре. Стаята беше празна и тъмна, но щом прекосихме прага, аварийното осветление се включи и успяхме да я огледаме. Тя не беше променена. Дълги лавици с оборудване до едната страна, потънали в сенки. Кварцовата сфера още стоеше на подиума си в центъра на залата.

Оставих главата на брадвата да се плъзне от рамото ми и да удари в пода. Дръжката беше хлъзгава в дланта ми. Стиснах я по-здраво и тръгнах към контролното табло, като казах на Мърси да стои назад.

Вдигнах брадвата. Спомних си за Боаз. Как беше хлътнал черепът му.

Брадвата се стовари със силен трясък и проби дупка в таблото. Измъкнах я оттам и замахнах отново. Пластмасовият пулт се разпадна и изсипа вътрешностите си на пода в краката ми.

След това отидох до лавиците с хардуера. Заех поза като бейзболист и замахнах с всичка сила — разпорих металната кутия и забих брадвата в машината. Опитах да я извадя, но тя не поддаде, затова опрях крака в страничната стена на кутията и най-сетне я измъкнах. Отстъпих крачка назад, замахнах отново и този път брадвата потъна още по-дълбоко. Извадих я и пак замахнах. На пода се изсипаха жици, парчета метал и пластмаса. Тръгнах покрай лавиците с хардуер и продължих да сека, удрях всеки модул от машината. Оказа се дълга процедура. Сякох с брадвата, докато не разпорих всяка кутия, ръцете ми пламнаха и не ми остана въздух.

Накрая спрях и се облегнах на дръжката на брадвата.

Мърси ме гледаше. Очите й бяха изморени. Пътуването беше много, много дълго.

— Готово ли е?

— Само още едно нещо — отвърнах аз.

Тръгнах към центъра на залата и застанах пред пиедестала. Дори в сумрака сферата сияеше. Сфера от сияен кварц с диаметър четирийсет сантиметра. Заради нея ли беше умрял Стюарт? Тя беше сбор от всичките ни усилия и всичките ми страхове.

— Еберакси — казах аз.

Вътре в сферата блестеше странна геометрия. Диамантът. Гореше като послеобраз в кварца.

Плъзнах ръце по дръжката на брадвата, за да я захвана здраво.

— Ах, ах, ах — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях Брайтън да влиза в залата.