Тед Козматка
Потрепващите (22)

Глава 21

— Идвам при господин Робинс.

Рецепционистката се усмихна.

— Имате ли среща?

Беше млада и жизнена, много изпъната, много белозъба и цялото й същество излъчваше усещане за спретната прецизност. Дори косата й беше акуратна — всеки кичур на мястото си.

Чак ми стана неприятно, че ще я разочаровам.

— Нямам.

— Съжалявам, но днес е ангажиран напълно. Трябва да си насрочите среща. Обикновено се прави няколко седмици предварително.

— Трябва да го видя сега — казах аз. — Изминах много път дотук.

Усмивката й остана непоклатима.

— За нещастие това е невъзможно.

Помещението беше достойно за рецепция на Овалния кабинет. С дебел син килим, картини по стените. Извитият таван се издигаше към небето. Поне петима души чакаха сред плюша за шанса си да прекарат малко време с великия мъж.

— Той тук ли е? — попитах аз и пристъпих към богато украсените двойни врати точно зад нея.

— Опасявам се, че няма да може да ви приеме сега.

Помислих си дали просто да не мина покрай нея и да отворя вратите, но тя не изглеждаше никак притеснена, а непоклатимата сияйна и уверена усмивка ме наведе на мисълта, че вероятно ще забия нос в дебелия син килим, ако се опитам да докосна тези врати без позволение.

Сигурно от извития таван над мен щяха да се спуснат десантници. Или пък тя щеше да ме повали лично.

Реших да премина към дипломация.

— Казвам се Ерик Аргус и…

— О, знам кой сте.

Това ме смая. Усмивката й още не поддаваше.

Огледах помещението. Всички погледи бяха вперени в мен. Трябваше да кова, докато е горещо.

— А защо не му кажете, че съм тук, и той сам да реши дали имам нужда от насрочена среща?

— Той приема единствено с насрочена…

— Пътувах два часа дотук. Моля ви, ще ви отнеме две секунди да попитате.

В бронята й се появи малка пробойна. След миг колебание аз натиснах отново:

— Ако разбере, че съм бил тук и не сте го уведомили…

Усмивката й се сви с микрометър в лявото ъгълче на устата.

— Моля ви — настоях. — Две секунди.

Тя се взира в мен сякаш много, много дълго време, а после посегна към интеркома. Чух изщракване на бутон.

— Сър, съжалявам, че ви прекъсвам, но Ерик Аргус е тук. Няма насрочена среща.

Интеркомът мълча цели осем секунди, през които рецепционистката не сваляше очи от мен. Точно когато реших, че отговор няма да има, се чу щракане и:

— Да влезе.

Тя натисна друг бутон и двойните врати се отвориха. Усмивката й се завърна с пълна сила.

— Моля, заповядайте.

Усетих гневните погледи на останалите, когато минах покрай тях. Аз бях онзи гаден тип, който прережда опашката.

Робинс седеше зад бюрото си, а срещу него се бяха настанили двама мъже, които се обърнаха към мен. Акули с костюми.

— Ще ме извините ли? — рече им Робинс, те кимнаха и станаха. — И затворете вратата, ако обичате.

Вратата изщрака след тях като заключващ механизъм на банков трезор.

— Ерик Аргус — обяви победоносно Робинс, когато останахме сами. — Колко пъти се опитвах да ви накарам да дойдете?

Беше по-дребен от очакваното и не така излъскан и съвършен без телевизионния грим, но иначе си бе човекът, когото бях виждал в предаванията по кабеларките.

— Два пъти, струва ми се.

— И изведнъж се появявате изневиделица, когато няма да имам никаква полза от това. Аз съм зает човек, господин Аргус. На какво дължа тази чест?

Лицето му беше спокойно и безизразно. Не ме покани да седна. Вероятно защото нямаше да остана достатъчно дълго. Кабинетът му беше огромен и разкошен — украсен до краен предел. Имаше няколко меки кресла, картини по стените и лавица със сериозни на вид томове с кожена подвързия. А зад Робинс се издигаха френски прозорци с изглед към малък, затворен вътрешен двор.

Реших да мина направо на въпроса.

— Надявах се, че може да имате някаква информация за мой приятел.

Той дори не мигна.

— Кой?

— Сатвик Пашанкар. Техникът, който работи с вас по експеримента.

— О, май си го спомням. Значи се казва Сатвик? Не съм го виждал. Защо питате?

— Защото изчезна.

— Изчезнал.

За първи път на лицето му се появи емоция, или някакво нейно подобие.

— Откога го няма вашия приятел?

— От седмица.

— Понякога хората имат нужда да се махнат за малко. Предполагам, че ще се появи.

Взирах се внимателно в него. Исках да разбера истината, макар и неизречена, но той или беше много добър актьор, или наистина не знаеше нищо за Сатвик. Реших, че ще е най-добре да продължа с директния подход.

Извадих един лист от задния си джоб и го хвърлих на бюрото му. Той не посегна веднага към него.

— Получаваме такива в лабораторията — казах аз. — Вероятно са от ваши последователи.

Той разтвори листа и прочете написаното. Раздалечените му кафяви очи се вдигнаха към лицето ми. Сгъна отново листа и го плъзна по бюрото към мен.

— И защо някой мой последовател ще прави подобно нещо?

— Заради експеримента — отвърнах. — Получаваме такива заплахи от месец, месец и нещо. Някои са доста по-гадни.

Той посочи към едно от креслата пред бюрото си.

— Моля, седнете.

Потънах в меката червена кожа. Имах чувството, че се качвам в спортна кола. Това кресло вероятно струваше месечната ми заплата.

— В интервютата, които дадохте, казвате, че имало недостатък в механизма на експеримента.

— Да.

— Но не е имало никакъв недостатък, нали?

— Затова ли дойдохте, да получите признание? Наистина ли имате нужда от него? Видели сте клиповете в интернет.

— Да, видях ги.

— Както и целият свят. Използваме думата „недостатък“, когато говорим за експеримента, но всъщност има по-подходяща дума, разбира се — катастрофа. Горчиво съжалявам, че изобщо чух за тази ваша кутия. Тя причини единствено неприятности.

— Значи е възможно някой ваш последовател да си го е изкарал на Сатвик. Или дори вие самият.

Робинс се засмя.

— Защо, за Бога, ще го правя? Какво ще постигна?

Свих рамене.

— Не ви харесаха резултатите от кутията.

— Е, не ми харесаха, да, но вече нищо не мога да сторя. Котката избяга от торбата, така да се каже. И изчезването на вашия приятел няма да я върне. Всъщност, ако наистина му се е случило нещо, това само ще привлече внимание към този тъжен епизод, който е най-добре бързо да бъде забравен. Много бих искал възможно най-скоро да затворя тази книга.

Спомних си последния път, когато с него говорихме за книги. Вече го нямаше уверения, упорит Робинс, когото бях чул по телефона преди месец. Този мъж беше смирен. В отстъпление. Нещата се бяха променили.

— Казахте, че всички се нуждаем само от една книга, стига тя да е правилната.

Професионалната му усмивка повехна.

— Понякога създателят ни отказва отговори, за да можем да докажем вярата си. Или поне така си мислим.

— Интересно предположение.

— И все пак само с него разполагаме. Понякога обаче, в най-мрачните си часове, се чудя дали не сме предмет на някаква шега.

— Това не е шега — казах аз. — Приятелят ми изчезна.

— Дори се чудя, от време на време, дали шега не е твърде мека дума. Може би номер е по-подходяща. В много отношения на вас трябва да благодаря за тежката духовна криза, в която се намирам през последния месец.

— На мен?

— След експеримента изпаднах в духовна криза — каза той. — Чудех се защо Бог ще създаде деца, които нямат души? Каква може да е била целта му? А въпросът, който ме държеше буден нощем, е: В какво ще се превърнат тези деца?

Това беше въпросът, по който усилено се опитвах да не разсъждавам. Вероятно същият въпрос, който бе накарал Сатвик да поеме на път.

— Не дойдох тук да обсъждам с вас теологията.

Той махна пренебрежително с ръка.

— Всичко е теология, всичко или нищо. Кажете, смятате ли за странно, че свободната воля е фокус както на религията, така и на физиката?

Не отговорих и Робинс се облегна в стола си.

— Това е Монтезе — каза той и посочи картината на стената срещу бюрото.

На голямо платно бе нарисувана сцена в червени и кафяви нюанси, момиче седеше на каменна стена, а на заден план се издигаше огромна катедрала. Кръстът на върха на камбанарията хвърляше дълга сянка над града. Красива картина. Момичето беше тъжно и впечатляващо.

— Осемнайсети век — каза Робинс. — Художникът се е самоубил на двайсет и осем години. Донякъде това е причината картините му да са толкова ценни; защото са малко. Понякога е опасно да си талантлив и отчасти затова стоя далече от изкуството; но пък какво ли е при върховния създател? Защо, когато хората се опитват да проумеят божествените причини… защо винаги допускат, че Бог е разумен?

Отначало приех въпроса за риторичен, но той чакаше отговор. Нямах такъв. Няма отговори на това.

— Така че вероятно е глупаво да се питаме защо нашият създател е направил нещо. Може би няма никаква логика. Може би древните източни философи са задавали правилните въпроси. Не защо. А само какво. Какво има под лъскавата патина? Нима всичко е просто изобретение на нашите собствени възприятия? Дори атомите са неуловима мъгла — празнота в празнотата, в която всички ние сме се накарали да повярваме.

Не това бях очаквал. Той съвсем се отнесе, затова се наложи да го върна обратно:

— Що се отнася до Сатвик, вероятно можете да направите нещо.

Той ме погледна внимателно.

— Например?

— Да поговорите с паството си.

Робинс се засмя. Дълбок баритонов смях, който нямаше край.

— Значи смятате, че ако членове на моето паство са замесени в това, те просто ще си признаят, защото аз така съм казал?

— Може би — свих рамене.

— Църквите са творения по наше подобие, както ние сме създадени по Божие подобие. От една църква паството приема само онази част от ученията, която му изнася, и подминава останалото. Щом един член на паството е толкова… краен във възгледите си, съмнявам се, че каквото и да кажа, ще успея да му повлияя. Какво смята вашият работодател за изчезването на приятеля ви?

— Предпочитат да изчакат.

— Е, вероятно имат основания.

Замълча, кафявите му очи се взираха в лицето ми. Виждах, че взима решение.

— Все пак няма да навреди да ви послушам. Една проповед, че не бива да взимаме правосъдието в свои ръце? Нещо подобно?

— Ще е прекрасно начало — отвърнах.

После реших да го подразня.

— Тази врата някакво ново изобретение ли е, или винаги работите заключен като в сейф.

На устните му плъзна безрадостна усмивка.

— Вратата е нова. Както и пазачът в двора отвън.

Той посочи към френските прозорци, но дори да имаше някого сред дърветата и храстите, аз не го виждах.

— Защо този внезапен интерес към сигурността?

— Обстоятелствата се променят. Светът се променя.

— О?

— Взираме се в онази ваша малка кутийка и колапсираме вълната. Това, което важи в един мащаб, често се отразява и в друг. Както изглежда, дори славата следва правилата на квантовата механика. Окото на публиката променя онова, което наблюдава.

— Значи и вие получавате писма.

— Да кажем само, че не цялото внимание е доброжелателно.

Усмивката му повехна.

— Това е цената, която плащаме, когато сме посветили живота си на големите въпроси.

— Като стана дума за въпроси — започнах аз… и спрях, за да намеря думи.

Имах само още една карта. Взирах се в Робинс и попитах:

— Чували ли сте за човек на име Брайтън?

Лицето му се скова при споменаването на името — мигновена промяна, но толкова недоловима, че почти можех да се престоря, че не съм я забелязал. Той поклати глава.

— Не. Не съм го чувал.

Продължавах да се взирам в него. За първи път не му вярвах.

— Преди да проведете експеримента, аз разговарях с този Брайтън и той като че ли знаеше повече, отколкото би трябвало. Сякаш знаеше, че ще откриете нещо неочаквано.

Робинс ме гледаше и мълчеше.

— Е, откъде може да знае? — настоях аз. — Какво общо има с вас този Брайтън?

— Не познавам човек с такова име.

Виждах лъжата изписана по цялото му лице и настоях отново:

— Откъде изобщо някой би могъл да знае какво ще откриете?

— Вероятно просто е предположил. Или пък вие сте го разбрали погрешно.

— Може би — отвърнах, макар да не вярвах и за секунда в това.

— Ако някой наистина е знаел — рече той, — бог ми е свидетел — иска ми се да ме беше предупредил. Щях да избегна пресконференциите.

Робинс внезапно се изправи и аз си помислих, че е решил да сложи край на срещата, но той се обърна и тръгна към френските прозорци. Не ги отвори, а застана в кръгчето слънчева светлина, която струеше през стъклото. Загледа се навън с кръстосани ръце.

После заговори с гръб към мен:

— Знаете ли, че досега никога не съм бягал от трудностите. Винаги съм търсил нещо, което да направи вярата ми още по-ревностна. Затова и вашият експеримент ме привлече така. Мислех си, че той е отговорът.

— Отговор на какво?

— На най-стария от всички въпроси. Може би единственият въпрос, който има значение. Само това тяло ли сме? Превърнах се в експерт в коренно различни материи, които при някои хора не биха могли да обитават комфортно един и същи ум, но аз го направих и сега осъзнавам защо — защото вярата ми е слаба. Вече го разбирам. Мога да го призная.

Видях как очите му се взират в отражението ми в стъклото.

— Като дете питали ли сте се как така животът е възникнал от нищото?

— Аз си падах по математиката.

— Като студент по медицина изучавах ендокринната и кръвоносната система — всички клапи и лостове на организма — и никъде не открих смисъл, цел, нещо повече от безцелно функциониране на клетките в услуга на тяхното собствено възпроизводство. Да, безспорно са подредени в сложна архитектура, но без никаква следа от дух. Нямаше светлина в плътта.

Той кимна сериозно на себе си, сякаш разкриваше някаква особено мрачна част от живота си.

— А това, което важи при този мащаб, важи и за целия свят. Точно както всички клетки се пораждат от вече съществуващи клетки, така е и в цялата Вселена — там виждаш единствено непрекъсната верига от събития, свързани едно с друго чак до някаква първопричина — Аристотел я нарича неподвижен двигател. Има ли някакъв смисъл в живота, някаква по-висша цел? Оглеждам се и се питам къде е Бог във всичко това — първопричината без кауза? Дали изобщо е необходим?

— Вие говорите за религия, не за наука.

Очите му отново откриха моите в отражението на стъклото.

— Един учен, Стивън Уайнбърг^[1], е казал: „Колкото по-разбираема става Вселената, толкова по-безсмислена изглежда“.

— Да, знам този цитат.

— А не разбирате ли, че вашият експеримент ни даде точно това.

— Какво?

— Светлината в плътта — каза той. — Смисълът на всичко. Бил е там през цялото време.

Отдалечи се от прозореца, върна се до бюрото и потъна в кожения си стол.

— Знаете ли, че съм близнак? — попита той. — Не? Е, така е.

Опитах да си представя какъв би бил светът с двама като него.

Сякаш прочел мислите ми, той продължи:

— Брат ми е умрял при раждането.

— Съжалявам.

— Когато учех в католическото училище, се чудех как точно би се получило одушевяването в нашия случай, щом като ние с него сме били едно тяло. Дали това тяло е имало една душа, която се е разделила на две, или за краткото време, когато сме били едно под защитната обвивка на бластоциста, е имало две души и именно те са причинили разделянето на две тела? Близненето е грешка, в това няма съмнение, но що за грешка? Вероятно именно присъствието на две души причинява близненето, а не е следствие. Или пък ние с брат ми сме имали само една душа. Кой я е взел, той или аз? Или сме си я поделили?

Тогава започнах да разбирам какви демони го преследват. Що за детство е създало човек като него. Лекар, превърнал се в пастор, който се беше превърнал в това, което виждах сега, в мъжа, който седеше пред мен.

— Ами хората, които изобщо нямат душа? — продължи той. — Както вярват калвинистите — спасени и неспасени, предопределени още преди раждането^[2]. Може би именно те са прави.

— Не ви смятах за калвинист.

— Никога не съм бил. Това ми напомня за моментите в живота ми, когато съм разсъждавал над различията между нас. Откъде се вземат убийците? Взирал съм се в очите на хора и не съм виждал разкаяние, съжаление, никаква мисъл за живота на другите. Кой може да се вгледа в лицето такъв човек и да не се запита дали пък между нас няма и такива, които са лишени от искрата на човешкото?

— Това ли ще е следващият ви експеримент? — попитах аз. — Тест за социопати?

— Като се опитваме да си присвоим привилегия, която се полага единствено на Бог, ние си просим бедствието.

— И каква е тази привилегия?

— Ясното зрение, разбира се — способността да прозрем природата на човешкото съзнание или липсата му.

Лицето му помръкна.

— Не възнамерявам да правя повече експерименти. Не само вие сте изгубили някого.

Не се усетих веднага, но думите му ме връхлетяха със силата на товарен влак.

— Вие кого изгубихте?

По изражението му разбрах, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. Усмихна се бавно, но не отговори.

— Защо ме излъгахте за Брайтън?

— Казах ви, не познавам такъв човек.

Вдигна поглед към мен и тогава ми просветна.

— Заради него сте сложили тези врати.

Той се изсмя тихо. Ако досега очите му издаваха умора, вече изглеждаше изтощен.

— Някои мистерии опитваме да разрешим, от други се стараем да избягаме. Как нищото създава живот? Човекът само плът ли е? И най-голямата мистерия, чийто отговор един ден ще научим.

— Коя е тя?

— Какво идва след смъртта? Но аз все още не искам да научавам точно този отговор.

— Аз също.

— За да вярвате в Бог, господин Аргус, трябва да вярвате и в дявола. Запитайте се кой от двамата е по-вероятно да ви преследва сега? В определени моменти от живота си не бях вярващ. Каква невероятна ирония — именно срещата с дявола може да накара човек да се обърне към Бог.

Ръката му посегна под бюрото. Съвсем леко движение.

— Но понякога — продължи той — ми се ще да можех отново да стана невярващ.

След миг вратите се отвориха и аз разбрах, че е натиснал бутона на системата за сигурност. С това нашата среща беше закрита.

— Ще изнеса онази проповед, както поискахте — рече той. — Но сега е време да си вървите.

Четирима огромни мъжаги влязоха в стаята. Две плешиви глави, две моряшки подстрижки.

Робинс се обърна към тях.

— Изпратете господин Аргус, ако обичате.

По-едрият с моряшка подстрижка сложи ръка на рамото ми.

Първата ми реакция беше да се възпротивя, но станах.

— Пак ще се чуем — обещах аз на Робинс.

— Господин Аргус, със съжаление трябва да кажа, че много се съмнявам в това.