Тед Козматка
Потрепващите (3)

Глава 2

Има дни, в които изобщо не пия. Ето как започват те: вадя пистолета от кобура и го слагам на бюрото в мотелската стая. Пистолетът е тежък и черен. По корпуса му с малки изпъкнали букви е изписано „Рюгер“. Има вкус на медни монети и пепел. Гледам се в огледалото срещу леглото и си казвам: „Ако днес пиеш, ще се самоубиеш“. Взирам се в собствените си синьо-сиви очи и виждам, че говоря сериозно.

Това са дните, в които не пия.

Работата в изследователска лаборатория има свой ритъм. Минаваш през стъклените врати до 7:30, кимаш на пристигналите по-рано; после седиш в кабинета си до осем, размишлявайки над следната фундаментална истина: дори гадното кафе, дори гнусното, блудкаво, лайняно кафе е по-добро от никакво кафе.

Обичам да правя първата кана кафе сутрин. Отварям вратичките на шкафа в малката кухня, отварям металната кутия и вдишвам дълбоко, за да изпълня дробовете си с миризмата на кафените зърна. Тя е по-хубава от самото пиене на кафе.

Има дни, когато всичко ми коства усилие — храненето, говоренето, излизането от мотелската стая сутрин. Всичко е усилие. Живея предимно в главата си. Онази съкрушителна нужда идва на приливи и аз много се старая да не ми проличи, защото истината е, че няма значение как се чувстваш. Има значение как действаш. Поведението ти. Докато разумът ти е непокътнат и си в състояние да преценяваш кое е уместно, можеш да изкараш до следващия ден.

А и искам да запазя тази работа; затова се напъвам. Искам да продължа. Искам отново да съм продуктивен. Искам да накарам Мари да се гордее с мен.

Работата в изследователска лаборатория не прилича на всяка друга нормална работа. Тя следва странен ритъм, странно работно време — а творците се ползват със специални привилегии.

Двама китайци са организаторите на обедния баскетбол. През първата седмица тук ме принудиха да се включа в една игра.

— Приличаш на човек, който може да играе — казаха ми те.

Единият е висок, другият е нисък. Високият е израснал в Охайо и няма акцент. Наричат го Машината за точки. Ниският и представа си няма от правилата в баскетбола и по тази причина е най-добрият защитник. Неговите фалове оставят белези и за мен това се превръща в мета игра — игра в играта, — да видя колко насилие мога да понеса, без да роптая. Всъщност именно заради това играя. Стигам до коша и ме цапардосват. Пак стигам. Сблъсък. Отпечатък от ръце по кожата ми.

Един играч, норвежец на име Остлунд, е висок почти два метра. Дивя се на самия му ръст. Не може да тича, да скача и изобщо да се движи, но огромното му тяло задръства линията и безбрежните му рамене смачкват всеки опит за скок в обсега на личната му територия от асфалтовия терен. Играем четирима на четирима или петима на петима, зависи кой е свободен на обед. На трийсет и една аз съм с няколко години по-млад от повечето от тях и с няколко сантиметра по-висок — ако изключим Остлунд, който стърчи с една глава над всички. Чуват се обиди, произнесени с най-разнообразен акцент:

— И баба ми стреля по-добре от теб.

— К’во беше т’ва — изстрел или пас? Не разбрах.

— Остлунд, не си удряй главата в коша.

Някои изследователи ходят на обяд в ресторанти. Други играят компютърни игри в кабинетите си. А трети работят и в почивката — забравят да ядат с дни. Сатвик е един от тях. Аз играя баскетбол, защото го усещам като наказание.

Атмосферата в лабораторията е спокойна; можеш да подремнеш, ако искаш. Никой не ни вкарва напрежение. Строго дарвинистка система — състезавал си се за правото да бъдеш тук. Единственият натиск си го оказваш сам, защото всеки знае, че оценките се правят на четири месеца и трябва да имаш какво да покажеш. Текучеството при изследователите на изпитателен срок е около 25 процента. Приятелствата с новонаети може да се окажат мимолетни.

Сътвори работа с интегрални схеми. Каза ми за това през втората ми седмица, когато го заварих да седи пред един сканиращ електронен микроскоп.

— Това е микроскопска работа — обясни ми той.

Гледах как наглася фокуса и образът на екрана се мести. Работил съм на такъв микроскоп, когато се подготвях за докторантура, но този беше по-нов и по-добър. Приличаше на магия.

Сканиращият електронен микроскоп е прозорец. Слагаш пробата в камерата, включваш вакуума — и сякаш гледаш в друг свят. Плоската гладка повърхност се превръща в нещо съвсем друго, превръща се в топографски комплекс.

Когато използваш СЕМ, все едно гледаш сателитна фотография: ти си горе в Космоса и гледаш надолу, към сложен пейзаж, гледаш към Земята, а после завърташ малкия черен диск и се приближаваш към повърхността. Увеличението е като падане. Сякаш се откъсваш от орбита и Земята се втурва да те посрещне, но падаш по-бързо, отколкото би падал в реалността, по-бързо дори от пределната скорост, падаш невъзможно бързо, невъзможно далече, а пейзажът продължава да се увеличава и ти си мислиш, че ще се удариш, но никога не се удряш, защото всичко само продължава да се приближава и да става по-ясно, а ти така и не достигаш до земята — като в онази стара загадка, в която жабата изминава с подскоци половината от разстоянието, после половината от останалото, после пак и пак, без някога да стигне до другия край. Това е електронният микроскоп. Безкрайно пропадане в образа. И никога не стигаш дъното.

Веднъж увеличих до 14 000 пъти, беше като да гледаш през очите на Бог. Да търсиш онази крайна, неделима истина. Научих едно: дъно няма да видиш.

* * *

Със Сатвик имахме кабинети на втория етаж в главната сграда, през няколко врати един от друг.

Сатвик беше нисък и слаб, към четирийсетте. Кожата му беше наситено, дълбоко кафява. Имаше почти момчешко лице, но мустаците му вече бяха поръсени със сиво. Тесните му черти бяха балансирани така, че можеше да мине за представител на доста нации: мексиканец или либиец, или грък, или сицилианец — докато не си отвори устата. Отвори ли си устата, заговори ли, всички възможни идентичности изчезваха и той внезапно, като по магия, ставаше чист индиец и вече не можеш и да си го представиш като някакъв друг.

Когато го срещнах за първи път, той стисна с две ръце ръката ми, разтърси я и каза:

— О, ново лице. Как си, приятелю? Добре дошъл в изследването.

Така използваха тук тази дума — изследването — сякаш беше някакво място. Дестинация, която може да се достигне. Стояхме в главния коридор пред библиотеката и Сатвик се усмихваше толкова широко, че беше невъзможно да не го харесаш.

Именно Сатвик ми обясни, че в никакъв случай не бива да слагаш ръкавици, когато работиш с течен азот.

— Не го забравяй — рече той. — Защото заради ръкавиците ще се изгориш.

Гледах го как работи. Пълнеше резервоара на микроскопа — леден дим се виеше над капака, изливаше се в цилиндъра и покапваше по плочките на пода.

Течният азот има различно повърхностно напрежение от водата; ако разлееш няколко капки по ръката си, те ще отскочат безобидно и ще се затъркалят по кожата ти, без всъщност да те измокрят — като малки живачни топчета. До секунди ще се изпарят със съскане и дим. Но ако носиш ръкавици при пълненето на резервоара на микроскопа, азотът ще се просмуче в ръкавицата и ще остане в капан до кожата ти.

— А тогава — каза Сатвик, докато наливаше — много ще се нараниш.

Той първи ме попита в каква област работя.

— Не съм много сигурен — отвърнах аз.

— Как така не си сигурен? Нали си тук, значи все трябва да е нещо.

— Още работя по въпроса.

Той се втренчи в мен, докато смилаше информацията, и видях как очите му се променят — понятието му за мен се променяше, както се случи, когато за първи път го чух да говори. И просто ей така за него аз се превърнах в нещо различно.

— О… вече знам кой си; тук се говореше за теб. Ти си онзи от Станфорд.

— Това беше преди осем години.

— Ти написа прочутата статия за декохеренцията. Ти си онзи, който получи срив.

Явно Сатвик не беше от деликатните.

— Не бих го нарекъл срив.

Той кимна, вероятно в съгласие; или пък не.

— Още ли работиш по квантовата теория?

— Приключих с нея.

Той сбърчи чело.

— Приключи? Но ти свърши важна работа.

Поклатих глава.

— С времето квантовата механика започва да влияе на светогледа ти.

— Какво означава това?

— Колкото повече навлизам в нея, толкова по-малко вярвам.

— В квантовата механика?

— Не — отвърнах. — В света.