Тед Козматка
Потрепващите (36)

Глава 35

На сутринта ме събудиха гласове. После чух далечно пращене и отворих очи към светлината, която струеше от хиляди дупки по покрива. Може би бяха от куршуми. Или пък проядени от ръждата. Завалеше ли дъжд, таванът щеше да протече като сито.

Седнах. В предната част на контейнера видях спретнато сгънато одеяло. Мърси вече беше излязла и говореше с Хениг. Чувах ги, но не ги виждах — гласовете им долитаха някъде отвън.

Събрах сили да се раздвижа и се изправих до стената на контейнера. Раменете страшно ме боляха, но не си позволих да издам нито звук.

Мърси се върна, погледна ме и каза:

— Станал си. Как се чувстваш?

Жив, прииска ми се да отвърна. Стомахът ми се сви, но не от глад. Три секунди ми се струваше, че ще повърна, и после наистина повърнах, бълвах жлъчка и стомашен сок, докато очите ми не запариха и носът ми не запулсира отново. Опитах се да дишам през него, но той още беше запушен с кръв. Усетих влага по ръцете си, когато се надигнах.

— Добре ли си?

Тя повтори въпроса си, защото не можах да отговоря, докато гаденето не премина.

— Да — но, но не посмях да изрека нищо повече.

— Болен ли си? Да не си пипнал грип или нещо друго?

— Не — отвърнах с ужасен, продран глас. — Сутрин е най-трудно.

Тя се приближи, като внимаваше да не стъпи в повърнатото, и видях ножа в ръката й.

— Може вече да махна тиксото.

Когато към теб приближава непознат с нож в седем сутринта, след като си прекарал нощта завързан, това е най-хубавото, което можеш да чуеш.

— Протегни ръце.

— Благодаря ти.

Изправих гръб и направих каквото ми каза, а тя се зае да реже тиксото. Приближаваше ножа до лентата и се опитваше да намери подходящия ъгъл, за да не нарани китките ми.

— Не ми благодари. Хениг ми позволи да те освободя най-вече защото споменах, че ще се наложи да идеш до тоалетната. Казах му, че аз няма да ти го държа, така че ще трябва той да го направи.

Ако можех да се усмихна, щях.

— Добър аргумент — опитах да кажа, но думите едва се чуха.

Гласът ми определено не се подобряваше. Имах нужда от вода. Сигурно съм бил страхотна гледка — повръщащ и раздърпан след нощ, прекарана в контейнера.

Ножът проби лентата и жената започна бавно да я реже, докато аз се опитвах да разделя ръцете си. Усетих как студената стомана докосна кожата ми.

— Внимавай — рече Мърси. — Не нрави резки движения. Нямаме хирургически конци и ще трябва да използваме връзките на обувките ти.

С едно последно движение на ножа тиксото най-сетне беше срязано и ръцете ми се разделиха. На скованите стави им трябваше известно време да свикнат с това. Все още имах тиксо по предмишниците, но поне вече можех да раздвижа ръце. Протегнах ги бавно и ги вдигнах над главата си.

— Съжалявам, че те вързахме така — рече тя. — Просто предпазна мярка. Ела, има закуска за теб.

Последвах я навън и стъпих на мръсния бетонен под. Слънчевата светлина не разкрасяваше особено мястото. Сега то се оказа дори по-неугледно, отколкото ми се стори вечерта. Онова, което бях помислил за купчина отломки в единия ъгъл, се оказа малък храст, израснал през пукнатина в пода. Тази сграда беше изоставена не от няколко години, а от десетилетия. Всички прозорци бяха без стъкла и вятърът свиреше през тях. Отвън имаше още сгради, виждах ги от другата страна на малката алея, която навярно преди бе служила за нещо като транспортна рампа. През прозорците се разкриваше гледка към дълги, ниски правоъгълни постройки от стомана и бетон. Приличаше на стар заводски комплекс или може би на стара военна база.

Последвах жената и седнах до огъня.

Закуската се оказа доста по-добра от вечерята. Яйца и бекон, приготвени в малка желязна тенджерка на огъня. Сякаш лагерувахме, но под висок ламаринен покрив. Когато приключих с яйцата, попитах:

— Може ли да ида до тоалетната?

— Покажи му — каза Мърси.

Хениг стана и ме преведе през тясна дупка в стената, после покрай странна сбирщина от стари котли към трето помещение, което беше много по-голямо и по-изложено на стихиите. Тук слънчевата светлина се изливаше през огромни дупки в покрива и цели дървета бяха поникнали от пода. Навсякъде се виждаха тръби с всякакви размери и форми. Някои с диаметър почти метър, разрязани от отдавна забравени електрожени. Не ми приличаше на нещо, което ще видиш в стари казарми, затова промених представата си за това място. Определено беше някакъв индустриален комплекс, но първоначалното му предназначение си оставаше загадка.

Минахме покрай порутена тухлена стена и стигнахме до врата с избелял надпис „Мъже“, боядисан с шаблон на дървото, но Хениг я подмина и продължи да върви.

— Няма вода — рече той. — Тази се запуши доста бързо.

Продължихме покрай стената още стотина метра, докато не стигнахме до отворена врата. Последвах го навън, под лъчите на слънцето към отсрещната страна на занемарена чакълеста алея. Там имаше малка, съвсем порутена постройка. Покривът липсваше, но три от стените все още бяха здрави.

— Там — рече Хениг и спря до една бетонна бариера. — Първи номер е от тази страна на стената, а втори номер — от другата.

— Първи номер — рекох аз.

Той посочи към стената.

— Ами заповядай.

Оглеждах се, докато пикаех, и опитвах да се ориентирам в терена. Оттук изглеждаше, сякаш сградите се простираха във всички посоки, като вариация на една и съща тема. Мястото беше същински лабиринт; разбирах защо го бяха харесали. Ако се стигнеше до сблъсък, предимството на домакините щеше да е голямо.

След три минути се върнахме до огъня, където остатъците от закуската вече бяха разчистени. На една плоча имаше кана с вода.

Видях на масата оръжия — ловна пушка, бойна пушка и два пистолета. Тези хора, които и да бяха, вече не ми изглеждаха толкова като бездомници, а като партизани. Хениг взе последната цепеница и я сложи в огъня.

Захванах тиксото, което още беше залепено за ръцете ми, и дръпнах експериментално. Болката потвърди очакванията ми.

— Най-добре го дръпни много бързо — рече Мърси. — Като лейкопласт.

Дръпнах силно — и лумна болка. Тиксото се отлепи заедно с космите от ръката ми. Огледах кожата си, поне нямаше кръв. Отлепих тиксото и от другата си ръка.

Хениг се облягаше на масата, взираше се в мен и превърташе ножа в пръстите си. Остави го да падне и той щръкна, забит в масата.

— Махнахме тиксото, но това не значи, че можеш да избягаш оттук.

Не отговорих.

Той си погледна часовника. Водолазен часовник с голям циферблат. Дебелата кожена каишка опасваше дебелата му китка.

— Викърс ще дойде скоро.

* * *

— Хайде да потърсим малко дърва за огъня — каза Мърси и ми направи знак да я последвам.

Прекосихме сградата и излязохме навън от друг изход. Тук високата до кръста трева се люлееше като вълни. Вятърът се засилваше. Мърси ме поведе напред. Мислех си, че сигурно ще е трудно да намерим дърва, но щом се отдалечихме от сградата, те бяха навсякъде. Закърнели, сухи храсталаци, идеални за подпалки. Имаше и по-големи дръвчета, все още покрити със зеленина, и Мърси започна да чупи клоните им, да ги скършва на две и да ги оголва от листата. Зад ъгъла видях купчина стари летви.

— Помогни ми да я счупя.

Тя сложи летвата на един бетонен блок и каза:

— Ти си по-тежък — посочи към летвата и аз стъпих върху нея, а тя се прекърши със силен трясък. Мърси взе по-дългото парче.

— Хайде пак.

И аз го направих. Мина ми мисълта да избягам.

Може би бях по-бърз от нея. Освен това бях по-тежък и вероятно по-силен. Тя като че ли беше въоръжена единствено с нож. Трудно щеше да скрие пистолет под дрехите си, така че да не личи, но не беше невъзможно. Можеше да има малко оръжие, закачено за прасеца под широките дънки. Огледах се наоколо. Видях само висока, разлюляна трева и храсталаци, както и склона на хълм, който водеше към горичка. Навсякъде имаше порутени сгради. В далечината, на върха на хълма, се издигаше телена ограда, която навремето вероятно е била покрита с бодлива тел, но сега от нея бяха останали само ръждиви телчета — или я бяха свалили нарочно, или беше ръждясала до разпадане. Само скобите по оградата напомняха, че това е била защитната стена на крепостта. Можех да се добера дотам и да я прескоча, без Мърси да ме хване. Освен ако не беше особено бърза. Или пък въоръжена.

Нейните викове можеха да доведат тук приятелчето й, но той беше на метри от нас, в сградата, при замиращия огън. Така че щях да имам преднина.

Тя ме погледна, сякаш знаеше какво си мисля.

— В тази посока се простира гора. — Посочи към оградата. — Превалиш ли хълма, ще стигнеш до линията на прилива. А ако има прилив, ще се озовеш в канала и в студената вода. Може би течението ще те завлече в морето, или пък не. Ако извадиш късмет, няма да има прилив и ти ще газиш през калта цял километър — доста рискован преход, а после ще стигнеш пак до горист хълм, на чийто връх има град. Пътища. Пристанище. Цивилизация.

Това не беше предизвикателство. Въпреки всичко.

Защото математиката все пак не излизаше. Дори да избягах от тях, после какво?

Моряци бяха загивали, защото са изоставили кораби, на които е трябвало да останат.

Тя ме погледна и попита:

— Е?

Вгледах се за последно в оградата и гората и отвърнах:

— Няма да е днес.

* * *

Събрахме толкова дърва, колкото можехме да носим, и тръгнахме обратно. Тя ме поведе по друг път през руините.

— Това място е било леярна — каза тя. — Господ знае преди колко време. После е станало завод за светилен газ в продължение на три десетилетия. След това склад за стоманени слитъци. А оттогава е празно. Сигурно някой ден ще го съборят и ще построят жилищни сгради. Невероятно е как нещо може да бъде построено с една цел, а след това да се превърне в друго. — Наведохме се, за да минем през дупка в стената. Тази сграда беше по-малка, но празна като останалите.

— Вие ли направихте тези дупки?

— Те са за тактическо отстъпление, както казва Хениг. Дупките ни осигуряват пряк изход, ако се наложи. Стига да не ни виждат, може да пропуснат и дупките, и ще им се наложи доста да обикалят.

— А ако ви видят?

— Тогава ще трябва да сме по-бързи.

— От какво по-бързи?

— От онова, от което всички трябва да бягат — рече тя. — Онова, което идва и за теб.

Прекосихме купчина от гофрирани ламарини, които затракаха под краката ни. Аз изгубих равновесие, но успях да се задържа.

— Наричаме тези места укрития — рече тя. — Това е от по-хубавите. Усамотено е и се намира далеч от пътя. Ченгетата понякога го обикалят, но никога не влизат вътре. По-трудно е да държим настрана скитниците. Все се появява по някой и Хениг ги гони.

— Обзалагам се.

— Не, не ги убива. Той не е лош човек.

— Лесно ти е да го кажеш. Не теб удари в лицето.

Тя поклати глава.

— Абсолютно нищо не разбираш.

— Тогава ме просвети.

Ръцете вече ме боляха от тежкия товар.

— Скоро и това ще стане.

Нещо в начина, по който го изрече, ме изнерви. Реших да рискувам с предположение:

— Викърс ли? Кога?

— О, Викърс е вече тук.

Тя спря. Бяхме пред сградата, в която прекарахме нощта. Тогава осъзнах защо ме бе повела на тази разходка, не беше само заради дървата. Ако Викърс още не беше решил какво да ме прави, вероятно не искаха да чакам вътре. Нямаше нужда да обсъждат съдбата ми пред мен.

Мърси наклони глава към дупката в стената и рече:

— След теб.

Така или иначе нямах голям избор. Наведох се, минах през дупката и влязох вътре. Мърси вървеше точно зад мен. Може би прекалено близо.

Трябваше ми известно време да свикна със сумрака.

Намирахме се в края на големия хангар. Видях товарния контейнер и огъня. Потърсих Хениг, но от него нямаше и следа. Сигурно се криеше зад товарния контейнер, готов за скок? Или пък го бяха отпратили.

Пристъпих по-близо — лагерът беше опустял.

Но не се наложи да чакам дълго.

След миг чух приближаващи гласове от другото помещение. Хениг влезе първи, следван от Викърс. Или поне реших, че това е Викърс.

Тя беше все още отчасти в сенките. Висока, с къса кестенява коса. Носеше тъмни широки панталони и риза с дълги ръкави. Бяла якичка. На лявата й китка имаше златна гривна. Изглеждаше, сякаш излизаше от заседание на управителен съвет или от съдебна зала. Която и да беше, не бе облечена като човек, който се крие в гората.

Нямаше какво друго да сторя, затова заобиколих огъня и стоварих на пода дървата, които носех. Непознатата ме погледна, сякаш за първи път забелязваше присъствието ми, а после светлозелените й очи се вдигнаха към лицето ми.

И тогава я познах.

Това беше жената от апартамента на Брайтън.

Озърнах се объркан към Мърси, но тя не ми даде никакво обяснение.

Другата жена ме оглеждаше с неразгадаемо изражение. Може да беше ядосана, или пък разочарована, или просто ме преценяваше.

Не знаех какво да кажа, затова си мълчах. Оставих я да ме зяпа, докато реши каквото там щеше да решава. Или може би вече беше взела решение и бе наминала да ме извести за него. Мърси заобиколи огъня и седна на входа на товарния контейнер.

— Не се познаваме официално — каза жената и ми подаде ръка. — Казвам се Викърс. — Пристъпих към нея и стиснах ръката й. Тя беше нежна и с дълги пръсти.

— Ерик Аргус.

Викърс се обърна към Мърси.

— Не ми казвай, че Хениг го е подредил така.

— Нещо такова — отвърна тя.

Викърс ме погледна.

— Ела с мен. Трябва да обсъдим много неща.