Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Flicker Men, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Даракчиева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- sqnka (2021)
Издание:
Автор: Тед Козматка
Заглавие: Потрепващите
Преводач: Боряна Даракчиева
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: Ибис
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Ибис“
Излязла от печат: 30.07.2019
Редактор: Любка Йосифова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Живко Петров
Коректор: Нина Джумалийска
ISBN: 978-619-157-246-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11534
История
- — Добавяне
Глава 41
Когато бях малък, си играех на стария вълнолом близо до мястото, където татко закотвяше яхтата. Стар гнил дънер плаваше в плитчините — огромен и полепен с миди, обречен да остане при малкия кей. Да го нарека пристан, би било твърде великодушно.
От мястото, където седях на вълнолома, виждах как вълните прекосяват водата на ивици, освен в края на стария дънер. Около него вълните бяха различни. Неравни. Там теченията бяха нарушени и сиянието се движеше различно. На снимка нямаше да личи, но на живо се виждаше, проблясъците прииждаха по-бързо — място, което не се държеше като цялото.
Само за част от секундата фигурата, която мина през прага, изглеждаше точно така. Човек, но и нещо друго. Пертурбация. Зона на неправилност, където вълните бяха по-бързи.
Той тръгна по нашите следи по мръсния под.
Хениг реагира първи.
Опря пушката на рамо и стреля. Фигурата вдигна глава и вълничките се разгърнаха като огнени струи, като трептящо сияние на зора. Мъжът внезапно прекоси стаята, преодолявайки разстоянието с дълги, почти прелитащи крачки. Замръзнах на мястото си, не можех да помръдна. Хениг изрева и стреля, а Мърси изпищя.
— Бягай!
И аз побягнах.
В сляпа паника.
Скочих през дупката в стената и хукнах през празния склад, а после по коридор. Бягах презглава. Когато минах през още една дупка, излязох на открито, препънах се в нещо и забих лице в пръстта. Болка се стрелна през счупения ми нос. Изпъшках и затворих очи.
Слънцето хвърляше черни резки по пътеката. Изправих се нестабилно на крака и почувствах, че нещо топло тече по лицето ми. Потърках носа си с опакото на дланта си и тя стана червена. Пак кървях.
Тръгнах към най-близката сграда и се озовах в някакъв хангар. Щом влязох вътре, се насочих право към най-тъмните сенки с надеждата да се скрия сред тях. Къде бяха останалите? Прималя ми. Главата ми се маеше. Когато вече нямах сили да тичам, се свлякох до една купчина отломки и се сврях до стената.
Зрението като че ли ме изоставяше, сякаш не получавах цялата информация от очите си. Като при мозъчното сътресение след пожара. Чух изстрел. После още един. Писък в далечината. През отворената врата на хангара видях как Хениг тича между сградите. Лицето му беше окървавено, а очите — обезумели.
Хрътката го гонеше. Или поне трябваше да е хрътката.
Тя беше черна и лъскава като ротвайлер, но много по-голяма, не бях виждал такова куче — не можех да го проумея. Мърси се оказа права: умът попълваше празнините.
Можех да я виждам по няколко начина. Само за части от секундата. Нещо като хиена — когато разкъса ръката му. Кръв шурна по земята и тогава я видях иначе — като огромно черно куче.
В този миг си спомних за пистолета, който бях взел от масата. Но когато погледнах ръцете си, видях, че са празни. Обърнах се и установих, че той не лежи и на пода до мен. Спомних си падането. Сигурно го бях изпуснал, когато се препънах.
Писъците на Хениг се промениха — не знаех, че човек може да издава такива звуци. Звуци, които ми се искаше никога да не бях чувал. После настана тишина.
Затворих очи. Ослушвах се и чаках.
Когато най-сетне надникнах от мястото си в сенките, бяха изминали няколко минути. Пространството пред вратите на хангара беше празно, имаше само малка червена фигурка в тревата, която не помръдваше.
Изправих се и тръгнах внимателно покрай стената. Видях дупка в нея и влязох в друго помещение. После в още едно. Дупките създаваха път през руините. Пред мен коридорът се разделяше и аз поех надясно. Чух шум отпред и застинах, сърцето ми бумтеше лудо. Нещо приближаваше. Видях врата вдясно и веднага се шмугнах през нея. Стаята беше малка, вероятно стар офис на началник-смяна, стените й бяха изцапани с черно, а прозорците липсваха. Имаше и остатъци от бюро. Преди трийсет години сигурно щеше да съперничи на писалището на Джереми, но сега беше изгнило и потрошено, с избити крачета.
Стъпките приближиха и аз се свих зад бюрото, после притиснах лице към пода и надникнах през процеп в задния плот — пролука в издутото от вода дърво, откъдето можех да виждам в стаята.
Последва движение, което очите ми не успяха да регистрират. Два крака минаха пред мен, мярна ми се нещо като плат.
Къде беше Мърси?
Краката изчезнаха за малко зад една колона и аз промених позицията си, за да виждам по-добре. И наистина го видях. Познат мъж.
Мъж, с когото бях вечерял. Мъж, който говореше за вино и музеи. Мъж, който беше убил мой приятел.
Всичко зависи от гледната точка на твоето острие.
Брайтън прекоси стаята и аз успях да го огледам. Беше с тъмно ловджийско сако и по ръкавите му беше полепнала пръст. Бледите му сияещи очи се взираха в сенките, но никъде не виждаха причина да спре. Той се скри зад ъгъла.
Когато изчезна, изчаках трийсет секунди, преди да се изправя и да прекося в другата посока. След това се затичах и се оглеждах за Мърси, надявах се да я зърна някъде. Навън въздухът беше свеж и чист. Небето синееше. Почувствах се твърде уязвим — видим от стотици ъгли.
В далечината пак изкънтяха изстрели. Някъде напред.
Обърнах се и хукнах в другата посока — като пак минах през сградата. Сърцето ми биеше лудо. Тичах на сляпо, исках да се отдалеча възможно най-много от тези звуци. Бягах, докато дробовете ми пламнаха и краката ме заболяха.
Едва не се препънах в Хениг.
Той вече беше наполовина. Половин ухо, половин тяло, което лежеше точно до вратата на хангара. Отново съвсем ясно осъзнах факта, че нямам пистолет. Наведох се и взех пушката му от калта. Дулото беше покрито с кръв, но още ми се струваше годна да стреля. Стиснах я с две ръце и продължих да тичам.
Влязох в друга сграда, без да спирам и дори без да забавя ход — просто държах пушката вертикално, докато влитах през прага. Още един склад, още едно празно пространство. Не спрях, докато не се озовах в тясна алея между сградите и не видях небето над главата си. Свих се там до стената. Дишах накъсано. Чуха се изстрели. Хениг беше мъртъв, значи стреляше Викърс или Мърси.
Отворих магазина на пушката и видях само един патрон.
Хрумна ми, че един патрон е съвсем достатъчен, за да сложи край на всичко. Но прогоних тази мисъл. Накарах сърцето си да забави ритъма си и се опитах да успокоя дишането си. Трябваше да помисля ясно, ако исках да се измъкна от всичко това. Зачаках. Минутите минаваха, а аз се взирах в пролуката в края на алеята. Тогава чух някакво тракане в далечината. Стъпки по гофрираната ламарина — леки и бързи. Изстрелях се от стената и хукнах с всички сили, като отново поех по пътя през сградите.
След две минути открих Викърс. Видях я да се крие до една стена в края на двора. Слънцето хвърляше къси сенки зад сградите, затова минах зад купчина отломки, за да не излизам на открито. Руините наоколо ми се сториха познати и аз осъзнах къде се намирам — тук събирахме дърва. Оградата беше на стотина метра отвъд високата трева, горе на хълма. След толкова тичане отново се бях озовал почти там, откъдето бях тръгнал, на стотина метра от лагера.
Някъде напред по изровения път нещо помръдна.
Викърс се приведе, залепила гръб за стената. Носът й кървеше. Главата й също беше цялата в кръв. Очите й бързо оглеждаха сградата, стрелнаха се към мен и аз отворих длан — съвсем леко движение, но тя го забеляза. Понечи да се отдели от стената, но аз й махнах да се върне.
Брайтън идваше.
Тя остана на мястото си.
Брайтън вървеше бавно между сградите и бледите му очи претърсваха сенките. Моите се насълзиха и аз примигнах под косите лъчи на слънцето, когато тревите се разлюляха от вятъра. Зад Брайтън по изровения път идваше още някой.
— Боаз — чух се да прошепвам.
Осъзнах, че ще излязат точно пред мястото, където се криеше Викърс. Нямаше как да не я видят.
Докато те приближаваха, тя се притискаше все по-плътно до стената, лицето й беше безизразно. Оттам не можеше да ги види, но чуваше скърцането на чакъла под краката им.
Деляха ги десетина метра.
Помахах й предупредително, но тя не ме видя. Така или иначе, нямаше къде да иде.
Шест метра.
„Обърни се — казах си, — обърни се и се махай.“
Три метра.
— Мамка му! — изпъшках.
Излязох от скривалището си зад купчината отломки и направих три крачки към поляната. Вдигнах пушката и се опитах да видя онова, в което се прицелвах — наистина да го видя — ручейчета черна светлина потрепваха около тялото му като криле на хиляди жужащи оси. Дръпнах спусъка.
Пушката подскочи. Гърмежът беше оглушителен.
Куршумът ужили лявото рамо на Брайтън, отнесе парче плат и след миг от стената зад него се вдигна облак прах. Той погледна с изненада към рамото си. После се обърна към мен и изрева — нечовешки вой от ярост и болка.
Хвърлих празната пушка и побягнах.
* * *
Хукнах към дупките.
Единствената ми надежда беше да набера преднина и да я поддържам. Влетях през първата дупка с пълна скорост и се озовах в сградата. Когато погледнах назад, срещнах погледа на Брайтън.
Прескочих купчина отломки и зърнах парче винкел да стърчи от бетона. Дръпнах го силно и то излезе. Сега вече се чувствах въоръжен. Все някак въоръжен. Прекосих помещението и докато се провирах през следващата дупка в отсрещната стена, се обърнах назад.
Внимателно прецених хвърлянето.
Чували сме истории за всякакви силови подвизи — хора вдигат коли, за да спасят близък, когато във вените им нахлуе адреналин. Хвърлих винкела с цялата си сила, като се целех в тясната дупка, през която той щеше да влезе. Видях как се ококори при вида на летящия винкел, видях шока и болката, когато металът се удари в гърдите му, видях и как опита да се извърти, но инерцията го понесе, раненото му рамо се удари силно в стената и той падна.
Това беше достатъчно и аз бързо изчезнах от погледа му, като завих веднъж, после още веднъж, трети път и съвсем се загубих из лабиринта от коридори. Свивах вляво, после вдясно, лутах се, докато не излязох до огромна товарна рампа.
Видях метална стълба на стената и не се поколебах. Заизкачвах по две стъпала наведнъж. Тук сградата беше по-висока и стълбата ме отведе чак до гредите на тавана.
Металното мостче се тресеше при всяка моя стъпка, затова спрях и се обърнах. Стаих дъх. Погледнах към помещението долу и зачаках с надеждата, че преследвачът ми някак ще пропусне стълбата. С надеждата, че няма да погледне нагоре.
Няколко секунди изминаха, преди Брайтън да се появи в халето.
Беше съвсем тихо, докато той оглеждаше празната товарна рампа. И тишината сякаш го обърка. Той огледа ъглите. После бавно извърна глава нагоре. И се усмихна.
— Ето къде си бил.
Хукнах по мостчето към вратата отсреща и се озовах в друго помещение. Тук имаше тръби и котли, огромни празни казани и изкривени метални парапети.
В другия край на малката стая видях врата, а след нея още едно стълбище — това водеше надолу и аз замалко да хукна по него. Но знаех, че няма да успея да му избягам. Той щеше да ме хване и убие. Затова просто се спотаих в сенките. Когато достигнеш до предела на борбата или бягството, има една последна възможност. Да се скриеш. Наврях се зад един от големите стоманени казани в ъгъла — до огромна отточна тръба, която зееше между две от машините.
Зачаках.
Тичащите стъпки приближаваха. Влязоха в стаята, спряха, после я прекосиха до другия край.
Продължавай. Слез по стълбите.
При вратата стъпките секнаха отново.
Моля те. Затворих очи. Откъснах се от самия себе си. Аз не бях там.
Изминаха три секунди. После пет.
След това стъпките продължиха, поеха надолу по стълбите и се отдалечаваха все повече.
Най-сетне изпуснах дъха си, сърцето ми още бумтеше. Брайтън си беше отишъл.
Изчаках да чуя нещо. Каквото и да е. Зачудих се дали Мърси е оцеляла. Дали са я хванали.
Тогава наистина чух нещо, тих звук, но от другата посока. Почти можех да си представя, че не го е имало. Започнах да броя. Звукът не се чу повече. Три, четири, пет… Когато стигнах до десет, се наведох напред. Проточих врат, за да огледам стаята, но там нямаше нищо. Никого.
Подадох се още малко. И се ужасих от шума, който вдигнах, докато сурках колене по пода.
Стаята беше сумрачна и мръсна; не виждах какво има зад казана в центъра — само слабата светлина, която се процеждаше през отворените врати и през дупките в тавана.
Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…
Още броях. Продължих до шейсет, преди да се раздвижа, а познатият ритъм на числата ми носеше утеха. Хвърлях числа срещу мрака, както когато бях дете.
Запълзях по пода около казана, а хълбокът ми закачи нещо и се чу звук, който изкънтя твърде силно в ушите ми. Когато се осмелих да погледна, сърцето ми се качи в гърлото.
Брайтън си беше отишъл, но на прага стоеше друг мъж.
Още едно познато лице.
* * *
Неспокойните очи на Боаз претърсваха сенките.
— Излез, излез, където и да си — рече той.
Същият глас от онази вечер в ресторанта — с едва доловим акцент, който не можех да определя.
Замъкнах се бавно назад около казана, докато вече не го виждах. Обувките му захрущяха по пода, а аз се притиснах още по-плътно до стената и опитах да се свия. И все пак бе само въпрос на време. Осъзнах, че вероятно ще умра в тази стая.
— Ерик — чу се пак гласът. — Знам, че си тук.
Стъпките поеха към центъра на стаята.
Отдръпнах се още по-навътре в ъгъла и точно тогава усетих как нещо закачи крака ми. Краят на отточната тръба, която стърчеше между един казан и огромна помпа. Беше широка шейсет сантиметра. С радиус на автомобилна гума. Малка автомобилна гума. В друго време, преди разрухата, тя сигурно е била свързана с казана и по нея е изтичало онова, с което са го пълнили. Но сега казанът беше отместен, празен и почти разпаднал се, а тръбата — оголена. Огледах я критично и започнах да пресмятам. Щеше да е доста тесничко, но не и невъзможно. Раздвижих се бързо и понечих да се навра в тръбата с главата напред, но ужасът от това ме спря. Адска чернота. Затова се извъртях и пъхнах първо краката си, като внимавах да не вдигам шум. Тръбата беше широка точно колкото да се провра. Отвътре беше гладка и покрита със слуз, и аз се зачудих какво ли вещество е текло по нея. След това реших, че не ми трябва да знам.
Стъпките на Боаз изхрущяха отново.
Дали ме беше чул?
Не смеех да помръдна.
Стъпките приближиха, заобикаляха казана.
— Видях те да се качваш по стълбата — каза той. — Но не слезе.
Видях краката му, обути в широки панталони. Носеше кожени планинарски обувки. Краката се приближиха и го доведоха от другата страна на казана, а после и в ъгъла.
— По принципа на изключването, излиза, че още си тук.
Той се наведе към ъгъла и ръката му мина покрай тръбата на сантиметри от лицето ми.
— Защо се криеш, малка мишко? Твоят приятел Стюарт не се криеше така.
Усетих как изстивам отвътре. Стюарт. Боаз беше толкова близо, че можех да го докосна.
— Той храбро си взе лекарството — добави той.
Ръката му се люшна пред отвора на тръбата. Голяма ръка. Бяла. С поддържани нокти. Ръка на бизнесмен.
— Трябваше да го видиш на билярдната маса. Толкова много кръв.
Тръбата сякаш ме притисна. Дали лъже? Догади ми се. Това вече беше твърде много. Първо Сатвик, сега и Стюарт. И то заради мен. Съсипвах всичко, до което се докосвах. Пак стаих дъха си. Посегнах назад покрай тялото си и напипах в джоба си студения метал.
Бледата ръка пак се люшна и изчезна. Краката се отдалечиха. Вече не го виждах.
Сърцето ми още бумтеше лудо.
Последваха три секунди пълна тишина. Мракът в тръбата. Внезапно движение и главата на Боаз се появи пред очите ми.
— Ето къде си бил!
Забих в лицето му препънатото парче стомана.