Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (84)

81

— Влез.

Блей вдигна глава от „Сговор на глупци“, който четеше… и с изненада установи, че на прага на стаята му стои Бет.

Един поглед към лицето й и той се надигна и остави книгата настрани.

— Какво не е наред?

— Виждал ли си Лейла?

— Не, но аз току-що се върнах от къщата на нашите. — Той си погледна часовника. Беше след полунощ. — Не е ли в стаята си?

Бет поклати глава и черната й коса проблесна, докато се плъзваше около раменете й.

— Имахме намерение да прекараме известно време заедно, но не мога да я открия. Не е в клиниката, нито в кухнята… а докато бях в тренировъчния център, потърсих и Куин. Него също го няма.

Може би бяха излезли на романтична вечеря… като например споделена порция лингуини, които да лапнат, всеки от своя край, и да се срещнат по средата.

— Опита ли да им позвъниш? — попита Блей.

— Телефонът на Куин е в стаята му. А ако е взела своя със себе си, Лейла не го вдига.

Блей се изправи. Той също започваше да се притеснява, макар че, както си напомни, това все пак не беше национална криза. Всъщност намираха се в огромна къща с цял куп стаи и най-вече — бяха възрастни хора. Двама души би трябвало да имат правото да излязат заедно, без това да се превръща в някаква криза.

Особено когато тези двама души чакаха дете…

Звукът на прахосмукачка в далечината привлече вниманието му.

— Ела с мен — каза той на кралицата. — Ако има някой в къщата, който би могъл да знае къде са, в момента се намира надолу по коридора с прахосмукачка в ръка.

И наистина, Фриц тъкмо се беше развихрил в дневната на втория етаж и когато прекрачи прага й, Блей в миг беше връхлетян от спомена за невероятния секс, който бяха правили с Куин на килима край дивана.

Страхотно. Направо върхът.

— Фриц? — повика кралицата.

Догенът начаса спря и изключи прахосмукачката.

— Здравейте, Ваше Величество. Господарю.

Цял куп поклони.

— Слушай, Фриц — каза Блей. — Виждал ли си Лейла?

Лицето на иконома начаса придоби съкрушено изражение.

— О, да. И още как.

Когато той не продължи, Блей го подкани с едно проточено „И?“.

— Тя взе колата. Мерцедеса. Преди около два часа.

Какво, по дяволите, става — помисли си Блей. — Освен ако…

— Значи, Куин е с нея?

— Не, беше сама — поклати глава икономът и Блей усети как стомахът му се свива. — Настоявах аз да я откарам, но тя не ми позволи.

— Къде отиде? — попита Бет.

— Каза, че нямала определена цел. Знам, че господарят Куин я е научил да шофира, и когато ми заповяда да й дам ключовете, не знаех как да постъпя.

— Нямаш вина в случая, Фриц — заяви кралицата. — Никаква. Просто се безпокоим за нея.

Блей извади телефона си.

— А колата има джипиес, така че всичко е наред. Ей сега ще се обадя на Ви и той ще ни каже къде е.

След като изпрати съобщение на Ви, Блей остана в дневната да чака отговор, докато Бет продължаваше да успокоява иконома.

Десет минути по-късно все още не бе дошъл отговор. Което означаваше, че братът с високотехнологичните умения бе зает с нещо в Колдуел.

Петнайсет минути.

Двайсет.

Блей дори позвъни, но Ви не му вдигна. Така че можеше само да предположи, че братът е ранен… или че телефонът му беше пострадал по време на схватка.

— Куин не е в тренировъчния център? — попита, макар да знаеше отговора.

Бет сви рамене.

— Не беше, когато проверих.

Блей позвъни на Елена и след мъничко бе уведомен, че Лукас спи, а в залата за тренировки, басейна и на баскетболното игрище няма никой.

Куин не беше в къщата. Не беше и дежурен, защото тази нощ почиваше. Което оставяше само още една възможност.

— Знам къде е — мрачно заяви Блей. — Ще отида да го доведа, докато чакаме Ви да се свърже с нас.

В края на краищата Лейла носеше детето му… така че ако се луташе сам-самичка из широкия свят, той имаше право да помогне да я открият. Вярно, възможно бе дори да знае къде е тя, ала Блей имаше чувството, че не е така — трудно му бе да повярва, че би оставил телефона си в стаята, ако имаше представа, че тя възнамерява да излезе с колата. Несъмнено би искал тя да може да се свърже с него при нужда.

И като стана дума за това, защо всъщност не беше взел телефона със себе си? Изобщо не беше в негов стил.

Освен ако не вярваше, че Лейла е добре… и не искаше да го прекъсват.

Страхотно.

Блей отскочи до стаята си, за да си вземе пистолета (никога не знаеш кога може да ти дотрябва), както и палто, за да го скрие. След това се втурна тичешком по стълбите, излезе навън и се дематериализира в нощта.

Възвърна формата си на паркинга зад „Желязната маска“ и без да губи нито миг, отиде до задната врата и показа лицето си на охранителната камера. Отвори му Хекс.

— Здрасти — поздрави го тя и го прегърна за миг. — Как си? Отдавна не съм те виждала тук.

— Търся…

— На бара е.

Естествено, че беше на бара.

— Благодаря.

Блей кимна на двамата охранители, Големия Роб и Мълчаливия Том, след което влезе в същинския клуб, където музиката го блъсна като пестник в гърдите… или пък това беше пулсът му?

Ето го и него. Въпреки че край бара се тълпяха цял куп хора, Куин изпъкваше сред тях, сякаш над главата му имаше неонова табела. Седеше в далечния край на бара, с гръб към Блей, облегнал лакти върху черното лакирано дърво и навел ниско глава.

Блей изруга тихичко — ето че отново бяха там, откъдето бяха започнали. И да — преди да успее да стигне до него, една жена се приближи и се намести до Куин. Ръката й се плъзна върху неговата и той обърна глава, за да я огледа.

Блей знаеше какво ще последва. Един преценяващ поглед на разноцветните очи, бавна усмивка, няколко провлачени думи… и двамата щяха да се отправят към тоалетните…

Куин поклати глава и вдигна ръка, за да я накара да замълчи. И макар че тя опита втори път, резултатът беше същият.

Преди Блей да успее да продължи, до Куин се приближи тип с коса до задника и кадифени панталони. Усмивката му беше ослепително бяла и стройното му тяло сякаш бе създадено за акробатични номера.

Блей усети, че му се повдига… колкото и да си напомняше, че след последната сцена между тях Куин никога вече нямаше да го потърси за секс, така че какво го беше грижа кого чука. А господ му беше свидетел, че либидото на Куин си го биваше…

Господин Кадифени панталони с изкуствено удължената коса също беше разкаран.

След което Куин отново заби поглед пред себе си.

Неочаквана вибрация раздвижи джоба на Блей — беше получил съобщение. Извади телефона си и видя, че е от Бет: „Всичко е наред, Лейла е вкъщи. Отишла да се поразходи и сега ще погледаме телевизия“.

Блей изпрати едно благодаря в отговор и прибра телефона в джоба си. Нямаше нужда да остава и да безпокои Куин с нещо, което се бе оказало фалшива тревога. Макар че може би сега се отваряше добра възможност да пооправи пораженията от бомбата, която беше детонирал между двамата преди седмица.

Блей се запровира между телата и когато се доближи достатъчно, се прокашля и каза, опитвайки се да надвика шума:

— Здравей…

Куин вдигна ръка над рамото си.

— О, за бога! Не проявявам интерес, окей?

В този миг човекът отляво реши да се разкара заедно с питието си и Блей зае мястото му.

— Казах ти да вървиш на… — Куин така и не довърши. — Какво… правиш тук?

Само ако знаеше откъде да започне.

— Случило ли се е нещо? — попита Куин.

— Не, не. Наистина, всичко е наред. — Блей се намръщи, забелязал изведнъж, че пред Куин няма питие. — Сега ли идваш?

— Не, тук съм от… ами от около два часа, предполагам.

— Без да пиеш?

— Изпих няколко питиета, когато дойдох. Но после… ами да.

Блей се вгледа в лицето, което познаваше така добре. Беше мрачно, с хлътнали бузи и постоянно намръщено, което говореше, че и той не е спал от седем дни насам.

— Слушай, Куин…

— Да се извиниш ли си дошъл?

Блей отново се прокашля.

— Да. Аз съм…

— Прав.

— Какво?

Куин вдигна ръце и потърка очи. А след това остана така, закрил лицето си с длани. Каза нещо, което Блей не чу и именно тогава той си даде сметка, че се е случило нещо немислимо.

Разбира се, нищо чудно горкото копеле просто да беше разбрало, че Блей всъщност не е светец.

Блей се приведе към него.

— Говори с мен. Каквото и да е, можеш да ми го кажеш.

Така би било справедливо — нали последния път, когато бяха заедно, той му беше наговорил абсолютно всичко, което мислеше.

— Прав беше — каза Куин. — Не знаех… аз…

Повече думи така и не последваха, ала Блей, осъзнал какво се опитва да каже приятелят му, усети как гърдите му се свиват и веждите му подскачат към небето. Господи!

Шокът премина през цялото му тяло и той си даде сметка, че изобщо не бе очаквал някога Куин да прогледне за истината. Докато крещеше онези тежки думи, то бе по-скоро защото нещо в него най-сетне се беше прекършило, а не защото очакваше те да бъдат приети на сериозно.

Куин поклати глава, все така, без да сваля ръце от лицето си.

— Просто… през всичките тези години, всичките гадости, които преживях с тях… не можех да понеса още негатив срещу себе си.

Блей прекрасно знаеше за кои „тях“ става дума.

— Толкова много неща направих, за да се отърва от това, да го скрия… защото дори след като ме изритаха от къщи, те все още бяха в главата ми. Даже след като умряха… си останаха там. Непрекъснато тук вътре… — Куин сви ръката си в юмрук и започна да се удря по главата. — Непрекъснато тук вътре…

Блей улови яката му китка и свали юмрука му надолу.

— Всичко е наред…

Куин не го погледна.

— Дори не си давах сметка, че изкривявам всичко. Изобщо не си давах сметка какви гадости стават в главата ми… — Гласът му се прекърши. — Просто не исках да им дам още една причина да ме мразят, макар че те нямаха никакво значение. Какво, по дяволите? Какво съм си мислил?

Болката, която буквално струеше от тялото на Куин, беше толкова огромна, че наоколо повя студ и Блей усети, че настръхва.

В този миг, изправен пред лицето на такава смазваща скръб, на Блей му се прииска да можеше да си върне думите назад — не защото не бяха верни, а защото не той трябваше да дръпне тази фигуративна пелена от съзнанието на Куин. Мери, жената на Рейдж, би трябвало да го стори като част от терапевтичен сеанс или нещо такова. Или пък Куин постепенно трябваше да прогледне за истината.

Но не и по този начин…

Съкрушеността, която се излъчваше от цялото му тяло, от дрезгавия му глас, от с мъка удържания крясък, който сякаш напираше под повърхността, беше потресаваща.

— Никога не съм си давал сметка колко дълбоко са ме засегнали, особено баща ми. Той… отрови всичко у мен, а аз дори не осъзнавах, че се случва. И това… съсипа всичко.

Блей се намръщи — май не го разбираше напълно. Едно обаче му стана съвършено ясно (не че имаше нужда от допълнителни доказателства) — разликата между неговите родители и тези на Куин беше огромна. Единственото, за което бе в състояние да мисли в този миг, бе онази прегръдка пред печката. Отново виждаше как майка му и баща му обвиват ръце около него, приемайки го с отворени обятия, честно и без задръжки.

А Куин преживяваше всичко това съвсем сам. В някакъв нощен клуб. Без никой, на когото да се облегне, докато се бори с последиците от дискриминацията, на която беше обречен… и истината за себе си, която не можеше да промени и очевидно повече не можеше да пренебрегва.

— Съсипах всичко.

Блей покри ръката му със своята.

— Не, нищо не е съсипано. Не говори така. Ти си там, където си, и всичко е наред…

Куин обърна рязко глава, освобождавайки я от клетката на ръката, която я закриваше допреди миг; разноцветните му очи бяха зачервени и влажни.

— Обичам те от години. Влюбен съм в теб от цяла вечност, още от училище и бойната ни подготовка… преди преобразяването ни и след това… когато дойде при мен, и да, дори сега, когато си със Сакстън и ме ненавиждаш. И тази… гадост… в главата ми… именно тя ме спъваше, осакатяваше ме… и заради нея те изгубих.

Оглушителен звук, като от скърцане на гуми върху паваж, отекна в ушите на Блей и светът се завъртя около него, а Куин продължи да говори.

— Така че, извини ме, но не мога да се съглася с теб. Нищо не е наред… никога няма да бъде наред и макар да съм напълно готов да приема факта, че в продължение на години съм живял в лъжа, мисълта, че тя е погубила онова, което би могло да се случи между нас… изобщо не е наред.

Блей преглътна мъчително, а Куин отново впери поглед в стената с бутилки пред себе си.

Блей отвори уста, за да каже нещо, ала вместо това превъртя през ума си монолога, който бе чул току-що, от началото до края. Исусе Христе…

А после го озари просветление.

Ако съм гей, как така ти си единственият мъж, с когото някога съм бил!

Внезапно и последната капка кръв се отцеди от лицето му, осъзнал най-сетне истинското значение на думите, които бе разбрал напълно погрешно. Това означаваше… че онази нощ, когато…

— О, господи! — промълви той.

— Така че ето докъде го докарах в живота ми — дрезгаво каза Куин. — Искаш ли нещо за пиене…

Думите сами изскочиха от устата на Блей:

— Вече не съм със Сакстън.