Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (36)

33

В крайна сметка Асейл продължи преследването от вътрешността на джипа си. Така беше далеч по-уютно… пък и сега вече местоположението на колата й не беше проблем. Докато чакаше до аудито тя да излезе от земите му, беше прикрепил проследяващо устройство от долната страна на страничното й огледало.

За останалото се погрижи айфонът му.

След като се изнесе като на пожар (особено когато той нарочно се дематериализира, просто за да всее още по-голям смут у нея), тя прекоси реката и се насочи към далечната част на града, където къщите бяха малки, наблъскани една до друга и облицовани с алуминиеви панели.

Докато я следваше, като внимаваше да се държи на поне две пресечки разстояние, той оглеждаше пъстроцветните светлини наоколо, хиляди гирлянди с лампички, опънати между храсти, висящи от стрехите, обвиващи прозорци и рамки на врати. И това съвсем не беше всичко. Върху миниатюрните морави, облени в светлина, имаше фигурки, изобразяващи сцената в яслата, както и дебели снежни човеци, които носеха червени шалове и сини панталони и грееха отвътре.

За разлика от коледните украси, беше готов да се обзаложи, че малките статуетки на Дева Мария бяха тук постоянно.

Когато аудито спря и не продължи повече, Асейл се доближи още малко, паркира четири къщи по-надолу и угаси фаровете. Тя не слезе веднага от колата, а когато най-сетне го стори, вече не носеше дебелото яке и тесните ски панталони, с които беше облечена, докато го шпионираше. Вместо това си бе сложила дебел червен пуловер и чифт дънки.

И си беше пуснала косата. Тежките тъмни кичури се спускаха по гърба й и се извиваха в краищата.

Асейл изръмжа в мрака.

С бързи, леки стъпки тя изкачи четирите ниски циментови стъпала, водещи до скромния вход на къщата. Отвори мрежестата врата с метални заврънкулки и като я подпря с хълбок, си отключи, влезе и затвори след себе си.

Осветлението на долния етаж се включи и Асейл видя как силуетът й прекоси предната стая — по-скоро усещане за движение, а не истински изглед, заради тънките пердета, закриващи прозорците.

Това го накара да се замисли за щорите в неговата къща. Беше му отнело доста време, докато усъвършенства това изобретение, а къщата край реката беше идеалното място да го изпробва за първи път. И то беше сработило дори още по-добре, отколкото очакваше.

Само че тя се бе оказала достатъчно умна, за да забележи, че нещо не е наред, и той се зачуди какво ли го беше издало.

На втория етаж светна лампа, сякаш пристигането й беше събудило някой, който до този миг беше спал.

Кучешките му зъби затуптяха. При мисълта, че някой човешки мъж я очаква в съпружеската им спалня, го обзе желание да предяви властта си… въпреки че в това нямаше никакъв смисъл. Та нали я следваше с цел самозащита и нищо повече.

Абсолютно нищичко.

Тъкмо когато посягаше към дръжката на вратата, телефонът му иззвъня. Съвсем навреме.

Когато видя кой е, той се намръщи и допря телефона до ухото си.

— Две обаждания за толкова кратко време. На какво дължа тази чест?

На Ривендж изобщо не му беше до шеги.

— Не ми върна обаждането.

— А трябваше ли?

— Внимавай, малкият.

Очите на Асейл останаха приковани в малката къщичка. Колкото и да беше странно, отчаяно искаше да разбере какво се случва вътре. Дали бе поела по стълбите, събличайки се, докато ги изкачва?

От кого точно криеше с какво се занимава? А тя действително криеше… иначе защо би се преобличала в колата, преди да влезе в къщата?

— Ало?

— Оценявам любезната покана — чу се да казва.

— Не е покана. Сега, когато вече си в Новия свят, ти си член на шибания Съвет.

— Не.

— Моля?

Асейл си спомни срещата в дома на Елан в началото на зимата, онази, за която Ривендж не знаеше и на която се бяха появили шайката копелета и се бяха развихрили. Спомни си и покушението върху живота на Рот, Слепия крал… на територията на собствения му имот, за бога!

Твърде много драма за неговия вкус.

С отработена лекота той подхвана същата реч, която беше поднесъл на фракцията на Кор.

— Аз съм бизнесмен — просто и ясно. Въпреки че уважавам и настоящата власт, и Съвета, не мога да отделя нито енергия, нито време за сметка на работата си. Нито сега, нито в бъдеще.

Последва мълчание. А после дълбокият злокобен глас долетя от другия край на линията:

— Чувал съм за бизнеса ти.

— Нима?

— Бях в него в продължение на години.

— Чух нещо такова.

— Успявах да върша и двете неща.

Асейл се усмихна в мрака.

— Може би аз не съм толкова способен, колкото теб.

— Ще бъда пределно ясен. Ако не дойдеш на срещата, ще приема, че играеш за грешния отбор.

— Значи, сам признаваш, че има два отбора и те са застанали един срещу друг?

— Приеми го както искаш. Но ако не си с мен и краля, значи, си наш враг.

Съвсем същото бе казал и Кор. Но разбира се, имаше ли друга позиция в тази разгаряща се война?

— Кралят беше прострелян в къщата ти, Асейл.

— Не съм забравил — сухо промърмори Асейл.

— Мислех, че би искал веднъж завинаги да разпръснеш всякакви съмнения за твоето участие.

— Вече го сторих. Още същата нощ казах на братята, че нямам нищо общо с това. Дадох им превозното средство, с което избягаха, отвеждайки краля. Защо да правя подобно нещо, ако съм предател?

— За да си спасиш задника.

— Уверявам те, че прекрасно се справям с това и без помощта на разговори.

— Е, кога си свободен?

Осветлението на втория етаж угасна и Асейл се запита какво ли прави жената в мрака… и с кого.

Без да го е искал, кучешките му зъби се издължиха.

— Асейл, сериозно ми дотягаш с това правене на недостъпен.

Асейл запали двигателя. Нямаше намерение да стои до тротоара, докато каквото и да се случваше вътре… се случваше. Очевидно тя се беше прибрала у дома за през нощта и възнамеряваше да остане там. Пък и нали телефонът щеше да му съобщи, ако колата й отново тръгнеше нанякъде.

Докато поемаше по улицата и набираше скорост, каза отчетливо:

— В този миг се отказвам от позицията си в Съвета. Неутралитетът ми в битката за короната няма да бъде поставян под въпрос от никоя страна…

— И си наясно кои са участниците, нали?

— Нека бъда пределно ясен — не съм на ничия страна, Ривендж. Не знам как да се изразя по-недвусмислено… И няма да бъда въвлечен във войната нито от теб и твоя крал, нито от когото и да било. Не се опитвай да ме притискаш и знай, че неутралитетът, който ти предлагам, е същият, който ще получат и те.

Като стана дума за това — беше обещал на Елан и Кор, че няма да издаде самоличността им, и възнамеряваше да удържи на думата си… не защото вярваше, че групата им някога ще му върне услугата, а поради простичкия факт, че в зависимост от това, кой спечелеше този спор, довереникът на която и да било от двете страни щеше да се превърне или в изменник, който трябва да бъде унищожен, или в герой, отрупан с почести. Проблемът бе, че до самия край нямаше как да знае кое от двете ще е, а не проявяваше никакъв интерес към това, да гадае.

— Значи, са се свързали с теб — каза Рив.

— Получих копие от писмото, което изпратиха тази пролет, да.

— Това ли е единственият контакт, който си имал?

— Да.

— Лъжеш ме.

Асейл спря на един светофар.

— Няма нищо, с което би могъл да ме въвлечеш в това, скъпи ми лийдайър.

С преливащ от заплаха глас, мъжът от другата страна изръмжа.

— Не бъди толкова сигурен, Асейл.

И с тези думи Ривендж затвори.

Асейл изруга и метна телефона на седалката до себе си. След това сви ръце в юмруци и ги стовари върху волана.

Ако имаше нещо, което не бе в състояние да търпи, то бе да се окаже въвлечен във водовъртежа на чужди спорове. И пет пари не даваше кой седи на трона, нито кой ръководи глимерата. Искаше единствено да бъде оставен на мира, за да може да печели пари на гърба на двукраките човешки плъхове.

Толкова ли беше трудно за разбиране, по дяволите!

Когато светофарът светна зелено, той натисна газта, макар да не знаеше къде всъщност отива. Просто караше в която посока му попадне… и след около петнайсет минути установи, че прекосява реката по един от мостовете.

А, значи, рейндж роувърът беше решил да го откара вкъщи.

Когато се озова на отсрещния бряг, телефонът му иззвъня и той едва не го пренебрегна. Ала близнаците бяха излезли, за да се погрижат за най-новата доставка от Бенлоиз, и той искаше да знае дали дилърите на дребно в крайна сметка са се появили, за да получат своята част.

Само че не беше нито обаждане, нито съобщение.

Черното ауди отново бе в движение.

Асейл натисна рязко спирачката, засече една малка кола, чийто клаксон отекна като цветиста ругатня, и мина право през покритата със сняг разделителна лента.

Почти летеше, докато се носеше обратно по моста.

* * *

От далечното място, където беше застанал, на Кор му трябваше бинокъл, за да види Избраницата си както трябва.

След като прекоси моста, колата, в която тя пътуваше (огромен черен седан), бе продължила напред още десетина километра, преди да свърне по един селски път, който водеше на север. След известно време и без никакво предупреждение, бяха отбили по черен път, обрасъл и от двете страни с издръжливи, целогодишни храсталаци. Най-сетне бяха спрели пред бетонна сграда с нисък покрив, която не само не изглеждаше претенциозна, но като че ли й липсваха дори прозорци и врата.

Кор напрегна очи, когато от колата слязоха двама мъже. Единия разпозна начаса — косата го издаваше. Фюри, син на Агъни, който, както твърдеше мълвата, бил станал Примейл на Избраниците.

Черното сърце на Кор заби учестено.

Особено когато разпозна и другата фигура. Беше боецът с различните очи, с когото се би у Асейл, докато останалите откарваха краля като на пожар.

Двамата мъже извадиха пистолети и се огледаха на всички страни.

Тъй като вятърът духаше срещу Кор, а наоколо като че ли нямаше никой друг, той предположи, че освен ако Избраницата не издадеше присъствието му, двамата най-вероятно щяха да приведат в изпълнение плана си за нея. Какъвто и да бе той.

Всъщност изглеждаше така, сякаш я откарваха в затвор.

Само. През. Трупа. Му.

Тя беше невинна в тази война, използвана за зли цели не по своя вина… ала очевидно щеше да бъде екзекутирана или хвърлена в килия за остатъка от дните си.

Или пък не.

Кор стисна пистолетите си.

Беше хубава нощ да се погрижи за това. Всъщност сега беше шансът му да я вземе за себе си, да я спаси, от каквото и наказание да й готвеха, задето, без да съзнава, беше помогнала на врага им. И може би обстоятелствата около несправедливото й осъждане щяха да я накарат да погледне по-благосклонно на своя враг и спасител.

Кор затвори очи за миг, представил си тях двамата в леглото му.

Когато отново повдигна клепачи, Фюри тъкмо отваряше задната врата на седана. После Избраницата беше издърпана навън… и подхваната за лактите от двамата бойци, бе поведена към сградата.

Кор се приготви да се приближи. След толкова дълго време, сякаш след цял един живот, най-сетне отново беше близо до нея и нямаше да пропилее шанса, който съдбата му предоставяше… не и сега, не когато животът й очевидно зависеше от това. И щеше да успее… заплахата, която я грозеше, вля в тялото му невиждана дотогава сила и изостри ума му, така че той едновременно прехвърляше безброй възможности за нападение и си оставаше съвършено овладян.

Всъщност като че ли я охраняваха само двамата мъже. Освен тях имаше и друга жена, която не само че изглеждаше невъоръжена, но и изобщо не оглеждаше мястото така, сякаш беше тренирана или готова да се бие.

Да, той бе повече от достатъчен, за да се справи с тъмничарите на своята жена.

Тъкмо когато се готвеше да се хвърли напред, студеният вятър донесе миризмата на Избраницата му и това наелектризиращо, принадлежащо единствено на нея ухание го накара да се олюлее.

Ала сега то беше различно.

Кръв.

Течеше й кръв. Но имаше и още нещо…

Несъзнателно, той се приближи до тях, дематериализирайки се едва на десетина крачки от там, зад една постройка, отделена от основната сграда.

Тя не беше пленница, която отиваше към екзекуцията или към килията си, даде си сметка Кор.

На Избраницата му й беше трудно да върви и двамата воини я подкрепяха грижливо; дори с извадени пистолети и очи, обхождащи мястото за признаци на опасност, те се отнасяха с нея така внимателно, както биха го сторили с най-крехкото цвете.

Не, с нея не се бяха държали зле. Тялото й не беше покрито със синини и язви. И докато се придвижваха напред, тя погледна първо към единия мъж, а после към другия и каза нещо, сякаш се опитваше да ги успокои… защото всъщност не от агресия бяха сбърчени челата им.

А от същия ужас, който бе изпитал той при мириса на кръвта й.

Сърцето на Кор заби още по-яростно в гърдите му, докато умът му се опитваше да разбере какво става.

И тогава си спомни нещо от собственото си минало.

След като рождената му майка го бе изоставила, той бе захвърлен на произвола на съдбата в едно сиропиталище в Древната страна. Останал бе там, сред малцината нежелани като него (повечето от които също имаха физически дефекти), близо десет години — достатъчно, за да си създаде трайни спомени за случващото се в онова печално, самотно място.

Достатъчно дълго, за да си обясни какво означава, когато сама жена се появеше на портата и след като бъдеше пусната вътре, крещеше в продължение на часове, понякога дори дни… преди да роди, в повечето случаи — мъртво дете. Или пък да пометне.

Миризмата на онази кръв беше много специфична. И мирисът, донасян от студения вятър тази нощ, бе съвсем същият.

Онова, което Кор усещаше с носа си, беше бременност.

За първи път през живота си се чу да изрича в абсолютна агония:

— Прескъпа Скрайб Върджин…