Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (29)

26

— Е, мислите ли, че някога отново ще се върнете в Колдуел? — попита майка си Блей.

— Не знам. Баща ти без проблем ходи и се връща от работа всяка нощ, а и на двамата ни харесва уединеността тук, в провинцията. Мислиш ли, че сега в града е по-безопасно…

Долетели сякаш отникъде, през затворената врата на стаята му проникнаха викове. Цял куп.

Блей погледна натам и се намръщи.

— Мамен, извинявай, че те прекъсвам, но в къщата става нещо…

— Не ви нападат, нали? — сниши тя глас; думите й бяха пропити със страх.

За миг онази нощ в къщата им в Колдуел отпреди година и половина се завърна пред очите му в поредица от образи, от които стомахът му се сви: майка му, бягаща в ужас; баща му, вдигнал оръжие срещу врага; къщата — съсипана.

Въпреки че виковете се усилваха, Блей не можеше да излезе, без преди това да я успокои.

— Не, не, не, мамен… това място е сигурно като крепост. Никой не може да ни открие, а дори да можеше, не би успял да проникне вътре. Просто понякога се случва между братята да избухне кавга… честна дума, всичко е наред.

Или поне се надяваше да е така. Положението като че ли бързо се влошаваше.

— О, това е истинско облекчение. Не мога да понеса да ти се случи нещо. Иди виж с какво можеш да помогнеш и ми се обади, щом знаеш кога ще ни дойдеш на гости. Ще ти приготвя стаята и ще направя лазаня.

Като по команда, устата му се напълни със слюнка. А очите — със сълзи, мъничко.

— Обичам те, мамен… и… благодаря ти. Сещаш се, за…

— Аз ти благодаря, задето ми се довери. Сега върви да видиш какво става и се пази. Обичам те.

Блей затвори телефона, стана от леглото и излезе в коридора. В мига, в който го направи, разбра, че долу кипи страшна разправия — носеха се цял куп мъжки гласове, чиито децибели красноречиво говореха, че става нещо извънредно.

Блей се затича към балкона на втория етаж…

В първия момент, докато плъзваше поглед по сцената, разиграваща се във фоайето, той не разбра какво се случва — в подножието на стълбището имаше цял куп народ, протегнали ръце, сякаш се опитваха да разтърват биещи се.

Само че сбиването не беше между двама братя.

Какво, по дяволите, ставаше? Наистина ли се мъчеха да отскубнат Куин от Сакстън? Исусе, свирепото копеле беше стиснало братовчед си за гушата и ако се съдеше по посивяващото лице на Сакстън, беше на път да го удуши.

— Какво правиш, по дяволите! — изкрещя Блей, докато слизаше на бегом по стълбите.

Когато стигна до сбиването, пътят му беше препречен от твърде много братя… а те не бяха от мъжете, между които можеш да си проправиш път с лакти. За съжаление, ако някой можеше да накара Куин да дойде на себе си, това бе той. Само че как, по дяволите, щеше да привлече шибаното му внимание…

Точно така, помисли си Блей. Стрелна се през фоайето, строши с юмрук стъклото на старовремската противопожарна аларма и натисна лоста.

Моментално, увеличен многократно от акустиката на просторното помещение, във фоайето изригна звук със силата на реактивен двигател. Беше, като да залееш глутница боричкащи се кучета с кофа вода. Цялото действие замря и всички глави в мелето се обърнаха, оглеждайки се наоколо.

Единственият, който не обърна никакво внимание на звука, беше Куин. Той продължаваше да стиска Сакстън с все сила и да го души.

Възползвайки се от изненадата на братята, Блей успя да си проправи път между тях и завря лицето си в това на Куин.

— Пусни го. Веднага.

В мига, в който Куин разпозна гласа му, шокирано изражение измести студената ярост, която се четеше по лицето му допреди миг… сякаш изобщо не беше очаквал Блей да се появи. И това беше напълно достатъчно. Една простичка заповед от него и хватката на двете ръце се охлаби толкова бързо, че Сакстън се свлече на пода като чувал с картофи.

— Доктор Джейн! Мани! — извика някой. — Доведете лекар!

Блей искаше да се разкрещи на Куин тук и сега, ала прекалено се страхуваше за състоянието на Сакстън, за да губи време с каквито и да било „какъв-по-дяволите-ти-е-шибаният-проблем“. Сакстън изобщо не помръдваше. Блей сграбчи красивата му риза, обърна го по гръб и докосна сънната му артерия, молейки се да долови пулс. Когато такъв усети, отметна главата на Сакстън назад и се наведе, за да му окаже първа помощ.

Само че в този момент Сакстън се закашля и пое голяма глътка въздух.

— Мани идва насам — задавено каза Блей, макар да не знаеше дали е вярно. Но все някой трябваше да идва, нали така? — Остани с мен…

Още кашляне. Ново поемане на въздух. И ето че красивото изискано лице започна да си възвръща цвета.

С разтреперана ръка Блей отметна меката гъста руса коса от челото, което бе докосвал толкова пъти. Докато се взираше в замаяните очи, които го гледаха, му се искаше да почувства нещо, което да го разтърси вдън душа и да промени живота му…

Молеше се за такава реакция.

По дяволите, в този момент би заменил цялото си минало и настояще за нея.

Ала тя просто липсваше. Съжаление, гняв от името на Сакстън, тъга, облекчение… изпитваше всичко това. Ала нищо друго.

— Добре, нека го погледна — каза доктор Джейн, докато оставяше черната си лекарска чанта и коленичеше на мозаечния под.

Блей отстъпи назад, за да й направи място, но остана наблизо… не че би могъл да стори нещо. По дяволите, открай време искаше да следва медицина… но не за да може да оказва първа помощ на бившето си гадже, което някакъв шибан откаченяк се бе опитал да удуши в проклетото фоайе.

Той изгледа свирепо Куин. Рейдж все още го държеше здраво, сякаш не беше напълно сигурен дали епизодът е приключил.

— Нека те изправим на крака — каза доктор Джейн.

Блей веднага се притече — помогна на Сакстън да стане и като го подкрепяше, го поведе към стълбите. Изкачиха ги в мълчание, а когато стигнаха на втория етаж, Блей по навик го заведе в стаята си.

Мамка му.

— Не, няма нищо — промърмори Сакстън. — Нека просто поседя тук за минутка, става ли?

Първата мисъл на Блей беше леглото, но когато се насочи натам, усети как Сакстън настръхна и вместо това се спря на канапето. Помогна му да седне, а после се дръпна неловко назад.

В последвалата тишина изневиделица го връхлетя свиреп гняв. Сега ръцете му трепереха по различна причина.

— И така — дрезгаво каза Сакстън. — Как мина нощта ти?

— Какво, по дяволите, се случи там долу?

Сакстън разхлаби вратовръзката си. Разкопча яката. Пое си още една голяма глътка въздух.

— Семейна свада, така да се каже.

— Глупости.

Сакстън спря изтощен поглед върху него.

— Трябва ли да го правим?

— Какво стана…

— Мисля, че двамата с него трябва да си поговорите. И след като го сторите, няма да има нужда да се тревожа, че отново ще ми се нахвърлят като на някакъв престъпник.

Блей се намръщи.

— С Куин нямаме какво да си кажем…

— При цялото ми уважение, следите от пръсти около врата ми говорят друго.

* * *

— Как е положението, здравеняко?

Когато гласът на Рейдж проникна до ума му, Куин осъзна, че братът проверява дали драмата най-сетне е свършила. Което изобщо не беше нужно. В момента, в който Блей му нареди да спре, тялото му се беше подчинило така безотказно, сякаш Блей притежаваше дистанционното за него.

Наоколо се навъртаха и други братя и го оглеждаха, очевидно също за да видят дали не проявява признаци, че ще се втурне след Сакстън, за да възобнови смъртоносната си хватка.

— Добре ли си? — настоя Рейдж.

— Да. Да, добре съм.

Железните скоби около гърдите му се охлабиха и постепенно го пуснаха. След това една тежка ръка го тупна по рамото и го стисна лекичко.

— Фриц никак не обича трупове във фоайето.

— Обаче при душенето няма много кръв — изтъкна друг. — Почистването няма да е особено трудно.

— Само малко лак за пода — подхвърли трети.

След това се възцари тежко мълчание.

— Качвам се горе. — Когато всички отново го заоглеждаха подозрително, Куин поклати глава. — Няма да се повтори. Кълна се в…

Е, той нямаше майка и баща, нито пък брат или сестра… или дете… макар че с малко късмет, това последното, може и да беше все още нямаше дете.

— Е, просто няма да го направя.

Не остана да изчака каквито и да било коментари. Не искаше да ги засегне, но самолетна катастрофа и опит за убийство на един от малцината му живи роднини бяха предостатъчни за една нощ.

Ругаейки, той пое към втория етаж… и се сети, че все още не е минал да види Лейла. Когато изкачи стълбището, свърна надясно, отиде до стаята за гости, в която се бе нанесла Избраницата, и почука лекичко на вратата.

— Лейла?

Въпреки че очакваха дете, не му беше удобно да влезе просто така. Второто почукване беше малко по-силно. Също както и гласът му.

— Лейла?

Трябва да беше заспала.

Куин се дръпна и се запъти към своята стая. Мина покрай затворения кабинет на Рот и пое по коридора със статуите. Когато стигна вратата на Блей, не можеше да не спре и да не се загледа в проклетото нещо.

Исусе Христе, едва не беше убил Сакстън.

И все още искаше да го направи.

Открай време знаеше, че братовчед му е истинска курва… и ненавиждаше това, че се бе оказал прав. Какво си мислеше Сакс, по дяволите? Та всеки божи ден той имаше в леглото си най-доброто и въпреки това бе предпочел някакъв случаен непознат, забърсан в бар, клуб или шибаната градска библиотека?

Неверен кучи син.

Ръцете му се свиха в юмруци и го обзе неудържимо желание да изкърти вратата и да направи лицето на Сакстън на пихтия.

Пусни го. Веднага.

Дошъл сякаш от нищото, гласът на Блей отново отекна в главата му и начаса потуши надигналата се жажда за насилие. Буквално за миг той се превърна от необуздан бик в кротко агънце.

Странно.

Поклащайки глава, той отиде в своята стая и затвори вратата след себе си. След като запали осветлението с помощта на волята си, той просто си остана насред стаята; краката му сякаш бяха залепнали за пода, ръцете му висяха като въжета, главата му се полюшваше на врата. Пълно вцепенение.

По някаква необяснима причина мисълта му се насочи към обичната прахосмукачка на Фриц, прибрана в един килер и оставена в тъмното, докато не потрябваше някому и не я извадеха отново.

Страхотно. Беше принизен до нивото на прахосмукачка.

Най-сетне изруга и си заповяда да се размърда; трябваше да се съблече и да си легне. Изминалата нощ беше същински ритник в топките от мига, в който слънцето беше залязло, но добрата новина беше, че цялата тази отвратителна бъркотия най-сетне бе на път да свърши — капаците на прозорците се спускаха, за да спрат слънцето, къщата притихваше.

Време бе да презареди с една хубава доза безпаметен сън.

Докато много внимателно събличаше тесния си потник (изсумтявайки, когато из тялото му се обадиха най-различни болежки), той си даде сметка, че бе оставил коженото яке и оръжията си в клиниката. Все тая. Тук, горе, имаше резервни, в случай че му дотрябваха през деня, а после можеше да помоли да му ги донесат преди Първото хранене.

Посегна към ципа на кожените си панталони и…

Вратата зад него се отвори с такава сила, че се блъсна в стената и отскочи… само за да бъде уловена от здравата хватка на един адски вбесен кучи син.

Блей стоеше на прага, обезумял от гняв, а тялото му трепереше от такава ярост, че дори Куин, който бе видял какво ли не през живота си, се сепна.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът? — излая Блей.

Ти сериозно ли? — помисли си Куин.

Нима не бе усетил миризмата на друг мъж по гаджето си?

— Мисля, че трябва да зададеш този въпрос на братовчед ми.

Блей пристъпи в стаята и Куин понечи да го заобиколи, за да…

Блей го сграбчи и изсъска, оголвайки зъби:

— Бягаш, а?

— Не — тихо отвърна Куин. — Затварям проклетата врата, та никой да не чуе.

— Не ме е грижа!

Куин си помисли за Лейла, опитваща се да спи в другия край на коридора.

— Е, мен обаче ме е грижа.

И като се освободи от хватката на Блей, затвори вратата. А после, преди да се обърне, затвори очи и си пое дълбоко дъх.

— Отвращаваш ме — каза Блей.

Куин наведе глава.

— Искам да се разкараш от живота ми. — Горчилката в този така познат глас се заби право в сърцето му. — Достатъчно си се бъркал, където не ти е работа.

Куин погледна през рамо.

— Изобщо ли не те е грижа, че е бил с друг?

Блей отвори уста. И отново я затвори. А после сбърчи вежди.

— Какво?

О, страхотно. В цялата тази бъркотия Блей очевидно не бе разбрал каква беше причината.

— Какво каза? — повтори Блей.

— Чу ме.

Когато Блей не отговори, нито изруга, нито дори удари нещо, Куин се обърна.

След миг Блей скръсти ръце, не върху гърдите, а върху стомаха си, сякаш му се повдигаше лекичко.

Куин потърка лице.

— Съжалявам. Толкова съжалявам… Не си заслужил това.

Блей тръсна глава.

— Какво… — Сините му очи най-сетне се фокусираха. — Затова ли му се нахвърли?

Куин направи крачка напред.

— Съжалявам… просто… той влезе и когато усетих миризмата, просто… обезумях. Изобщо не мислех.

Блей примига, сякаш му бяха сервирали някаква непонятна идея.

— Значи, затова… защо, по дяволите, би го сторил?

Куин направи още една крачка напред, а после си заповяда да спре… въпреки почти неудържимата нужда да бъде близо до другия мъж. Докато Блей клатеше глава, сякаш му беше трудно да разбере всичко това, Куин нямаше намерение да проговори.

Ала го направи.

— Помниш ли тогава в клиниката, преди повече от година… — Куин посочи към пода, да не би случайно Блей да беше забравил къде се намира тренировъчният център. — Беше, преди ти и Сакстън за първи път… — Не можеше да довърши това изречение, не и ако искаше да задържи в стомаха си всичката храна, която беше изял преди малко. — Помниш ли какво ти казах?

Блей изглеждаше объркан, така че той му помогна.

— Казах ти, че ако някой някога те нарани, ще го намеря и ще го оставя да изгори на слънцето. — Дори той чу как гласът му се понижи до заплашително ръмжене. — Тази нощ Сакстън те нарани, така че аз направих онова, което се зарекох, че ще направя.

Блей потърка лице.

— Исусе…

— Казах ти какво ще се случи. И ако той го повтори, не обещавам, че няма да довърша започнатото.

— Виж, Куин, не можеш… не можеш да вършиш такива глупости. Просто не можеш.

— Не те ли е грижа? Той ти е изневерил. Това не е правилно.

Блей издиша бавно и продължително, сякаш бе уморен да носи някакъв товар.

— Просто… не го прави отново.

Сега беше ред на Куин да поклати глава. Наистина не разбираше. Ако той имаше връзка с Блей и Блей му изневереше? Никога нямаше да го преживее.

Господи, защо не се бе възползвал от онова, което му беше предложено? Тогава не трябваше да бяга. Трябваше да остане.

Сякаш тласкани от собствена воля, краката му направиха още една стъпка напред.

— Съжалявам…

В следващия миг повтаряше тази дума отново и отново, повтаряше я с всяка стъпка, приближаваща го още малко до Блей.

— Съжалявам… съжалявам… съжалявам…

Не знаеше какво говори, нито какво прави; просто беше обзет от неудържим порив да се разкае за всичките си грехове. А те бяха толкова много, когато ставаше дума за достойния мъж, който стоеше като вкаменен пред него. Най-сетне остана само крачка, преди голите му гърди да се докоснат в тези на Блей.

Гласът на Блей се понижи до шепот.

— Съжалявам.

В последвалата пълна тишина устните на Блей се разтвориха… ала не от изненада. По-скоро сякаш му беше трудно да диша.

Напомняйки си да не се превръща в един от онези задници, които смятат, че светът се върти около тях, Куин отново върна разговора на случващото се между Блей и Сакстън.

— Не искам да преживяваш това — каза той, докато очите му обхождаха лицето пред него. — Достатъчно си страдал и знам, че го обичаш. Съжалявам… толкова съжалявам…

Блей просто си стоеше пред него, с вкаменено изражение и очи, които се стрелкаха наоколо, сякаш не знаеха къде да се спрат. Но не се отдръпна, не отстъпи назад, не изскочи от стаята. Остана си там, където беше.

— Съжалявам.

Сякаш гледаше от огромно разстояние, Куин видя собствената си ръка да се протяга и да докосва лицето на Блей, плъзвайки пръсти по едва наболата му брада.

— Съжалявам.

О, господи, да го докосне. Да почувства топлината на кожата му, да вдъхне чистото му мъжко ухание.

— Съжалявам.

Какво правеше, по дяволите? Ала беше твърде късно да си отговори на този въпрос… вече бе вдигнал другата си ръка и я бе поставил върху силното рамо на Блей.

— Съжалявам.

Мили боже, привличаше го към себе си, притегляше тялото му към своето.

— Съжалявам.

Премести едната си ръка върху извивката на тила му и зарови пръсти в гъстите къдрици, които се извиваха там.

— Съжалявам.

Блей стоеше като вкаменен, гръбнакът му — изправен като стрела, ръцете му — все така почиващи върху коравия му корем. Ала след миг, сякаш объркан от собствената си реакция, той започна да се накланя към Куин, първо — съвсем лекичко, а после все по-близо и по-близо.

С едно бързо движение Куин обви ръце около най-важния човек в живота си. Не беше Лейла, макар от това отричане да го болеше. Не беше Джон, нито кралят му. Не бяха братята.

За Куин този мъж беше всичко.

И макар да го убиваше, че Блей е влюбен в друг, той щеше да се задоволи и с това. Твърде отдавна не го бе докосвал… и никога по този начин.

— Съжалявам.

С длан върху тила на Блей, той привлече главата му още по-близо до себе си и притисна лицето му в шията си.

— Съжалявам.

Когато Блей не се отдръпна, по тялото на Куин пробяга тръпка; той обърна лице, вдъхвайки дълбоко, запечатвайки всички усещания в ума си, за да ги запомни завинаги. И докато дланта му се движеше нагоре-надолу, милвайки мускулестия гръб на Блей, той правеше всичко по силите си, за да изкупи колкото се може повече от изневярата на братовчед си.

— Съжалявам.

Блей рязко се дръпна и поклати глава. Освободи се от него. Отдръпна се.

Отстъпи назад.

Раменете на Куин увиснаха.

— Съжалявам.

— Защо непрекъснато го повтаряш?

— Защото…

В този миг, когато очите им се срещнаха, Куин разбра, че е настъпил моментът. Толкова много се беше провалил пред Блей; имаше толкова много грешки и нарочни недоразумения, толкова години, толкова отричания… и все от негова страна. Толкова дълго се беше държал като жалък страхливец, ала с това беше свършено.

Докато отваряше уста, за да изрече двете думички, които бяха на езика му, погледът на Блей стана суров.

— Не се нуждая от помощта ти, ясно? И сам мога да се грижа за себе си.

Туп. Туп. Туп.

Сърцето му биеше толкова силно, че Куин се зачуди дали няма да се пръсне.

— Ще останеш с него — вцепенено каза той. — Ще…

— Никога вече няма да повториш това със Сакстън… никога. Закълни ми се.

Въпреки че това го убиваше, Куин беше безсилен да му откаже каквото и да било.

— Добре. — Той вдигна ръце. — Няма да го докосна.

Блей кимна, приемайки обещанието му.

— Просто искам да ти помогна — каза Куин. — Това е всичко.

— Не можеш — парира Блей.

Господи, въпреки че се караха, той жадуваше отново да го докосне… и изведнъж видя начин да го направи. Рисковано начинание, но не и лишено от своя вътрешна логика. Повдигна ръце и пръстите му потърсиха, откриха, вкопчиха се. В раменете на Блей. В шията му.

Възбуда нахлу в тялото му и го накара да задиша тежко.

— Все пак аз мога да ти помогна.

— Как?

Куин се приближи още малко, така че устата му беше на милиметри от ухото на Блей. След това нарочно допря голите си гърди в тези на Блей.

— Използвай ме.

— Какво?

— Дай му урок. — Куин го стисна още по-здраво и наклони главата му назад. — Отмъсти му, както трябва. С мен.

И за да направи предложението си кристално ясно, той протегна език и го прокара по гърлото на Блей.

Съскането, разнесло се в отговор, бе силно като проклятие. Блей го блъсна, оттласквайки го от себе си.

— Да не си си изгубил шибания ум!

Куин стисна тежкия си корав пенис.

— Желая те. И ще те имам… дори и да е само за да си отмъстиш на братовчед ми.

Изражението на Блей се менеше от пълно изумление до титаничен гняв с бързината на топче за пинг-понг.

— Ти, шибан задник! В продължение на години ме отблъскваш и сега изведнъж се обръщаш на сто и осемдесет градуса? Какво, по дяволите, ти става?

Със свободната си ръка Куин се заигра с една от халките на зърната си… и се съсредоточи върху онова, което се случваше с Блей на нивото на таза му. Под халата си другият мъж беше напълно възбуден, мекият плат — прекалено слаб, за да прикрие ерекцията.

— Да не откачи? Какво означава това, по дяволите?

Обикновено Блей не ругаеше, нито повишаваше глас. Беше страшно възбуждащо да го види как си изпуска нервите.

Без да откъсва очи от приятеля си, Куин бавно се отпусна на колене.

— Нека се погрижа за това…

— Какво?

Куин се приведе напред и подръпна ръба на халата, придърпвайки го към себе си.

— Ела. Нека ти покажа как го правя.

Блей сграбчи колана, който придържаше двете половини на халата затворени, и го стегна още по-здраво.

— Какво правиш, по дяволите?

Господи, това, че беше на колене и се молеше, беше повече от справедливо.

— Искам да бъда с теб. Изобщо не ме е грижа защо… нека просто бъда с теб…

— След всичкото това време? Какво се промени?

— Всичко.

— Ти си с Лейла.

— Не. Ще ти го повтарям толкова пъти, колкото имаш нужда да го чуеш. Не съм с нея.

— Тя е бременна.

— Само веднъж. Бях с нея само веднъж и както ти казах, то беше единствено защото искам семейство. Както и тя. Само веднъж, Блей, и никога повече.

Блей отпусна глава, а очите му се затвориха, сякаш някой набиваше клечки под ноктите му.

— За бога, не ми причинявай това, не можеш да ми… — Гласът му изневери и страданието, долавящо се в него, бе печалното доказателство за всички проблеми, които Куин му беше причинил. — Защо сега? Може би ти си този, който иска да си отмъсти на Сакстън…

— Майната му на братовчед ми! За мен той няма нищо общо с това. Ако ти беше сам, аз пак щях да съм на този килим, коленичил, копнеещ да бъда с теб. Ако беше обвързан с жена, ако излизаше с някого, просто за да се позабавляваш, каквото и да се случваше в живота ти… пак щях да бъда точно тук. И да умолявам за нещо, каквото и да било… само веднъж, ако това е всичко, което можеш да ми дадеш.

Куин отново протегна ръка, пъхна я под халата, помилва силния мускулест крак… и когато Блей отново отстъпи назад, разбра, че губи битката.

По дяволите, щеше да изпусне шанса си, ако не…

— Виж, Блей. Правил съм цял куп отвратителни неща през живота си, но никога не съм се преструвал. Тази нощ едва не умрях… а това те кара да видиш някои неща много ясно. Там горе, в самолета, докато се взирах в тъмната нощ, мислех, че няма да се прибера жив. И тогава всичко си дойде на мястото. Ето защо искам да бъда с теб.

Всъщност беше го разбрал много по-отдавна, далеееееч преди случката със самолета, ала се надяваше обяснението да се стори достоверно на Блей.

Може би наистина се получи. В отговор Блей се олюля, сякаш се канеше да отстъпи… или да си тръгне. Куин нямаше как да разбере кое от двете.

Затова продължи да говори забързано:

— Съжалявам, че пропилях толкова много време… и ако не искаш да бъдеш с мен, ще те разбера. Ще се махна… ще живея с последиците. Ала, за бога, ако има някакъв шанс… по каквато и да било причина от твоя страна… отмъщение, любопитство… по дяволите, дори ако ми позволиш да те чукам само веднъж и никога повече с единствената причина да ме накараш да страдам, ще го приема. Ще те приема… по какъвто и да било начин.

Той посегна за трети път, увивайки ръка около крака на Блей. Милвайки го. Умолявайки.

— Не ме е грижа какво ще ми струва…