Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (61)

58

На следващата вечер, когато капаците на прозорците се вдигнаха, а край него зазвъня аларма, която не познаваше, Блей отвори очи.

Това не беше неговата стая. Само че той знаеше точно къде се намира.

До него, излегнат по гръб, Куин се размърда; протегна се и ето че гола кожа се докосна до гола кожа… от което ерекцията на Блей веднага запулсира.

Куин се пресегна над главата на Блей и тежката му ръка накара часовника да замълчи.

Сякаш изобщо нямаше никакво съмнение дали би искал нещичко набързо, преди да се изкъпят, облекат и слязат за Първото хранене, Блей се изви, притискайки таза си в този на Куин. Стонът, който се разнесе в ухото му, го накара да се усмихне, ала нещата бързо станаха сериозни, когато десницата на Куин се спусна надолу и откри възбудата му.

— О, господи — изстена Блей, докато преместваше крака си, така че да не пречи.

— Искам да бъда в теб.

Интересно, Блей си мислеше съвсем същото.

Докато Куин се качваше отгоре му, той се отпусна по корем, притискайки дланта на Куин в коравата си възбуда.

Не мина много време, преди ритъмът да стане бърз и необуздан, и докато топките на Блей се свиха от поредното освобождаване, той се зачуди, че отчаяният му копнеж по Куин като че ли само се увеличава. След всички пъти през деня, в които бяха свършили, човек можеше да си помисли, че страстта им би трябвало да поугасне.

Нищо такова.

Отдавайки се на насладата, Блей стисна зъби, докато екстазът изригваше в тялото му в същия миг, в който бедрата на Куин се напрегнаха до краен предел и от гърдите му се откъсна мощен стон.

Нямаше втори рунд. Не защото Блей не искаше или Куин не бе в състояние… проблемът беше часовникът.

Когато Блей отвори очи, циферблатът на часовника му показа, че алармата на Куин им даваше само петнайсет минути, за да се приготвят — достатъчно време за един душ и да се въоръжи, нищо друго. Блей почти съжали, че Куин не беше от онези, на които им трябва време, за да се срешат с щедро количество пяна за коса, да се обръснат два пъти, да си сложат одеколон и дълго да избират съвършения тоалет.

С още един от еротичните стонове, които бяха негова запазена марка, Куин леко завъртя телата им настрани, все така — слени в едно. Докато слушаше дълбокото му дишане, Блей си даде сметка, че би могъл да остане така завинаги, само те двамата в тихата, сумрачна стая. В този миг на безмълвие и покой миналото не хвърляше мрачната си сянка над тях, нямаше думи, които трябваше да бъдат казани, ала си оставаха неизречени, нито пък нечие присъствие, истинско или измислено, тегнеше между тях.

— В края на нощта — попита Куин с дрезгав глас — ще дойдеш ли отново при мен?

— Да.

Не му хрумна никакъв друг отговор. Всъщност чудеше се как изобщо ще издържи тези дванайсет часа на мрак и хранене, и работа, докато отново може да се измъкне и да дойде тук.

Куин измърмори нещо, което прозвуча като „слава богу“, а после се отдръпна. Блей остана да лежи неподвижно в продължение на един кратък миг, но в крайна сметка нямаше друг избор, освен да стане, да излезе от стаята и да се върне там, където му беше мястото.

Слава богу, никой не го видя.

Прибра се, без никой да стане свидетел на тайното му измъкване, и само след петнайсет минути беше изкъпан, облечен в бойно облекло и въоръжен. Излезе в коридора и…

Куин се показа от стаята си в същия миг.

И двамата замръзнаха на местата си.

При обикновени обстоятелства да вървят заедно би било малко неловко и те биха се опитали да го прикрият с повърхностни разговори за нещо несъществено.

Ала сега…

Куин сниши очи.

— Ти върви пръв.

— Добре. — Блей се обърна, за да се отдалечи. — Благодаря.

Премятайки коженото яке и ножницата през рамо, той пое по коридора. Когато стигна до стълбището, имаше чувството, че са минали години, откакто двамата бяха лежали така близо един до друг. Нима денят, който бяха споделили, наистина се бе случил?

Исусе, имаше чувството, че започва да полудява.

Влезе в трапезарията, седна на първия попаднал му стол и метна нещата си през облегалката, също като останалите… въпреки че Фриц ненавиждаше край храната да има оръжия. След това благодари на догена, който му донесе препълнена чиния, и започна да се храни. Не би могъл да каже какво яде, нито кой разговаря около масата. Но знаеше точно в кой миг Куин се появи на прага. Нещо дълбоко в него сякаш забуча и му беше невъзможно да не погледне през рамо.

Последва моментална физическа реакция при вида на огромното тяло, облечено в черно и преливащо от оръжия… сякаш някой беше включил акумулатор към нервната му система.

Куин не срещна погледа му и така вероятно беше по-добре. Другите около масата ги познаваха прекалено добре, особено Джон, а положението беше достатъчно сложно и без намесата на цял куп добронамерени кибици… не че нещо щеше да бъде изречено на глас. Ала насаме? В тази къща задушевните разговори в леглото бяха същинска епидемия.

Което си беше достойно за завист.

Куин тръгна напред, но после рязко смени посоката и отиде чаааак до другия край на масата, за да седне на единствения свободен стол, освен този до Блей.

Незнайно защо, Блей си спомни разговора с майка си по телефона, онзи, в който най-сетне бе признал пред член на семейството си истината за себе си. И усети как по гръбнака му плъзва тревога. Куин никога нямаше да направи нещо такова, и то не защото родителите му бяха мъртви, нито пък понеже приживе го бяха мразили.

В дългосрочен план се виждам с жена. Не мога да го обясня. Просто така ще бъде.

Блей бутна чинията си настрани.

— Блей? Ехо?

Блей се отърси от мислите си и погледна към Рейдж.

— Моля?

— Попитах дали си готов да се направиш на полярен изследовател.

А, да. Щяха да се върнат в онази гора, където бяха открили хижите и лесъра със специалната дарба да се изпарява… както и самолета, който в този миг събираше сняг в задния двор.

Това беше задачата, която бе получил заедно с Джон и Рейдж. И Куин.

— Аз… да, абсолютно.

Най-красивият член на Братството се намръщи и морскосините му очи се присвиха.

— Добре ли си?

— Аха. Напълно.

— Кога за последно се храни?

Блей отвори уста. Затвори я. Опита се да пресметне.

— Аха. Така си и мислех. — Рейдж се наведе напред и заговори покрай гърдите на Зи. — Ей, Фюри! Мислиш ли, че някоя от Избраниците ти би могла да дойде тук, след като съмне, и да замести Лейла? Нуждаем се от малко кръв.

Страхотно. Тъкмо каквото искаше да направи в края на нощта.

* * *

Около час по-късно Куин се материализира в студа, поемайки си рязко дъх. Малки облачета сняг, навявани от вятъра, се гонеха около лицето му и му влизаха в очите и носа. Един по един Джон, Рейдж и Блей приеха форма до него.

Гледката на хангара пред тях накара мислите му да се върнат към разнебитения самолет, безразсъдния полет и приземяването, в което едва не се бяха разбили.

— Готови ли сме? — попита той Рейдж.

— Да го направим.

Планът беше да се материализират на отсечки от по четвърт миля, докато не стигнат първите къщурки, в които вече бяха ходили. След това щяха да открият останалите постройки в този имот, водейки се по намерената предишния път карта. Най-обикновена разузнавателна мисия.

Нямаше представа какво ще намерят, но нали именно в това беше целият смисъл — няма как да знаеш, преди да си свършил работата.

Докато се придвижваше напред, Куин съвсем ясно си даваше сметка къде е Блей. И все пак, когато се дематериализира пред първата къщичка, се въздържа да погледне към мястото едва на няколко метра от него, където току-що се беше появил Блей. Нямаше да е добра идея. Защото въпреки че бяха на мисия, трябваше само да затвори очи и в ума му нахлуваха образите на голи тела, вплетени в сумрака на спалнята.

Допълнителното визуално потвърждение, че Блей е невероятно секси, определено нямаше да помогне.

Срам го беше да признае, но в момента единственото, което го поддържаше да не рухне, бе обещанието на Блей да дойде при него по изгрев-слънце. Неловкостта по време на Първото хранене го бе накарала да копнее още по-силно за онова единение… дотам, че го побиваха тръпки само при мисълта за връщането на Сакстън и как Блей ще престане да се отбива в стаята му… И какво щеше да прави той тогава, по дяволите?

Ама че шибана бъркотия.

Поне Лейла беше добре — все още й се повдигаше и усмивката не слизаше от лицето й. Все така бременна благодарение на намесата на Блей…

— Изток, североизток — каза Рейдж, след като се консултира с картата.

— Ясно — отвърна Куин.

И те продължиха напред, навлизайки все по-навътре в гората, която се разстилаше на стотици метри около тях… А после на цяла миля. Няколко мили.

Къщичките доста си приличаха: седем на седем метра, само с едно помещение, без баня или кухня, просто покрив и четири стени, които да отблъснат най-страшните атаки на зимата. Колкото по-надалеч отиваха, толкова по-порутени ставаха постройките… и до една бяха празни. Което беше логично. Това беше дълъг път, ако трябва да го извървиш пеша… а лесърите, колкото и да бяха силни, не можеха да се дематериализират.

Или поне повечето от тях не можеха.

Онова трябва да е бил главният лесър, помисли си Куин. Единственото обяснение за това, как раненият убиец се бе изпарил като призрак.

Седмата къщичка, на която се натъкнаха, беше точно на пътека, която някога трябва да е била използвана достатъчно често, та все още да си личи между вечнозелените дървета. На тази й липсваха няколко от стъклата на прозорците, а през изкъртената врата една снежна преспа бе нахлула досущ като някой крадец. Куин пое през заледения сняг, правейки на нищо девствено бялата повърхност с тежките си ботуши. Скочи на терасата с фенерче в лявата ръка и пистолет в дясната и надникна вътре.

Същата история, поредното запустяло място.

Обходи с поглед вътрешността на къщурката и не видя абсолютно нищо. Никакви мебели. Няколко празни лавици. Паяжини, полюшвани от вятъра, който нахлуваше през изпотрошените прозорци.

— Чисто е — извика на останалите.

Ама че тъпотия, помисли си, докато се обръщаше. Искаше да е в града и да се бие, а не да тършува из пустошта, без да намира нищичко.

Рейдж захапа края на фенерчето си и отново отвори картата. Драсна знак с химикалка и почука по плътната хартия.

— Последната е на около четвърт миля западно от тук.

Слава. Богу.

Ако и там ги очакваше същата досада, както досега, само след петнайсетина-двайсет минути вече щяха да са далеч оттук и да се бият с врага.

Нищо работа.