Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (56)

53

Въпреки че Куин едва ли беше най-сведущият по въпросите на добрите обноски, когато ставаше въпрос за заседание на Съвета, но дори за него беше повече от ясно, че събралите се аристократи бяха дошли в къщата, очаквайки едно, а им беше поднесено нещо съвсем различно.

Рот не си губеше времето с празни приказки, нито пък се опитваше да смекчи думите си. Колкото по-бързо приключеше, толкова по-бързо щяха да го върнат у дома.

— В заключение — каза кралят с басовия си глас, — оценявам възможността, която имах да говоря пред такава височайша група.

Или по-точно — височайша група задници.

— А сега ме очакват други ангажименти. — Тоест — да остане жив. — Така че трябва да вървя. Но ако имате каквито и да било коментари, ви моля да ги отнесете към Тормент, син на Харм.

Миг по-късно вече бе излязъл от къщата, заедно с Ви и Зейдист.

Ала, макар кралят да си бе тръгнал, издокараните особи в трапезарията останаха на местата си, а по красивите им лица се четеше изумление и един и същи въпрос: „А сега какво?“. Очевидно бяха очаквали нещо повече… но едновременно с това и по-малко. Почти като деца, които най-сетне бяха предизвикали родителите си дотам, че ги бяха шляпнали с дървена лъжица по дупетата.

От гледната точка на Куин всъщност беше адски забавно.

Най-сетне партито взе да се ориентира към приключване, когато домакинята се изправи и започна да обяснява каква чест било да дрън, дрън, дрън.

Куин го беше грижа за едно-единствено нещо. И то беше съобщението, което пристигна на телефона му около минута по-късно: Рот се беше прибрал без произшествия.

Той издиша бавно, прибра телефона във вътрешния джоб на коженото си яке и си помисли дали да не изстреля няколко пълнителя в дъските на пода, та да накара тия сухари да потанцуват малко. Обаче сигурно би загазил заради нещо такова.

Жалко.

Малко след това събралите се аристократи започнаха да се разотиват, очевидно за неудоволствие на домакинята, сякаш тя се бе издокарала и пренаредила къщата си в очакване на дълга и обществено важна вечер… а бе получила само две секунди слава и голяма порция пържено пиле за вечеря.

Съжалявам, лейди.

Застанал пред камината, Тормент ръководеше масовото разотиване, кимаше, казваше по няколко думи за сбогуване. Възлагайки му тези задължения, Рот определено бе направил мъдър избор. С всичките си оръжия, Тор имаше опасен вид, но освен това притежаваше вродени миротворчески наклонности и тази вечер напълно го доказваше.

Беше особено мил с Мариса, когато тя си тръгваше — на лицето му се изписа искрена привързаност, докато я прегръщаше и кимаше, преди Бъч да я съпроводи навън. Ала тази непрестореност незабавно бе заменена от професионална маска.

Най-сетне домакинята помогна на своя древен хелрен да се изправи на крака и обясни, че трябвало да го отведе горе.

А после остана само един.

Елан, син на Ларекс, се размотаваше пред редицата прозорци със спуснати пердета.

Куин през цялото време го беше държал под око, броейки колко от членовете на Съвета отидоха при него, стиснаха ръката му, прошепнаха нещо в ухото му.

Всички до един.

Така че не беше никаква изненада, когато, вместо да си тръгне като послушно малко момченце, той пристъпи към камината, сякаш искаше аудиенция.

Страхотно.

Колкото повече Елан се приближаваше до Тор, толкова по-високо вирваше брадичка, за да продължи да гледа брата в очите.

— Беше истинска чест да се срещнем с краля — приповдигнато каза Елан. — Попивах всяка негова дума.

Тор измърмори нещо в отговор.

— Има нещо, което не ми дава мира — взе да увърта аристократът. — Надявах се да говоря лично с него, но…

Е, не разчитай на това, приятелче.

— Всичко, което ще ми кажеш — запълни мълчанието Тор, — ще му бъде предадено незабавно, без и най-малката подробност да бъде спестена или променена. А бойците в тази стая са се заклели да пазят тайна. Ще умрат, преди да повторят и дума пред когото и да било.

Елан погледна към Рив, очевидно очаквайки подобно уверение и от него.

— Същото важи и за мен — промърмори Ривендж, облягайки се на бастуна си.

Гърдите на Елан се издуха, сякаш всичкото това внимание, насочено лично към него, беше повече, отколкото се беше надявал да получи.

— Е, това наистина ми тежеше на сърцето.

Но очевидно не и на гръдните ти мускули — помисли си Куин. — Имаш тялото на десетгодишен хлапак.

— И то е? — подкани го да продължи Тор.

Елан скръсти ръце на гърба си и направи няколко крачки напред-назад, сякаш подбираше думите си. Само че Куин имаше чувството, че те отдавна са намислени… макар да не бе сигурен защо му се струваше така.

— Очаквах кралят да спомене мълвата, която се носи.

— И каква е тя? — попита Тор с равен глас.

Елан спря да крачи. Обърна се. И изрече ясно:

— Че през есента е бил прострелян.

Никой не реагира по какъвто и да било начин. Нито Тор, нито Рив. Нито който и да било от братята. Още по-малко пък Куин и момчетата.

— Кой е източникът ти на тази информация? — попита Тор.

— Честно казано, очаквах да бъде тук тази вечер.

— Нима? — Тор погледна към празните столове и сви рамене. — Искаш ли да ми кажеш какво си чул?

— Мъжът спомена посещение на краля. Като онова, с което Рот ме удостои у нас през лятото. — Това беше изречено толкова самодоволно, сякаш несъмнено представляваше най-значимото събитие през изминалата година за Рот. — Каза, че шайката копелета простреляли краля, докато той бил в неговите земи.

И този път — никаква реакция.

— Ала очевидно кралят е оцелял.

Последва пауза, в която бе очевидно, че Елан очаква подробности.

— В интерес на истината, той е повече от добре.

Възцари се дълго мълчание, сякаш и двете страни в разговора очакваха събеседникът им да се възползва от тишината.

Тор повдигна вежди.

— При цялото ми уважение, не ни съобщи почти никакви подробности, а слухове винаги са се носели.

— Още не съм ви казал най-интересното. Той ми спомена за покушението, преди да се е случило. Само че аз не му повярвах. Кой би организирал опит за убийство? Реших, че е просто… празно самохвалство на вампир, недоволен от това, как се ръководят нещата. Само дето седмица по-късно ми каза, че шайката копелета са го направили и че Рот е бил прострелян. Не знаех как да постъпя. Нямах възможност да се свържа лично с краля, нито пък да проверя дали мъжът говори истината. Затова оставих нещата така… докато не беше свикано това заседание. Тогава се зачудих дали не е… е, очевидно не е, но после пък се запитах защо той не присъстваше днес тук.

Тор изгледа по-дребния вампир от горе надолу.

— Би помогнало, ако ни дадеш име.

Елан се намръщи.

— Искаш да кажеш, че не знаеш кой е в Съвета?

Рив извъртя очи, а Тор сви рамене.

— Имаме по-важни неща за правене от това, да се тревожим за членовете в Съвета на Ривендж.

— В Древната страна Братството знаеше кои сме членове.

— Между нас и старата родина лежи цял океан.

— И толкова по-жалко.

— Това си е твоето мнение.

Куин пристъпи напред с намерението да се намеси, в случай че братът сключеше ръце около мършавата шия на копелето — някой вероятно трябваше да улови главата, преди да се е търкулнала върху килима на домакините им. Както и свличащото се тяло.

Така биха постъпили възпитаните гости.

— Е, за кого говориш? — настоя Тор.

Елан огледа неподвижните смъртоносни мъже, впили очи в него.

— Асейл. Името му е Асейл.

* * *

Далеч от там, в сърцето на Колдуел, където тъмните улици образуваха лабиринт, а трезвените човеци се брояха на пръсти, Кор описваше широк кръг с косата си, на около метър и половина над размекнатата, изцапана с черни петна земя.

Оръжието мина право през шията на лесъра и главата му, освободена от оковите на тялото, полетя, премятайки се, в студения въздух. Черна кръв бликна от прерязаните артерии, докато посеченото тяло се свличаше по гръб.

И това беше всичко.

Всъщност — доста разочароващо.

Кор се завъртя, вдигнал обичната си коса, така че тя се изви отбранително зад него, пазейки му гърба, докато той се приготвяше да посрещне каквото и да предстоеше. Уличката, в която бе влязъл, преследвайки вече обезвредения лесър, не беше задънена и тримата братовчеди стояха зад него рамо до рамо, в случай че от другия край пристигнеха още…

Нещо идваше.

Нещо… бързо приближаваше, шумът на двигател ставаше все по-силен и по-силен…

Джипът влетя в уличката и понеже между заледения път и гумите му нямаше никакво сцепление, задра в стената, заслепявайки Кор с фаровете си.

Който и да седеше зад волана, не натисна спирачките.

Двигателят ревеше.

Кор се изпречи пред автомобила и затвори очи. Нямаше причина да ги държи отворени, тъй като зрението му, така или иначе, не действаше. Не го беше особено грижа кой кара, независимо дали беше лесър, вампир или човек.

Бяха дошли за него и той щеше да сложи край на това. Въпреки че вероятно би било по-лесно да се отмести.

Само че Кор открай време не го беше грижа за лесното.

— Кор! — изкрещя някой.

Той пое голяма глътка леденостуден въздух и нададе боен вик, докато следеше приближаването на джипа с помощта на останалите си сетива. Косата изчезна в миг и пистолетите, нетърпеливи да се включат, се появиха в ръцете му.

А после започна да стреля.

Благодарение на заглушителите единственият звук, който куршумите издаваха, беше, когато пробиваха дупки в предното стъкло, отскачаха от решетката, пукаха гума…

При което заслепяващите фарове свърнаха настрани, а задницата поднесе, ала траекторията на автомобила не се промени благодарение на огромното ускорение… въпреки настъпилия хаос.

Миг преди единият калник да връхлети върху него, Кор подскочи, вдигайки се във въздуха и покривът на колата мина на сантиметри от подметките му, докато близо тон и половина, излязъл от контрол, профучаваше под него.

Миг по-късно Кор се приземи, а джипът се заби в един контейнер за боклук, който го спря по-сигурно, отколкото и най-добрите спирачки биха могли.

Без да губи нито секунда, Кор се приближи с вдигнати пистолети и пръсти на спусъка. Въпреки изстрелите преди малко, знаеше, че във всяко от оръжията му оставаха поне по четири куршума. А и войниците му отново бяха зад него.

Докато отиваше към колата, Кор изобщо не го беше грижа какво ще открие вътре: някой от собствената му раса, човешки мъж или жена, лесър — за него нямаше никакво значение.

Миризмата на развалено месо и меласа му съобщи кой от многобройните си врагове има насреща си. И наистина, когато се наведе през строшеното стъкло, видя на предните седалки да се олюляват двама наскоро приети лесъри, които все още имаха тъмни коси и румена кожа.

Въпреки че си бяха сложили колани, те бяха в лошо състояние. Като се оставеше настрани фактът, че бяха направени на решето от куршумите, по физиономиите им си личеше, че здравата се бяха поблъскали в купето на колата, удряли се бяха в таблото и бяха засипани с дъжд от натрошено стъкло. Черна кръв шуртеше от строшените им носове и осеяните с порязвания бузи и брадички и капеше по гърдите им като вода от кранчетата на чешма.

Никакви въздушни възглавници. Може би бяха дали дефект.

— Не ми се чини, че тези ще ги бъде — промърмори Балтазар.

— И на мен — съгласи се някой друг.

Тъй като вече нямаше за какво да се тревожи, Кор прибра пистолетите си, сграбчи вратата откъм шофьора и я изкърти с едно движение. Стържене на метал раздра тишината в уличката. Той захвърли парчето желязо настрани, извади стоманената си кама и се приведе напред.

Както всички лесъри, и тези слуги на Омега все още мърдаха и примигваха, въпреки фаталните си наранявания… и щяха да си останат в това положение завинаги, дори когато телата им започнеха да се разлагат.

Имаше един-единствен начин да бъдат убити.

Кор вдигна ръка над дясното си рамо и заби камата дълбоко в гърдите на онзи, който седеше зад волана. След това извърна глава и затвори очи, за да не бъде заслепен отново, и зачака пукотът и ярката светлина да отшумят, преди да се наведе през седалката и да стори същото и с другия лесър.

А после се обърна и отиде да се оправи с обезглавения, гърчещ се труп… който благодарение на блъсналия се в контейнера джип сега имаше следи от автомобилни гуми върху гърдите си.

Кор прегази през разкашкания от черната течност сняг, вдигна кама над рамото си и я заби в гърдите на убиеца с такава сила, че върхът на оръжието потъна в асфалта.

След това си погледна часовника. Колдуелската полиция реагираше разочароващо бързо, дори в тази част на града… и постоянно надвисналата над него заплаха от човешка намеса му досаждаше. Ала с малко повече късмет, само след няколко минути те щяха да се изпарят, сякаш изобщо не бяха припарвали до това място.

Той прибра камата си и вдигна очи към небето, разкършвайки врат и отпускайки рамене.

Невъзможно му бе да не мисли за насроченото заседание на Съвета — умът му през цялата нощ се връщаше на него. Дали Рот се беше появил? Или бяха дошли само Ривендж и представители на Братството? Ако кралят наистина беше дошъл, на Кор не му беше трудно да се досети какъв ще е дневният ред — демонстрация на сила, предупреждение и бързо отпътуване.

Колкото и могъщо да беше Братството и колкото и Рот да искаше да се пъчи пред онази група безверни аристократични подмазвачи, едва ли можеше да се допусне, че някой, който за малко не бе убит, при това толкова наскоро, ще поеме каквито и да било рискове. Дори и само заради личния си интерес, Братството несъмнено би искало да го опази жив, тъй като чрез него те също бяха на власт.

И именно поради тази причина той бе избрал да стои надалече.

За Кор нямаше особено значение, ако Рот опиташе да си възвърне част от поразклатеното положение, но за сметка на това можеше да изгуби много от една директна конфронтация с Братството точно пред тази публика. Твърде голяма беше вероятността да пострадат и някои от страничните наблюдатели, а последното, което искаше, бе да подплаши глимерата и да ги накара да се отдръпнат от него… или пък да ги изтреби, докато се опитва да убие краля.

Въпреки това, благодарение на контактите на Троу беше открил къде и кога щеше да се състои заседанието. Което протичаше точно в този момент… в имението на онази жена, същата, от която войниците му се бяха нахранили в малката къщурка.

Очевидно тя нямаше нищо против да позволи да използват не само градината, но и дома й.

Много скоро Кор щеше да получи описание на случилото се, предоставено му от осведомителя му Елан… ако не за друго, то, защото аристократът щеше да иска да се изфука, че е присъствал…

Одобрително подсвирване откъм съсипаната кола накара Кор да обърне глава.

Повдигнал високо вежди, Зайфър се наведе над отворения багажник и извади… опаковано в целофан блокче с някакво бяло вещество.

— Ега ти изобилието има тук — заяви той, вдигайки високо пакета.

Кор се приближи. В багажника имаше още три такива пакета, метнати небрежно вътре, сякаш двамата лесъри повече се бяха тревожили за собствената си безопасност, отколкото за дрогата.

В този момент от изток долетя вой на сирени, може би свързани с катастрофата, а може би — не.

— Вземаме пакетите с нас — нареди Кор. — И се махаме оттук. Веднага.