Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (32)

29

На следващия ден, късно следобед, посетителят на Асейл се завърна.

Докато слънцето залязваше и последните слаби розови лъчи проникваха в гората, той наблюдаваше на монитора си как една самотна фигура на ски стои между дърветата, подпряла щеки на хълбоците си и вдигнала бинокъл пред очите си.

И по-точно — на нейните хълбоци и нейното лице.

Добрата новина беше, че охранителните камери не само имаха страхотно приближаване, но фокусът и зрителното им поле се управляваха съвсем лесно с джойстика на компютъра.

Така че той още повече увеличи образа.

Когато жената свали бинокъла, Асейл буквално можеше да преброи миглите около тъмните й преценяващи очи, да види руменината по фината кожа на бузите й и равномерния ритъм на артерията, проточила се до линията на челюстта й.

Предупреждението, което беше отправил на Бенлоиз, беше прието. И все пак — тя отново беше тук.

Ясно бе, че по някакъв начин е свързана с наркотрафиканта и предишната нощ той очевидно я беше ядосал, като се имаше предвид, че беше изхвърчала от задния изход на галерията, сякаш някой я беше обидил.

И въпреки това Асейл не я беше виждал преди и това беше странно. През изминалата година беше опознал всички играчи в организацията на Бенлоиз — безбройните телохранители, неважните служители в галерията, опитните вносители и самия брат на Бенлоиз, който отговаряше за финансите.

Така че тази жена трябва да беше външен талант, наета с определена задача. Само че защо все още се намираше в имота му?

Асейл провери часовника в долния десен ъгъл на монитора. Четири и трийсет и седем. При обикновени обстоятелства това изобщо не беше повод за радост, тъй като все още бе твърде рано да излезе навън. Само че лятното часово време беше влязло в сила и това човешко изобретение, целящо да манипулира слънцето, всъщност работеше в негова полза през шест месеца от годината. Щеше да бъде малко топло там вън, но щеше да го преживее.

Облече се бързо — костюм на „Гучи“ с бяла копринена риза, а отгоре си сложи двуредното палто от камилска вълна. И разбира се, двата пистолета „Смит и Уесън“ бяха съвършеното допълнение към тоалета му. Пистолетите никога не излизаха от мода.

Взе айфона си и се намръщи, когато докосна екрана. Имаше обаждане от Ривендж, както и съобщение. Докато излизаше от стаята и слизаше по стълбите, изслуша съобщението от лийдайъра на Съвета.

Тонът на Ривендж красноречиво показваше, че няма да търпи никакви глупости, и определено вдъхваше респект: „Асейл, знаеш кой се обажда. Свиквам заседание на Съвета и искам не просто кворум, а пълно мнозинство — кралят ще присъства, както и Братството. Като най-възрастния оцелял от твоя род, ти фигурираш в списъка с членове, но си посочен като неактивен, защото живееше в Древната страна. Сега, когато си тук, е време да започнеш да идваш на тези приятни малки събранийца. Обади ми се да ми кажеш програмата си, за да мога да се спра на време и място, удобни за всички.“

Асейл стигна до стоманената врата, която блокираше подножието на стълбите, прибра телефона в един от вътрешните си джобове, свали резето и отвори.

Първият етаж тънеше в мрак заради щорите, които спираха цялата светлина, така че просторният открит хол повече приличаше на пещера в земните недра, отколкото на стъклена клетка, кацнала на речния бряг.

Откъм кухнята се носеше цвърчене и мирис на бекон.

Асейл обаче пое в обратната посока и като отиде в кабинета с орехови стени, който беше отстъпил на братовчедите си, влезе в просторния хумидор^[1], който заемаше шест квадратни метра. Въздухът вътре, чиято температура постоянно бе двайсет и един градуса, а влажността — точно шейсет и девет процента, ухаеше от тютюна на десетки кутии с пури. След като поразмисли, той си избра три кубински.

В края на краищата кубинските бяха най-добрите.

И бяха още нещо, което Бенлоиз му осигуряваше… срещу съответното заплащане.

След като затвори скъпоценната си колекция, той се върна в хола. Цвърченето беше спряло, отстъпвайки място на тихото подрънкване на сребърни прибори върху порцелан.

Когато влезе в кухнята, завари двамата братовчеди да седят на бар столовете край гранитния плот и да се хранят в съвършен синхрон, сякаш следваха ритъма на барабан, който само те можеха да чуят.

И двамата го погледнаха, извили глави под един и същи ъгъл.

— Излизам за тази вечер. Знаете как да се свържете с мен.

Ерик избърса устата си.

— Намерих трима от изчезналите дилъри. Отново са в играта, готови да действат. Ще направя доставка в полунощ.

— Добре, добре. — Асейл провери набързо пистолетите си. — Опитай се да разбереш къде са били.

— Както желаеш.

Двамата братовчеди наведоха едновременно глави и отново се заловиха със закуската си.

Никаква храна за него. Вместо това взе стъкленицата с цвят на кехлибар, която стоеше до каната с кафе, и я отвори. Към капачето беше прикрепена сребърна лъжичка, която иззвънтя лекичко, когато той я напълни с кокаин. Едно смръкване с всяка ноздра.

Време за събуждане.

Взе остатъка със себе си, слагайки го в същия джоб, където беше прибрал пурите. Доста отдавна не беше пил кръв и вече започваше да усеща ефекта — тялото му се забавяше, умът му беше склонен към замаяност, с която не бе свикнал.

Лошата страна на Новия свят? По-трудно бе да се намерят жени. За щастие, чистият кокаин беше добър заместител, поне засега.

След като си сложи почти непрозрачни слънчеви очила, той се върна в потъналото в мрак помещение, стегна се, отвори задната врата…

Онова, което го посрещна, го накара да простене и да се олюлее. Макар че деветдесет и девет процента от кожата му беше покрита с няколко пласта дрехи и въпреки тъмните очила, угасващата светлина в небето беше достатъчна, за да го накара да залитне.

Ала сега нямаше време за отстъпление пред биологията.

Заповядвайки си да се дематериализира в гората зад къщата си, той се зае да проследи жената в почти непрогледния мрак. Не му беше трудно да я намери — тя си тръгваше, движейки се бързо на ските си между боровите клони и подобните на скелети дъбове и кленове. Според посоката, в която беше тръгнала, и наблюденията му от предния ден заключи откъде минаваше пътят й и избърза пред нея, докато не се натъкна на…

А, да. Черното ауди от галерията. Паркирано встрани от изчистения със снегорин път на около две мили от имота му.

Когато тя излезе измежду дърветата, Асейл се бе облегнал на вратата откъм мястото на шофьора и пушеше кубинска пура.

Тя се закова в двойните следи, които бе оставила, щеките й — разперени под широк ъгъл.

Асейл се усмихна и издуха облаче дим в сумрака.

— Хубава вечер за разходка. Хареса ли ти гледката… на моята къща?

Дишането й беше учестено заради усилията от движението, но Асейл не долавяше и помен от страх… което беше възбуждащо.

— Не знам за какво говориш…

Той прекъсна лъжата й.

— Е, нека ти кажа, че в момента аз пък наистина се наслаждавам на гледката.

И той демонстративно плъзна очи по дългите й атлетични крака, обути във впити скиорски панталони. Тя го изгледа свирепо.

— Трудно ми е да повярвам, че виждаш каквото и да било през тези очила.

— Очите ми са много чувствителни към светлината.

Жената се намръщи и се огледа наоколо.

— Вече няма почти никаква светлина.

— Достатъчно, за да те видя. — Асейл отново дръпна от пурата. — Искаш ли да знаеш какво казах на Бенлоиз миналата нощ?

— На кого?

Сега вече тя го подразни и гласът му се изостри.

— Един съвет. Не си играй игрички с мен. Това ще ти коства живота по-бързо, отколкото проникването в земята ми.

Очите й се присвиха от студена пресметливост.

— Не знаех, че навлизането в чужда собственост се наказва със смърт.

— При мен има цял куп неща, които имат смъртоносни последици.

Тя вирна брадичка.

— Ама че сме били опасни.

Сякаш той беше котенце, което замахваше към кълбо прежда и съскаше.

Движението на Асейл беше толкова светкавично, че очите й, в това той бе сигурен, нямаше как да са го проследили: в един момент беше на метри от нея, а в следващия вече бе настъпил върховете на ските й, приковавайки я на място.

Жената извика стреснато и опита да отскочи назад, но разбира се, краката й бяха прикрепени към ските. За да й попречи да падне, Асейл я сграбчи над лакътя със свободната си ръка.

Сега вече кръвта й кипна от страх и когато вдъхна миризмата, той се вкорави. Дръпна я към себе си и се взря в лицето й, обхождайки го с поглед.

— Внимавай — тихо каза той. — Лесно се обиждам и трудно ми минава.

Макар да се сещаше за поне едно нещо, с което тя можеше да го умилостиви. Приведе се към нея и вдиша дълбоко. Господи, миризмата й страшно му харесваше.

Ала сега не беше моментът да се разсейва с такива неща.

— Казах на Бенлоиз, че ако изпраща хора в къщата ми, го прави на свой риск… както и на техен. Изненадвам се, че не ти е съобщил за тези, така да ги наречем, пределно ясни граници…

С крайчеца на окото си видя лекото извиване на рамото й. Възнамеряваше да извади някакво оръжие с дясната си ръка.

Асейл захапа пурата между зъбите си и улови тънката й китка. Стисна я, увеличавайки натиска, докато дишането й се учести от болка, след което изви тялото й назад, така че тя съвсем ясно да си даде сметка за силата му — над нея. Над всичко.

Това бе моментът, в който възбудата й се възпламени.

* * *

Много, навярно дори прекалено много време беше минало, откакто Сола бе пожелавала някой мъж.

Не че по принцип не ги намираше привлекателни, нито пък се дължеше на това, че не беше получавала предложения за хоризонтални срещи от членове на противоположния пол. Просто нищо не си бе струвало усложненията. А може би след онази връзка, която не се бе получила, тя се бе върнала назад към строгото си бразилско възпитание… което беше истинска ирония предвид начина, по който си изкарваше прехраната.

Този мъж обаче привлече вниманието й. И то как!

Хватката около ръката и китката й изобщо не бяха деликатни, нито пък я щадяха заради това, че е жена — стискаше я така силно, че болката стигаше чак до сърцето й и го караше да бие учестено. По същия начин и ъгълът, под който бе извил гърба й, подлагаше на изпитание способността на гръбнака й да се огъва, а бедрата й горяха.

Да се почувства възбудена, беше… възмутително пренебрегване на чувството за самосъхранение. Всъщност, докато се взираше в тъмните му очила, тя болезнено ясно си даваше сметка, че би могъл да я убие тук и сега. Да й прекърши врата. Да строши ръцете й, само за да я чуе да пищи, преди да я задуши в снега. Или пък да я удари, така че да изгуби съзнание, и да я хвърли в реката.

Гласът на баба й със силния си акцент отекна в ума й: „Защо не си потърсиш някое добро момче? Католическо момче от семейство, което познаваме. Марисол, късаш ми сърцето“.

— Мога само да предположа — прошепна тъмният глас с акцент и интонация, които тя не бе чувала преди, — че не са ти предали предупреждението ми. Така ли е? Бенлоиз просто не ти е дал тази информация и именно затова, въпреки че съвсем ясно дадох да се разбере какви са намеренията ми, ти се появяваш да оглеждаш къщата ми? Смятам, че това се е случило… А може би гласова поща, която все още не си прослушала. А може би есемес… или пък имейл. Да, вярвам, че съобщението на Бенлоиз се е изгубило, нали така?

Натискът, който оказваше върху нея, нарастваше, което показваше, че все още има сила, която не е използвал… повече от плашеща представа.

— Не съм ли прав? — изръмжа той.

— Да — с усилие отвърна тя. — Да, така е.

— Значи, мога да очаквам повече да не те заваря да се навърташ със ските си наоколо? Нали така?

Той отново я разтърси и болката я накара да извърти очи.

— Да — задавено отвърна Сола.

Мъжът охлаби хватката си достатъчно, за да може тя да си поеме няколко глътки въздух. След това продължи да говори със странно изкусителен глас.

— А сега, преди да те пусна да си вървиш, искам да направиш нещо. Да ми кажеш какво знаеш за мен… абсолютно всичко.

Сола се намръщи — това й се струваше толкова глупаво. Несъмнено мъж като този бе съвсем наясно с каква информация за него би могъл да се сдобие някой. Значи, беше тест.

Тъй като страшно много й се искаше отново да види баба си, Сола отвърна:

— Не знам името ти, но мога да се досетя с какво се занимаваш и какво си правил.

— И какво е то?

— Смятам, че ти си този, който очиства всички онези дребни дилърчета в града, за да си осигури територия и контрол.

— Според вестниците и новините става въпрос за самоубийства.

Сола просто продължи — в края на краищата нямаше никаква причина да възразява.

— Знам, че живееш сам, поне доколкото можах да видя… и че прозорците на къщата ти са обработени по някакъв ужасно странен начин. Камуфлаж, направен така, че да изглежда като вътрешността на къщата, но… то е нещо повече от това. Само че не знам какво.

Лицето над нейното остана съвършено безизразно. Спокойно. Умиротворено. Сякаш не я удържаше насила… нито заплашваше да я нарани. Този контрол беше… еротичен.

— И? — подкани я той.

— Това е всичко.

Той си дръпна от пурата в устата си и оранжевото кръгче в края й припламна по-ярко.

— Ще те пусна да си вървиш само един-единствен път. Разбираш ли ме?

— Да.

Беше толкова бърз, че Сола трябваше да размаха ръце, за да запази равновесие, а щеките й се забиха в снега. Я чакай, къде беше отишъл…

Мъжът изникна зад нея, стъпил в следите, оставени от ските й — физическа барикада на пътя, по който тя бе дошла от къщата му. Левият й бицепс и дясната й китка горяха от възстановения приток на кръв в местата, които той стискаше допреди миг. По тила й полази ледена тръпка.

Махай се оттук — каза си Сола. — Веднага.

Тъй като нямаше никакво желание да бъде стисната отново, тя се втурна напред по пътя, а навосъчените й ски се мъчеха да се задържат върху вкоравения, заледен сняг.

Докато тя вървеше, той я следваше — бавно и неумолимо, като голяма котка, преследваща плячка, с която искаше просто да си поиграе… засега.

С треперещи ръце Сола използва върховете на щеките си, за да откопчае ските си, а после с усилие ги прибра в багажника. През цялото време той стоеше насред пътя и я наблюдаваше, а димът от пурата се рееше над рамото му, носен от студения вятър, който духаше към реката.

Сола се качи в колата, заключи вратите, запали двигателя и погледна в огледалото за обратно виждане. На светлината от стоповете, той изглеждаше направо зъл — висок, чернокос мъж с лице, красиво като на принц и жестоко като кинжал.

Тя даде газ, излезе от отбивката и се отдалечи с огромна скорост, възползвайки се до краен предел от двойната предавка на колата си.

Отново погледна в огледалото за обратно виждане. Все още беше там…

Кракът й се премести върху спирачката и едва не проби пода.

Мъжът беше изчезнал.

Беше се изпарил. В един момент го виждаше, а в следващия от него нямаше и помен.

Сола тръсна глава и отново натисна газта, прекръствайки се над разтуптяното си сърце.

Обзета от необуздана паника, тя се зачуди: Какво, по дяволите, беше той?