Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (54)

51

Куин прие форма на засипаната със сняг тераса заедно с останалите от Братството, с изключение на Бъч. Пищната елегантност, която ги посрещна, изобщо не го учуди. Имението, в което щеше да се състои заседанието на Съвета, беше напълно в стила на глимерата — обширна земя, която бе прочистена от естествената си растителност и оформена от градинари. Малка къщичка край входа, която изглеждаше като извадена от картичка на някое особено живописно английско селце. Внушително имение, построено от тухли, със зъборезен фриз по фасадата, лъскави капаци на прозорците и покрив, застлан с оловни плочи.

— Започва се — каза Ви и се приближи до страничната врата.

В мига, в който почука на нея, тя се отвори, сякаш и това, досущ като толкова много други неща, беше предварително уговорено. Обаче, човече, наистина ли това беше домакинята им за вечерта? Жената, която стоеше на прага, беше облечена в дълга, тъмна вечерна рокля с деколте, което стигаше почти до пъпа й, а около врата си носеше наниз диаманти с размерите на кучешки нашийник. Тежкият й парфюм беше като удар право в синусите… въпреки че Вишъс все още стоеше навън.

— Готова съм за вас — каза тя с нисък дрезгав глас.

Куин се намръщи и си помисли, че дори в тази дизайнерска рокля или каквото там беше мадамата имаше излъчване на уличница. Не че това беше негов проблем.

Прекрачи прага заедно с останалите и се озова в нещо, което трябва да беше зимна градина; ако се съдеше по огромните зелени растения в саксии и голямото пиано, мястото трябва да бе видяло доста вечери, в които гости зяпаха някой оперен певец, извиващ глас в ъгъла.

Направо да повърнеш.

— Оттук — каза жената, махвайки с ръка, която блещукаше.

Парфюмът й (ако изобщо беше един, а не се беше „окъпала“ с няколко различни аромата) се носеше във въздуха зад нея, а бедрата й се полюшваха на всяка крачка, сякаш се надяваше, че те зяпат дупето й с похотливи погледи.

Как ли пък не. Те до един се оглеждаха на всички страни, готови първо да стрелят, а после да задават въпроси.

Едва когато се озоваха в главния салон с маслени картини, огрени от светлината, струяща от тавана, тъмночервени персийски килими и…

По дяволите, огледалото бе досущ като онова, което бе висяло в дома на родителите му. Същото разположение, същата дължина от пода до тавана, същата позлатена украса.

Куин го полазиха тръпки. И то какви.

Цялата къща му напомняше за имението, в което беше отраснал: всичко си бе на мястото; в декора нямаше нищо буржоазно, ала едновременно с това нямаше и нищо прекалено и парадиращо с богатството си. Не, това тук беше смесица от стари пари и класически вкус, с който можеш единствено да бъдеш закърмен, но не и да научиш.

Очите на Куин потърсиха Блей, който изпълняваше задълженията си, нащрек оглеждащ зорко мястото.

Родителите на Блей не бяха чак толкова богати, но в много отношения неговият дом беше далеч по-приятен. По-топъл… и то не защото се отопляваше по-добре.

Как ли бяха родителите на Блей, зачуди се Куин. Беше прекарал под техния покрив едва ли не повече време, отколкото в собствения си дом, и те му липсваха. Последният път, когато ги беше видял… господи, толкова отдавна беше. Може би в нощта на нападенията, когато бащата на Блей се превърна от костюмиран счетоводител в страшно опасен тип. След това родителите на Блей се бяха изнесли на по-безопасно място, а после нещата между него и Блей окончателно бяха отишли по дяволите.

Надяваше се, че родителите му са добре…

Изведнъж в главата му изникна образът на Блей и Сакстън, застанали гърди до гърди, бедра до бедра в спалнята на Блей. Господи… от това го беше заболяло… страшно.

А кармата наистина си знаеше работата.

Връщайки се към действителността, той последва изкусително полюшващото се дупе пред себе си и заедно с останалите от Братството се озова в просторна трапезария, подготвена според указанията на Тор: редицата прозорци, гледащи към задната градина, бяха със спуснати пердета, а летящата врата, която вероятно водеше към кухнята, беше барикадирана с масивен, старовремски бюфет. Каквато и маса да стоеше насред помещението обикновено, беше преместена и на нейно място, в редици, обърнати към мраморната камина, имаше двайсет и пет еднакви махагонови кресла с червени копринени възглавници.

Именно пред камината щеше да застане Рот, за да държи своята реч, така че Куин се приближи и провери дали отдушникът беше затворен. Беше.

От всяка страна на камината имаше по една двукрила врата, отвеждаща в старовремски приемен салон. Той, Джон Матю и Рейдж го обиколиха, след което затвориха вратите и застанаха пред тях: Куин — пред тази отляво, а Джон Матю — пред тази отдясно.

— Надявам се, че всичко е точно както поискахте — каза жената.

Рив се приближи до камината и се обърна с лице към празните столове.

— Къде е хелренът ти?

— На горния етаж.

— Нека слезе. Веднага. В противен случай, тръгне ли да се разхожда из къщата, най-вероятно ще получи куршум в гърдите.

Жената отвори широко очи и този път, когато се отдалечи, не полюляваше пресилено бедра, нито отмяташе провокативно коса над рамото си. Очевидно беше схванала, че те не се шегуват, и искаше партньорът й, който и да беше той, да преживее тази нощ.

В последвалото очакване Куин, с пистолет в ръка, обхождаше стаята с поглед, наострил слух за каквито и да било съмнителни звуци.

Нищо.

Което говореше, че домакинът и домакинята им бяха спазили нарежданията…

Странна тревога плъзна по гръбнака му и той се намръщи, преминавайки в режим „Пълна бойна готовност“. От другата страна на камината Джон явно бе доловил същото, защото вдигна пистолет и присви очи.

А после студена мъгла се обви около глезените на Куин.

— Помолих двама специални гости да се присъединят към нас — сухо обясни Рив.

В този момент от пода се надигнаха два стълба от мъгла и ето че въздушните молекули приеха очертания… които Куин незабавно позна.

Слава богу.

Тъй като неизвестно по какви причини Пейн не беше тук, Куин имаше чувството, че колкото и страхотни бойци да бяха братята, не им достигат хора. Ала появата на Трез и Ай Ем го накара да си поеме облекчено дъх.

Това бяха двама чистокръвни убийци, от онези, които не искаш да имаш за врагове в каквато и да било битка. Добрата новина бе, че Ривендж отдавна си съюзничеше със сенките, а връзката му с Братството и краля означаваше, че двамата братя очевидно нямаха нищо против да дойдат и да им окажат подкрепа.

Куин пристъпи напред, за да ги поздрави, също както и другите — с бързо стискане на ръката и потупване по гърба.

— Здрасти, мой човек.

— Как е…

— Как я караш…

След като приключиха с тези формалности, Трез се огледа наоколо.

— Добре, ние ще останем скрити, освен ако не ви потрябваме. Но бъдете сигурни, че ще сме тук.

След като братята им благодариха, Рив размени няколко думи насаме със сенките… а после те изчезнаха, превръщайки се отново в мъгла, която се сля с пода, студеният й допир — този път успокояващ.

Тъкмо навреме. Не беше минала и минута, когато домакинята се върна заедно с дребничък възрастен мъж до себе си. Като се имаше предвид как остаряват вампирите (с бърз физически упадък в края на живота си), Куин предположи, че на този му остават още пет години. Най-много десет.

Последва запознанство, но Куин изобщо не го беше грижа за това. Далеч повече го вълнуваше дали останалата част от къщата е празна.

— Има ли догени наоколо? — попита Рив, докато жената настаняваше дъртака си на един от столовете.

— Както наредихте, те всички са навън за тази част от вечерта.

Ви кимна на Фюри и Зи.

— Ние тримата ще претърсим къщата. Да видим дали наистина е така.

* * *

Въпреки че Блей имаше доверие на себе си, братята, Джон Матю и Куин, определено се чувстваше по-добре при мисълта, че сенките също са тук. Трез и Ай Ем не само бяха страхотни бойци и невъобразимо опасни за всеки, когото обявяха за свой враг, но разполагаха с едно забележително преимущество пред Братството.

Невидимост.

Блей не беше сигурен дали можеха да се бият в това състояние, но това беше без значение. Всеки, който проникнеше тук (като например шайката шибани копелета), щеше да направи преценка на силите, вземайки предвид само видимите тела в стаята.

Но нямаше да предвиди двамата братя.

А това беше добре.

В този момент Ви, Фюри и Зи се върнаха от обиколката си… заедно с Бъч, което означаваше, че той току-що бе пристигнал с кола.

— Чисто е.

Последва кратка пауза. А след това, както беше уговорено предварително, Тор отиде до входната врата и я отвори на Рот.

Представлението започва, помисли си Блей и погледна за миг към Куин, преди да се съсредоточи напълно.

Тор и кралят влязоха в трапезарията рамо до рамо, приближили глави, сякаш бяха потънали във важен разговор; братът дори бе стиснал Рот над лакътя, сякаш се опитваше да подсили думите си.

Всичко това беше представление за пред домакина и домакинята.

Всъщност Тор бе хванал краля по този начин, за да го отведе до камината, което и стори, настанявайки го точно по средата. А разговорът? Беше за това, къде са седнали аристократичните им домакини, как бяха подредени столовете, къде бяха братята и бойците… както и двете сенки.

Рот нарочно завъртя глава, сякаш за да обходи мястото с поглед и да попие и най-малката подробност, след което кимна на домакина и домакинята, докато ги водеха напред, за да целунат пръстена му с огромен черен диамант.

А после започна да пристига цветът на аристокрацията.

От мястото си в задната част на стаята, до редицата прозорци, Блей можа да ги огледа много добре. Господи, помнеше някои от тях от живота си преди нападенията, преди да се премести в имението и да започне да се бие заедно с братята. Родителите му не бяха съвсем от класата на тези мъже и жени, а по-скоро от периферията на аристокрацията и все пак потеклото на семейството му беше добро и често ги канеха на различните празнични събирания в големите къщи.

Така че тези вампири не му бяха непознати. Но определено не би могъл да каже, че са му липсвали.

Всъщност трудно му беше да сдържи смеха си, докато гледаше как голяма част от жените се смръщват и свеждат поглед към изящно обутите си крака, как повдигат скъпите си обувки и ги тръсват лекичко… сякаш бяха усетили студа на сенките.

Пристигна и Хавърс с леко смутен вид. Несъмнено беше нервен при мисълта отново да види сестра си, и с основание. От това, което Блей бе чул, на последното официално заседание на Съвета Мариса здравата му беше сритала задника.

Блей съжаляваше, че го беше пропуснал.

Мариса пристигна малко след брат си и Бъч отиде да я посрещне, поздравявайки я с продължителна целувка, преди да я отведе с горда и закрилническа ръка до един стол в ъгъла, точно до мястото, където беше неговият пост. След като й помогна да седне, той застана до нея, едър, широкоплещест и опасен на вид… особено когато прикова поглед в Хавърс и оголи кучешки зъби в усмивка.

Блей усети, че мъничко завижда на Бъч и Мариса. Не за отчуждението в семейството, разбира се. Обаче, човече… да може да те видят с партньора ти на публично място, да можете да демонстрирате любовта си един към друг, връзката ви да бъде уважавана от всички. Хетеросексуалните двойки го приемаха за даденост, защото никога не се бяха сблъсквали с нещо различно. Техните връзки получаваха одобрението на глимерата, дори ако двойките не се обичаха и дори си изневеряваха или се лъжеха по някакъв друг начин.

Но двама мъже?

Ха!

Просто още една причина да презира аристокрацията, помисли си той. Макар че, ако трябваше да е откровен, имаше чувството, че едва ли ще му се наложи да се тревожи за неща като дискриминация. Мъжът, когото желаеше, никога нямаше да застане до него на публично място, и то не защото го беше грижа за мнението на другите. Не, първо, Куин изобщо не си падаше по демонстрациите на чувства. И второ, сексът не превръщаше двама души в двойка.

В противен случай копелето щеше да е сгодено за половин Колдуел, по дяволите.

О, какви ги говореше.

Отдавна се беше разделил с тази напразна надежда.

Сериозно.

Ама наистина…

— О, млъквай! — скастри се той сам, докато и последните членове на Съвета пристигаха.

Рив не губи никакво време. Всяка секунда, в която стоеше пред тази група, Рот не само беше смъртоносно уязвим, но и рискуваше слепотата му да бъде разкрита.

Кралят на симпатите се обърна към Съвета и обходи събралите се пред него вампири с лилавия си поглед, а по лицето му играеше лукава усмивка… сякаш се наслаждаваше на мисълта, че тази групичка всезнайковци и представа си нямат, че ги ръководи един симпат.

— Обявявам това заседание на Съвета за открито. Датата и часът са…

Докато течеше въведението, очите на Блей не спираха нито за миг — плъзгаха се по гърбовете на мъжете и жените, проверяваше къде са ръцете им и дали някой не изглеждаше прекалено неспокоен. Естествено, те всички бяха издокарани с черни вратовръзки и кадифе, жените — окичени с накити, мъжете — носещи златни часовници. Но разбира се, отдавна не се бяха събирали по официален повод, в резултат на което желанието им да се съревновават един с друг за социално надмощие несъмнено доста бе пострадало от тази ужасна липса на възможности да го пуснат в действие.

— … нашият крал, Рот, син на Рот.

Разнесоха се учтиви аплодисменти, групата аристократи изпъна гърбове в столовете си и Рот пристъпи напред.

Човече, сляп или не, той определено приличаше на природна стихия. Въпреки че не беше облечен в хермелинова наметка или нещо подобно, нямаше никакво съмнение кой командва; огромното му тяло, дългата тъмна коса и черните очила определено му придаваха вид по-скоро на страховита заплаха, отколкото на благ владетел.

И именно това беше идеята.

Водачеството, особено когато ставаше дума за глимерата, до известна степен зависеше от външния вид… а никой не можеше да отрече, че Рот прилича на изтъкано от плът и кръв въплъщение на могъщество и власт.

А и дълбокият заповеднически глас определено помагаше.

— Наясно съм, че много отдавна не съм ви виждал. Нападенията отпреди близо две години покосиха много от семействата ви и аз споделям вашата болка. Аз също изгубих кръвните си роднини в лесърско нападение и знам какво изпитвате, докато се опитвате отново да въведете ред в живота си.

Един мъж на предния ред се размърда в стола си…

Но то беше просто за да се намести по-удобно, а не прелюдия към ваденето на оръжие.

Блей се отпусна, също като още неколцина от воините. По дяволите, нямаше търпение тази среща да приключи и Рот отново да бъде в безопасност в имението.

— Мнозина от вас са познавали баща ми добре и си спомнят неговото управление в Древната страна. Той беше мъдър и умерен владетел, надарен с логична мисъл и кралска осанка, отдаден изцяло на добруването на расата. — Рот направи пауза и обходи стаята с очи, скрити зад тъмните очила. — Аз притежавам част от чертите на баща си… но не всички. Не съм умерен. Не прощавам лесно. Аз съм воин, не миротворец.

При тези думи той извади една от черните си ками и тъмното острие проблесна на светлината на кристалния полилей над тях. По гърбовете на изисканите аристократи, насядали пред него, пробягаха тръпки.

— Прекрасно умея да се справям с конфликти, били те законови или военни. Баща ми беше медиатор, мъж, който градеше мостове. Аз копая гробове. Баща ми убеждаваше. Аз вземам. Баща ми беше крал, който на драго сърце би седнал на трапезата ви и би разговарял за дреболии. Аз не съм такъв.

Несъмнено Съветът за първи път слушаше такава реч. Но Блей бе напълно съгласен с този подход. Никой не уважаваше слабостта. Пък и с тази група единствено законът едва ли щеше да е достатъчен, за да опази трона на Рот. Страхът, от друга страна, определено имаше много по-добри шансове.

— Ала с баща ми все пак имаме нещо общо. — Рот наведе глава, сякаш се взираше в черното острие. — Баща ми причини смъртта на осмина ваши родственици.

Всички ахнаха като един. Но Рот изобщо не позволи това да го смути.

— По време на царуването на баща ми бяха извършени осем опита за покушение над живота му и независимо колко време му отнемаше (било дни, седмици и дори месеци), той си поставяше за задача да разбере кой стои зад всеки от тях… след което лично ги откриваше и убиваше. Може и да не сте чули истинските истории, но знаете за убийствата — извършителите са били обезглавени, а езиците им — отрязани. Несъмнено, ако се върнете назад във времето, ще си спомните за членове на семействата ви, погребани в това състояние.

Неспокойно шаване. Ужасно много неспокойно шаване. Което говореше, че наистина си бяха спомнили.

— Едва ли сте забравили и че тези убийства бяха приписани на лесъри. Е, нека ви кажа, че знам имената на всеки от тях, знам и къде са гробовете им, защото баща ми ме накара да ги запомня. Това бе първият му урок по царуване. За поданиците си трябва да се грижа добре, да ги уважавам и защитавам. Предателите обаче са зараза за всяко почтено общество и трябва да бъдат изличавани като такава. — По лицето на Рот плъзна неподправено зла усмивка. — Говорете каквото искате за мен, но аз бях добър ученик на баща си. И нека сме наясно за едно — баща ми, не Братството, се погрижи онези предатели да намерят смъртта си. Знам го, защото той обезглави четирима от тях пред очите ми. Ето колко важен беше този урок.

Няколко от жените преместиха столовете си мъничко по-близо до мъжете, които седяха до тях.

Рот продължи:

— Няма да се поколебая да последвам примера на баща си. Давам си сметка, че всички сте понесли страдания. Уважавам изпитанията, през които бяхте принудени да преминете, и искам да бъда ваш водач. Въпреки това и за миг няма да се поколебая да се отнеса към всеки опит за бунт срещу мен и воините ми като към акт на измяна.

Кралят наведе брадичка, сякаш за да ги изгледа заплашително иззад тъмните си очила, дотам, че дори Блей усети прилив на адреналин.

— И ако мислите, че баща ми е бил жесток, все още нищичко не сте видели. Аз ще направя така, че онези убийства да изглеждат милостиви. Заклевам се в потеклото си.