Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (70)

67

Докато Куин наблюдаваше представлението, езикът се показа през устните и ги облиза.

Насреща му в малката стаичка Блей седеше върху болничното легло, съвършеното му тяло — приведено напред, така че да може да пие от вената на Избраницата; ръцете му, тези умели, добре тренирани, силни ръце, нежно придържаха деликатната китка до устните си… сякаш дори в плен на храненето, той си оставаше същият изискан вампир, какъвто беше.

Докато продължаваше да пие, тялото му се напрегна още повече, гърдите му се повдигаха бурно с всяко поемане на дъх, главата му помръдваше лекичко с всяко преглъщане.

Куин трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да остане на мястото си. Как само копнееше и той да бъде върху онзи матрак, да извие тялото си така, че да бъде зад него. Да намери гърлото му, докато Блей пиеше от Избраницата. Да го чука в продължение на дванайсет, петнайсет часа, след като и двамата приключеха.

След цялата драма с Лукас, тази кратка, интензивна почивка от шока и болката беше прекрасно, гузно облекчение. Прекалено хубаво бе да се съсредоточи върху нещо такова… умореният му ум и изтощеното му тяло — нетърпеливи да се освежат, така че когато отново се върнеше към реалността, да бъде готов за битка с нови сили.

Господи, брат му…

Куин тръсна глава и нарочно даде на ума си нещо еротично, с което да си играе — когато Блей пъхна ръка между краката си и намести нещо там, където беше ципът на панталоните му, стана ясно, че е напълно възбуден.

Сякаш прекрасната му миризма вече не го бе направила напълно очевидно.

Тъкмо когато Куин беше на път съвсем да изгуби контрол, Блей повдигна глава и изпъшка от задоволство. След това облиза раните, които беше направил.

Храненето да върви по дяволите, помисли си Куин. Единственото, от което се нуждаеше, беше Блей…

— Ами вие, господарю? — попита Избраницата.

Мамка му. Вероятно трябваше да го направи.

Пък и Блей очевидно беше изпаднал в обичайното отпуснато състояние след хранене. Тялото му беше бавно, очите — замъглени… и Куин се възползва от това, намествайки се между него и Избраницата, при което задникът му се отърка в коравия пенис на Блей, докато се качваше на леглото.

От устните на Блей се откъсна стон и Куин, след като се наведе напред и взе другата китка на Избраницата с едната си ръка, използва свободната, за да вдигне ръба на тениската си… и да натика дланта на Блей в предницата на панталоните си.

Успя да заглуши стона си, като отпи голяма глътка кръв, но шумният начин, по който Блей изпусна дъха си, отекна в стаята. Може би Избраницата щеше да предположи, че…

Очите на Куин се притвориха, когато Блей започна да го гали… и едва не го накара да свърши на мига — нещо, което не искаше да прави пред Селена.

Ала, по дяволите, това беше…

Той пъхна ръка в панталоните си и спря движението. Така че Блей просто стисна здраво тестисите му.

Куин стигна до върха още на следващата глътка; оргазмът изригна в него, преди да е успял да си помисли за нещо отегчително и неприятно; насладата го връхлетя с такава мощ, че той се отпусна безсилно в собствената си кожа.

Смехът на Блей беше невероятно еротичен.

Е, той щеше да му плати, и още как, зарече се Куин.

И се оказа, че няма търпение за това — прибра кучешките си зъби и спря да пие, преди да се е нахранил… защото гладът за нещо друго го беше завладял напълно и беше крайно време Селена да си върви.

Да отпрати Избраницата любезно, но бързо, беше сторено на автопилот — Куин нямаше представа какво казва, но поне тя се усмихваше и изглеждаше доволна, така че очевидно трябва да го бе направил както трябва.

Съвсем ясно обаче си даде сметка, че заключи вратата.

Когато се обърна, видя Блей да се грижи за себе си, излегнат по гръб. Ръката му се плъзгаше нагоре-надолу между краката, зъбите му все още бяха издължени от храненето, очите му светеха изпод натежалите клепачи и мили боже, беше толкова сексапилен…

Куин събу ботушите си. Панталона. Ризата.

Блей свърши още преди той да бе тръгнал към леглото — гърбът му се изви в дъга, главата му се притисна в ниската възглавница и от гърдите му се откъсна стон, докато бедрата му трепереха конвулсивно.

Сякаш гледката на Куин, чисто гол, беше повече, отколкото Блей можеше да понесе.

Най-добрият. Комплимент. Правен. Някога.

Куин буквално се хвърли към леглото, връхлетя върху Блей, откри кадифената му уста и я превзе. Нямаше време за губене с дрехите — копчетата на панталоните се разхвърчаха във въздуха и се разпиляха по пода като монети, ризата беше разкъсана на парчета. И ето че кожа докосна кожа и нищо не разделяше плътта им.

Докато телата им се търкаха конвулсивно едно в друго, Куин знаеше точно какво иска. И че го иска твърде отчаяно, за да помоли любезно… или дори да го изрече с думи.

Единственото, което бе в състояние да стори, бе да се откъсне от устните на Блей, да се претърколи до него… и да посегне назад, придърпвайки го върху себе си.

И я виж ти — Блей пое нещата оттам нататък. И знаеше точно какво да стори.

Куин усети как груби ръце го наместват — преди да разбере какво става, вече беше на колене, с лице в матрака и дъх, излизащ на пресекулки от устата му. Усещането му беше толкова непознато — да остави някой друг да поеме контрол… и той се чувстваше уязвим, въпреки желанието…

— Мамка му! — изрева, когато бе завладян с неудържим порив; болка и наслада, разтягане и съвършено пасване се сляха в коктейл, който го накара да свърши толкова мощно, че пред очите му затанцуваха звезди.

А после Блей започна да се движи.

Ръцете на Куин се напрегнаха, удържайки го, докато девствеността му беше направена на безброй късчета, приключена веднъж завинаги.

О, господи, усещането беше неописуемо и ставаше все по-невероятно. Ръката на Блей се плъзна около гърдите му и спря там… и ето че ъгълът се промени и проникванията станаха още по-дълбоки и по-бързи, така че много скоро леглото вече се тресеше неудържимо и се блъскаше в стената, докато запъхтяното дишане в ухото му ставаше все по-хрипливо и по-хрипливо…

Върхът, който достигна, беше най-изпепеляващото усещане, което бе изпитвал някога; кулминацията не само на неговия екстаз, но и на този на Блей скова цялото му тяло — бедрата му се напрегнаха, тазът му се изви, за да може да поеме докрай, силните му ръце удържаха и двама им върху леглото…

Последният тласък на Блей, след който той повече не се отдръпна, беше толкова силен, че главата на Куин се блъсна в стената… не че той забеляза или го беше грижа. А после пенисът на Блей започна да пулсира необуздано…

За първи път в живота си Куин почувства истински и напълно да принадлежи на някого.

И това беше… истинско чудо.

* * *

Естествено, мина известно време, преди Блей да се насити. И колкото и да беше странно, Куин нямаше нищо против.

Когато най-сетне настъпи пауза, продължила повече от минута и половина, Куин охлаби напрежението в ръцете си и се отпусна върху леглото, обръщайки се на една страна. Блей очевидно също бе изтощен, защото последва примера му и се излегна до него.

Ала ръката му си остана на мястото.

И единственото, което имаше значение в този миг, въпреки цялото изживяване, беше отпуснатата тежест на тази ръка. Положена по този начин, тя ги превръщаше не просто в двама мъже, които току-що бяха правили секс и сега просто лежаха един до друг… а в любовници.

Всъщност Куин никога досега не беше имал любовник… и не защото за първи път допускаше някого в себе си по този начин. Беше правил предостатъчно секс. Но никога досега не бе имало някой, който да иска просто да го подържи в прегръдките си след това. Никой, когото той да иска да прегърне.

Да… Блей беше първият му истински любовник.

И въпреки че той не бе могъл да бъде същото за Блей, беше правилно, че Блей беше неговият първи любовник. Никой никога не може да ти отнеме първия… и Куин смяташе, че има късмет. Беше чувал, че много често първият път е или болезнен (когато ставаше дума за жени), или всичко бе някакъв трескав, неясен хаос, от който не оставаха кой знае какви спомени.

Ала това той щеше да помни завинаги.

До него Блей все още дишаше тежко, а тялото му, все така сляно с това на Куин, излъчваше топлина.

Куин искаше да се възползва от този умиротворен миг — съвсем бавничко, сякаш ако го направеше така, Блей нямаше да забележи, той сложи ръка върху тази на Блей и покри дланта му със своята.

Затвори очи, молейки се това да е окей. Че ще останат така поне мъничко.

По дяволите, внезапният страх, който го обзе, беше същинско мъчение и го накара да се замисли за природата на смелостта.

И по-точно — колко му липсваше тя, когато ставаше дума за Блей.

Изведнъж, без сам да знае защо, си спомни как му казва, че в дългосрочен план си се представя само с жена. Именно затова не беше приел онова, което Блей му предлагаше. Тогава наистина го вярваше… макар че никога не се бе замислял сериозно над решението си.

Какъв страхливец беше тогава!

— Господи, чувствам се изцеден.

— Какво? — долетя сънлив отговор.

— Чувствам се…

Беззащитен.

Дотолкова, че ако Блей решеше да се отдръпне в този момент, той щеше да се пръсне на късчета, които никога нямаше да могат да се наместят отново.

Блей изсумтя задоволено и раздвижи ръка… за да притегли Куин по-близо до себе си, не за да го отблъсне.

— Студено ли ти е? Трепериш.

— Ще ме стоплиш ли?

Последва малко шаване и ето че върху тях бе метнато едно одеяло. А после светлините угаснаха.

Блей си пое дълбоко дъх, като че напълно доволен да остане така известно време. Куин затвори очи… и се осмели да вплете пръсти в тези на най-добрия си приятел.

— Добре ли си? — попита Блей неясно. Сякаш мозъкът му бе изключил почти напълно… но въпреки това го беше грижа.

— Да. Просто ми е студено.

Куин отвори очи в мрака. Единственото, което виждаше, бе ивицата светлина, процеждаща се изпод вратата.

Докато Блей постепенно се унасяше и дишането му ставаше все по-бавно и равномерно, Куин се взираше напред, въпреки че не виждаше нищо.

Смелост.

Мислеше си, че я има в излишък. Че начинът, по който беше отрасъл, го бе направил по-корав и по-силен от всеки друг. Че начинът, по който вършеше работата си, по който се хвърляше в горящи сгради или пък на пилотското място на разнебитени самолети, го доказваше. Че начинът, по който живееше, откъснат от всички и самодостатъчен, означаваше, че е силен. Че е в безопасност.

Ала истинското мерило на храбростта все още го очакваше.

След твърде много години най-сетне беше казал на Блей, че съжалява. И после, след твърде много драма, му беше благодарил.

Но да се престраши и да признае на глас, че е влюбен? Въпреки че Блей беше с друг?

Ето това беше истинският вододел.

И дяволите да го вземат, щеше да го направи.

Не за да раздели Блей и Сакстън… не, не беше това. Нито за да обремени Блей.

В този случай, оказваше се, възмездието му щеше да бъде вричане. Нещо, направено без очаквания и без резерви. Скок без парашут, без сигурност, без нищо, което да те улови.

Блей го беше направил не веднъж, а няколко пъти… и да, на Куин страшно му се искаше да можеше да се върне във времето и да дръпне един хубав бой на тогавашното си Аз, та главата му да се проясни и да осъзнае каква възможност му се предлага.

За съжаление, в живота не ставаше така.

Време бе да отвърне със същата сила… и по всяка вероятност да понесе болката, която щеше да последва, когато го отхвърлят далеч по-мило, отколкото го бе сторил той.

Затвори очи и поднесе ръката на Блей към устните си, целувайки лекичко кокалчетата му. След това се отдаде на съня, остави се да го погълне забрава, знаейки, че поне през следващите няколко часа ще бъде в безопасност, в прегръдките на любовта на живота си.