Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (5)

2

В имението на Братството Блейлок седеше на ръба на леглото; голото му тяло беше зачервено, капчици пот блещукаха по гърдите и раменете му. Пенисът му почиваше изтощен, а тазът му беше направо разнебитен от най-различни тласъци и търкания. Освен това почти не му беше останал дъх, плътта му се нуждаеше от малко повече кислород, отколкото дробовете му бяха в състояние да й осигурят.

Така че, естествено, той посегна към пакета „Дънхил Редс“, който държеше на нощното шкафче.

Шумовете от любовника му, къпещ се в банята, както и тръпчивото ухание на ръчно изработен сапун му бяха до болка познати.

Нима беше минала почти година?

Блей извади една цигара и взе ретро запалката на „Ван Клиф и Арпелс“, която Сакс му беше подарил за рождения ден. Беше изработена от злато и украсена с характерните за фирмата рубини, прекрасна вещ от четирийсетте години на миналия век, която винаги радваше окото… и си вършеше работата.

В мига, в който пламъчето подскочи нагоре, душът в банята спря.

Блей се приведе към огънчето, вдиша и отново затвори капачето на запалката. Както винаги, във въздуха остана едва доловим сладък дъх на газ и се смеси с дима, който той издиша…

Куин ненавиждаше пушенето.

Никога не го бе одобрявал.

Което, с оглед на всички скандални неща, които му бяха навик, си беше направо обидно.

Секс с безброй непознати в тоалетните на нощни клубове. Тройки с мъже и жени. Пиърсинги. Татуировки по най-различни части на тялото.

И същият този тип не „одобряваше“ пушенето. Сякаш то беше отблъскващ навик, с който никой с всичкия си не би си губил времето.

Откъм банята се разнесе бръмченето на сешоара, който двамата със Сакс деляха, и Блей съвсем ясно си представи как русата коса, която само преди няколко минути бе сграбчил и дръпнал назад с всичка сила, сега се развява под струята на изкуствения вятър, улавяйки светлината, която караше светлите кичури да греят.

Сакстън беше красив с гладката си кожа, със слабо, стегнато тяло и съвършен вкус.

Господи, какви дрехи само имаше в гардероба си! Невероятни. Все едно Великият Гетсби^[1] беше слязъл от страниците на книгата, отскочил бе до Пето Авеню^[2] и бе опразнил цели магазини за висша мода.

Куин не беше такъв. Той носеше тениски и войнишки или кожени дрехи и все още притежаваше рокерското яке, което имаше от преобразяването си. Никакви обувки на „Ферагамо“ или „Бали“, за него — „Ню Рокс“^[3] с подметки с размерите на гуми на камион. Коса? Сресана… ако извадеше малко повече късмет. Одеколон? Барут и оргазми.

Къде ти — през всичките години, откакто го познаваше (а то си беше от рождение), Блей никога не го бе виждал да носи костюм. Човек не можеше да не се запита дали Куин изобщо знаеше, че е възможно да притежаваш смокинг, а не просто да го вземаш под наем.

Ако Сакстън беше съвършеният аристократ, Куин си беше чиста проба гангстер…

— Ето. Тръскай пепелта тук.

Блей вдигна рязко глава. Сакстън беше гол, със съвършено оформена коса и ухаещ на „Куул Уотър“ на „Давидоф“… и му подаваше солидния пепелник на „Бакара“^[4], който му беше купил като подарък за лятното слънцестоене. Той също беше от четирийсетте години на миналия век и тежеше колкото топка за боулинг.

Блей се подчини и като пое пепелника, го закрепи върху дланта си.

— На работа ли отиваш?

Сякаш не беше очевидно.

— Да.

Сакстън се обърна, показвайки страхотни задни части, докато отиваше към дрешника. Строго погледнато, той би трябвало да живее в съседство на Блей, в една от свободните стаи за гости, ала с течение на времето дрехите му се бяха пренесли тук.

Той нямаше нищо против пушенето. Дори понякога изпушваше една с Блей, след някоя особено енергична… размяна, така да се каже.

— Как върви? — попита Блей при следващото изпускане на дима. — Секретната ти задача.

— Доста добре. Почти приключих.

— Това означава ли, че най-сетне ще можеш да ми кажеш за какво става дума?

— Много скоро ще научиш.

Докато откъм дрешника се носеше шумолене на риза, Блей завъртя цигарата си и се загледа в горящото крайче. Сакстън работеше върху някаква свръхсекретна задача за краля от есента насам и не беше споделил нищичко за нея дори в леглото… което вероятно беше и една от причините Рот да го направи свой личен адвокат. Сакстън притежаваше дискретността на банков трезор.

Куин, от друга страна, изобщо не бе в състояние да пази тайна. Партита изненада, клюки, неудобни лични подробности като например дали си се чукал с евтина курва в…

— Блей?

— Извинявай, какво?

Сакстън излезе от дрешника напълно облечен в костюм от туид на „Ралф Лорен“.

— Казах, че ще се видим на Последното хранене.

— О! Толкова ли е късно?

— Да.

Явно бяха пропуснали първото подреждане на масата, увлечени в сексуалните си подвизи… както правеха, откакто…

Господи. Дори не бе в състояние да мисли за онова, което се бе случило само преди една седмица. Не можеше даже наум да си признае какво изпитва по отношение на единственото нещо, за което никога не се бе тревожил, че би могло да се случи… и то пред очите му.

А си беше мислил, че да бъде отхвърлен от Куин боли!

Да гледа как на Куин му се ражда дете…

Мамка му, май нямаше да е зле да отговори на любовника си, а?

— Да, абсолютно. Ще се видим там.

След миг колебание Сакстън се приближи и го целуна по устните.

— Тази нощ не си дежурен, нали?

Блей кимна, държейки цигарата си настрани, така че да не прогори дупка в красивите дрехи на Сакстън.

— Мислех да прочета „Ню Йоркър“ и може би да започна „От терасата“^[5].

Сакстън се усмихна, видимо оценявайки притегателната сила и на двете.

— Как ти завиждам. Когато приключа, ще си взема няколко нощи почивка и ще релаксирам.

— Бихме могли да отидем някъде.

— Да.

Напрегнатото изражение, пробягало по прекрасното лице, беше мимолетно и тъжно. Защото Сакстън знаеше, че няма да отидат никъде.

И нямаше предвид само на почивка в петзвезден хотел.

— Пази се — каза той и прокара опакото на ръката си по бузата на Блей.

Блей потърка лице в ръката му.

— Ти също.

Миг по-късно вратата се отвори и затвори… и Блейлок остана сам. Седнал на разхвърляното легло в тишината, която сякаш го смазваше от всички страни, той изпуши цигарата си до филтър, смачка угарката в пепелника и запали нова.

Затвори очи и опита да си спомни как звучаха стоновете на Сакстън или как изглеждаше гърбът му, извит в дъга, или пък усещането от допира на кожата му.

Ала не успя.

И именно в това се коренеше проблемът, нали така?

* * *

— Нека да видя дали съм те разбрал правилно — проточи Ви от другата страна на линията. — Изгубил си си хамъра.

На Куин му се прииска да строши някоя по-дебеличка витрина с глава.

— Аха. Изгубих го. Така че може ли да…

— Как точно се губи превозно средство, тежащо три тона и половина?

— Това не е важно…

— Всъщност е, ако искаш да проверя джипиеса и да ти кажа къде можеш да намериш шибаното нещо… което е и причината да се обадиш, нали? Или е, защото смяташ, че изповедта, без никакви подробности, е полезна за душата или нещо такова?

Куин стисна телефона с всичка сила.

— Оставихключоветевътре.

— Моля? Нещо не те разбрах.

Да бе, да.

— Оставих ключовете вътре.

— Много глупава постъпка, синко.

Не думай.

— Е, можеш ли да ми помогнеш…

— Сега ти пращам линка по имейла. И още нещо. Когато си върнеш колата…

— Да?

— Провери дали крадците са придърпали седалката напред. За да им е по-удобно, нали разбираш? Защото по всяка вероятност изобщо не са бързали, при положение че ключовете са били у тях. — Дрънкането на Вишъс беше като ритник в топките. — Слушай, трябва да затварям. Нуждая се и от двете си ръце, за да се хвана за корема, докато се заливам от смях за твоя сметка. До после.

Връзката прекъсна и на Куин му трябваше секунда, за да овладее желанието да хвърли телефона си.

Да, защото да изгуби и него определено щеше да помогне.

Вместо това влезе в електронната си поща, чудейки се колко време щеше да мине, докато престанат да си правят майтап с него заради случилото се, и в този миг получи информация за шибаната си кола.

— Насочва се на запад. — Той завъртя телефона, така че Джон да може да види. — Да вървим.

Докато се дематериализираше, Куин смътно си даде сметка, че силата на гнева му не беше пропорционална на проблема: докато молекулите му се разпръсваха, той беше като запален фитил, готов да докосне купчина динамит… и не ставаше въпрос само за това, че беше такъв тъпанар, нито пък заради колата или за това, че изглеждаше като идиот в очите на един от мъжете, които най-много уважаваше в Братството.

Имаше още толкова много причини.

Прие форма на един селски път и провери телефона си, а когато Джон също се появи, преизчисли координатите и те продължиха на запад, приближавайки се все повече, проверявайки посоката… докато Куин не се материализира насред ивицата заледен асфалт, върху която се намираше шибаният му хамър.

На около стотина метра от колата.

Който и да беше кучият син зад волана, той караше със сто километра в час в снега право към един завой. Ама че…

Е, да го нарече идиот, беше съвсем в стила „присмял се хърбел на щърбел“, така типичен за тази нощ.

— Нека да прострелям гумите — обади се Джон на езика на знаците, сякаш знаеше, че пистолет в ръката на Куин не беше най-добрата идея.

Преди обаче Джон да успее да извади оръжието си, Куин се дематериализира… право върху предния капак на джипа.

Заби се с лицето напред в предното стъкло, тласкан от вятъра с такава сила, че само дето не се размаза върху него като насекомо. А после нещата станаха наистина интересни. Благодарение на светлината от таблото успя да види изумените лица на двамата типове на предната седалка… а после блестящата му идея се превърна във втората невероятна издънка за тази вечер.

Вместо да натисне спирачките, шофьорът завъртя волана, сякаш по някакъв начин би могъл да избегне онова, което вече се беше приземило върху капака на хамъра. Рязкото движение запрати Куин настрани и той полетя във въздуха, изпаднал в безтегловност, опитвайки се да се извърти, за да види какво се случва с колата му.

Което беше истински късмет за него.

Тъй като хамърите не бяха създадени за аеродинамика и лекота на удрянето на спирачки, законите на физиката се вкопчиха в целия този тежък метал и го преобърнаха, при което (и въпреки снега) метал се срещна с асфалт и нощта беше процепена от пронизителен писък…

Гръмотевичният сблъсък на джипа с някакъв солиден предмет с размерите на къща сложи край на оглушителния звук. Куин обаче не обърна особено внимание на катастрофата, защото самият той се приземи също толкова впечатляващо; рамото и хълбокът му се удариха в павирания път и тялото му се плъзна по заснежената настилка като шейна…

ПРАС!

Неговата инерция беше спряна също толкова внезапно, колкото и тази на джипа, когато нещо твърдо го удари по главата…

Последва впечатляващо светлинно шоу, сякаш някой беше запалил фойерверк току пред лицето му и досущ като в някое анимационно филмче пред очите му припламнаха мънички звезди, докато по най-различни места на тялото му избухваше болка.

Оттласквайки се от това, което бе най-близо до него (и сам не бе сигурен дали е земята, дърво или пък онзи шишко с червените дрехи, Дядо Коледа), той се претърколи по гръб. Отпусна се безсилно, при което студът обгърна главата му и притъпи всякакви усещания.

Имаше намерение да се изправи. Да провери хамъра. Да хвърли един хубав бой на онзи, който се бе възползвал от моментната му тъпота. Ала всъщност мозъкът му само си играеше игрички, докато в същото време тялото му беше поело контрол и над волана, и над педала за газта и нямаше намерение да ходи където и да било.

Докато лежеше възможно най-неподвижно, а дъхът му излизаше на неравни бели облачета, времето затече по-бавно и се промени. За миг не беше сигурен какво го беше докарало до това състояние. Катастрофата, която беше предизвикал?

Или… бранителите на честта?

Дали това, че се беше проснал по гръб на асфалта, бе спомен от миналото му, или нещо, което се случваше в действителност?

Добрата новина бе, че опитите да разбере кое е действително и кое — не, дадоха на мозъка му нещо, с което да се занимава. Лошата бе, че спомените от нощта, в която семейството му се бе отрекло от него, бяха по-болезнени от всичко, което изпитваше в момента.

Господи, толкова ясно виждаше всяка подробност. Догенът, който му донесе официалните документи и изиска кръв за пречистващия ритуал. Самият той, когато метна спортния си сак на рамо и излезе от къщата за последен път. Пътят, проточил се пред него, тъмен и пуст…

Този път, даде си сметка той. Същият този път, на който беше паднал… Или на който лежеше в момента. Когато си тръгна от дома на родителите си, беше възнамерявал да поеме на запад, където, както бе чул, имало банда отритнати задници, също като него. Вместо това се бяха появили четирима мъже с качулки и го бяха пребили до смърт… буквално. Беше стигнал досами дверите на Небитието и там бе видял бъдеще, в което не бе повярвал… докато то не се случи. Случваше се. В момента. С Лейла.

О, я виж ти — Джон му говореше.

Пред очите му ръцете на Джон изписваха знак след знак и Куин възнамеряваше да му отговори…

— Това действителност ли е? — измънка той.

За миг Джон изглеждаше напълно шашнат.

Трябва да беше действително, помисли си Куин. Защото бранителите на честта му се бяха нахвърлили през лятото, а въздухът, който вдишваше сега, беше студен.

— Добре ли си? — оформиха устните на Джон заедно с пръстите му.

Куин подпря ръка в покритата със сняг земя и се оттласна с всичка сила. Когато не помръдна на повече от три-четири сантиметра, остави този факт да говори сам за себе си… и припадна.