Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (35)

32

О, всемогъща, необуздана мощ, помисли си Кор, докато гледаше войниците си — до един въоръжени и готови за нощ на битки. След двайсет и четири часовото възстановяване, последвало онова групово хранене, те изгаряха от нетърпение да излязат навън в търсене на врага… и той бе готов да ги пусне от подземието на склада.

Имаше само един проблем — някой крачеше по пода над главите им.

Като по команда, по дървения капак на тавана отекнаха стъпки.

От половин час насам те следяха действията на неканените си гости. Единият беше тежък — мъж. Другият — много по-лек. Жена. Не можеха обаче да доловят никакви миризми — подземното ниво беше херметически затворено.

По всяка вероятност бяха просто двама човеци, минаващи през това място… макар че Кор нямаше представа защо двама души, които не са скитници, биха си губили времето да се мотаят из подобна съборетина в студената нощ. Които и да бяха те, по каквато и причина да бяха дошли, за него нямаше да е никакъв проблем да защити правата си върху това място, в което се бе нанесъл, без да пита никого.

Ала да почака малко, нямаше да навреди на никого. Ако избегнеше убийството на двама безполезни човеци тук, би означавало, че той и войниците му ще могат да живеят необезпокоявани на това място.

Никой не каза и дума, когато краченето над главите им продължи. Разнесоха се гласове. Нисък и по-висок. После иззвъня телефон.

Кор се заслуша в звъненето и последвалия разговор, отивайки мълчаливо до другия капак на тавана, където онзи отгоре избра да спре. Напълно неподвижен, той се заслуша и чу половината от един страшно безинтересен разговор, който с нищо не издаваше самоличността на участниците в него.

Не след дълго до ушите им достигна нещо, което не можеше да бъде сбъркано — звуци от правене на секс.

Зайфър се изхили тихо и Кор му хвърли свиреп поглед, за да го накара да млъкне. Въпреки че всички врати на тавана бяха заключени от тяхната страна, никой не можеше да е сигурен какви проблеми биха могли да им създадат тези двукраки плъхове.

Кор погледна часовника си. Изчака стоновете да заглъхнат. Даде знак на войниците си да не мърдат, когато това стана.

Движейки се безшумно, той отиде до таванската врата в другия край на помещението, отвеждаща в онова, което някога трябва да е било началнически офис. Свали резето, стисна единия си пистолет, дематериализира се навън и вдиша дълбоко.

Не беше човек.

Е, единият беше човек… но другият беше нещо различно.

Външната врата в другия край на склада се хлопна, след което някой я заключи. Прокрадвайки се дотам, Кор се долепи до солидната тухлена стена и погледна през мътното стъкло на един от прозорците.

Чифт фарове огряха тесния паркинг отпред.

Кор се дематериализира през една дупка в ламперията и се премести върху покрива на склада от отсрещната страна на улицата.

И това ако не беше интересно!

Там долу имаше сянка. Седеше зад волана на едно беемве със свален прозорец, през който се бе надвесила човешка жена.

За втори път се натъкваше на сянка в Колдуел.

Те бяха опасни.

Извади телефона си и като намери снимката на Троу в списъка с контактите, му се обади и нареди на войниците си да отидат да се бият. С това тук щеше да се оправи сам.

Там долу сянката сложи ръка върху шията на жената, притегли я към себе си и я целуна. След това даде на заден ход и потегли, без да поглежда назад.

Кор се местеше от покрив на покрив, за да не изпуска от очи колата на сянката, която се носеше по пътя край реката, водещ към квартала с клубовете…

Първоначално си помисли, че вятърът е променил посоката си — сега смразяващите му пориви като че ли долитаха отдолу, вместо да го блъскат право в лицето. Но после разбра, че греши. Каквото и да усещаше, то идваше отвътре. Каквито и тръпки да го разтърсваха, те бяха под кожата му…

Неговата Избраница беше наблизо.

Неговата Избраница.

Зарязвайки начаса преследването на сянката, той се приближи до реката. Какво ли правеше тя там долу…

Кола. Пътуваше с кола.

От това, което му казваха инстинктите, тя се движеше с бърза скорост, ала все пак — проследима. Единственото обяснение бе, че се намира на „Нортуей“, като се движеше със стотина километра в час.

Връщайки се назад към редиците складове, Кор се съсредоточи върху сигнала, който долавяше. Тъй като бяха минали месеци, откакто бе пил от нея, с ужас установи, че връзката, създадена от кръвта й във вените му, отслабва… дотам, че му беше трудно да различи нейната кола.

Ала след това идентифицира седана, благодарение на това че той забави скоростта и сви в отбивката, отклоняваща трафика към мостовете. Кор се дематериализира върху трегера на моста, стъпи здраво върху един от стоманените стълбове и зачака Избраницата му да мине под него.

Много скоро тя го стори и продължи напред, насочвайки се към другата половина на града, на отсрещния бряг на реката.

Кор продължи да я следва, като се държеше на безопасно разстояние, макар да се питаше кого всъщност заблуждава. Ако той можеше да я усети…

… същото важеше и за нея.

Само че той нямаше да изостави следата й.

* * *

Седнал на мястото до шофьора, Куин държеше дискретно своя четирийсет и пет милиметров „Хеклер и Кош“ върху бедрото си, а очите му непрекъснато се местеха между огледалото за обратно виждане, страничния и предния прозорец на колата. До него Фюри стискаше кормилото с такава сила, че сякаш душеше някого.

Човече, толкова много неща отиваха по дяволите.

Лейла и детето. Инцидентът със самолета. Онова, което беше причинил на собствения си братовчед предишната нощ. Както и… е, това с Блей.

Всемогъщи боже! Това с Блей!

Докато Фюри свиваше в отбивката, която водеше към мостовете, умът на Куин се прехвърли от тревогата за Лейла към прожекция на цял куп образи и звуци… и вкусове от изминалия ден.

С ума си осъзнаваше, че случилото се между тях не беше сън… а и тялото му определено си спомняше всичко, сякаш сексът беше нещо като жигосване на плътта му, променил завинаги външния му вид. И все пак, докато опитваше да се справи с най-новата шибана драма в живота си, прекалено краткият епизод му се струваше праисторически, макар оттогава да не бе изминала и една нощ.

Боеше се, че никога няма да се повтори.

Не ме докосвай по този начин.

Той простена и потърка очи.

— Не е заради очите ти — каза Фюри.

— Моля?

Фюри погледна към задната седалка.

— Хей, всичко наред ли е при вас? — попита той двете жени и кимна, когато Лейла и доктор Джейн отговориха утвърдително. — Слушайте, мисля да вдигна преградата за малко, става ли? Тук при нас също всичко е наред.

Той не им даде кой знае каква възможност да отговорят и Куин застина в седалката си, когато матовата преграда се вдигна, разделяйки колата на две. Нямаше да побегне от каквато и да било конфронтация, но това не означаваше, че очаква с нетърпение втория рунд на тази… и след като Фюри не искаше жените отзад да станат свидетели, нещата определено не се очертаваха прекрасни.

— Не очите ти са проблемът — каза братът.

— Моля?

Фюри го погледна.

— Това, че съм ядосан, няма нищо общо с какъвто и да било дефект. Лейла е влюбена в теб…

— Не, не е.

— Виждаш ли, сега наистина ме вбесяваш.

— Попитай я.

— Докато е на път да пометне твоето дете? — сопна се братът. — Да, точно това ще направя.

Куин изкриви лице, а Фюри продължи.

— Виж, ето как стоят нещата с теб. Харесва ти да живееш на ръба, необуздано и опасно… честно казано, според мен това ти помага да се справиш с гадостите, на които те е подложило семейството ти. Ако рушиш всичко по пътя си, нищо не може да те нарани. И ако щеш, вярвай, но аз нямам нищо против. Свободен си да бъдеш себе си и да живееш живота си, както искаш. Ала разбиеш ли сърцето на невинна жена… особено такава, която се намира под моята закрила? Тогава вече с теб имаме проблем.

Куин погледна през прозореца. Преди всичко не можеше да не отдаде заслуженото на брата. Това, че го съдят въз основа на характера му, а не на някаква генетична мутация, която не си беше избирал, бе нещо освежаващо ново за него. Пък и не беше, като да не е съгласен с Фюри… или поне що се отнасяше до живота му допреди около година. Абсолютно беше извън контрол в толкова много отношения. Ала нещата се бяха променили. Той се беше променил.

Очевидно това, че Блей беше станал недостъпен за него, беше ритникът в топките, който му бе трябвал, та най-сетне да порасне.

— Вече не съм такъв — каза той.

— Значи, си готов да се обвържеш с нея? — Когато Куин не отговори, Фюри сви рамене. — Виждаш ли? Всичко се свежда до това, че аз съм отговорен за нея, законово и морално. В някои отношения може и да не се държа като Примейла на расата, но останалата част от задълженията си приемам адски сериозно. От мисълта, че си я докарал до това положение, ми се повдига и ми е трудно да повярвам, че не го е направила, за да ти угоди… Каза, че и двамата искате дете? Сигурен ли си, че не си само ти и че тя не го е сторила, за да те направи щастлив? Това е напълно в неин стил.

Въпросите на Фюри бяха реторични, пък и Куин едва ли можеше да спори с логиката му, дори ако тя беше грешна. Но докато прокарваше пръсти през косата си, предпочете да запази за себе си факта, че именно Лейла бе дошла при него. Ако Фюри искаше да мисли, че всичко е изцяло по негова вина, така да бъде — той можеше да понесе този товар. Всичко, само и само да отклони натиска и вниманието от Лейла.

Фюри го погледна.

— Не е правилно, Куин. Един истински мъж не постъпва така. И виж в какво положение се намира тя сега. Ти й го причини. Заради теб тя е на задната седалка на тази кола и това просто не е правилно.

Куин стисна очи. Е, и това ако нямаше да се блъска в главата му през следващите сто години. Горе-долу.

Докато поемаха по моста, оставяйки блещукащите светлинки на центъра зад себе си, Куин си държеше устата затворена и Фюри също се умълча.

Но разбира се, той вече бе казал каквото имаше да казва.