Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (74)

71

— Сола, защо не ми каза, че очакваме посетители?

Сола, която тъкмо оставяше раницата си на плота в кухнята, спря. Въпреки че баба й очевидно очакваше отговор, тя нямаше да се обърне, преди да е сигурна, че изражението й не издава и следа от изненадата й.

Когато беше готова, се завъртя на тока на ботуша си.

Баба й седеше край малката масичка, облечена в розово-син халат в тон с ролките в косата й и пердетата на цветя зад гърба й. На осемдесет години, тя имаше изящно набръчканото лице на жена, която бе преживяла тринайсет президенти, световна война и безброй лишения. Очите й обаче горяха със силата на някой, надарен с безсмъртие.

— Кой е идвал, вово̀^[1]?

— Онзи мъж с… — Баба й вдигна ръка с кокалести пръсти и докосна ролките си. — … тъмната коса.

Мамка му.

— Кога?

— Беше много мил.

— Каза ли си името?

— Значи, не си го очаквала.

Сола си пое дълбоко дъх и се помоли да запази безразличния си вид въпреки разпита, който баба й провеждаше. По дяволите, след всичките тези години, през които живееше заедно с нея, би трябвало да е свикнала с това, че когато ставаше дума за въпроси, тя знаеше единствено как да ги задава, но не и да им отговаря.

— Никого не очаквах, така е. — И мисълта, че някой бе идвал в къщата й, я накара да сложи ръка върху чантата си. Където имаше деветмилиметров пистолет с лазерен прицел и заглушител. — Как изглеждаше?

— Много голям. И тъмна коса. Дълбоки очи.

— С какъв цвят? — Баба й не виждаше добре, но поне това несъмнено би запомнила. — Беше ли…

— Като нас. Говори с мен на испански.

Може би еротичният мъж, когото тя следеше, говореше два езика… всъщност — три, като се имаше предвид необикновеният му акцент.

— Е, спомена ли някакво име?

Не че това щеше да помогне — тя нямаше никаква представа как се казва мъжът, когото следеше.

— Каза, че го познаваш и че ще се върне.

Сола погледна дигиталния часовник на микровълновата. Беше малко преди десет вечерта.

— Кога дойде?

— Не много отдавна. — Очите на баба й се присвиха. — Да не излизаш с него? Защо не си ми казала?

Тук разговорът изведнъж премина на португалски и думите им се застъпваха и сливаха, „не излизам с никого“ се смесваше със „защо просто не се омъжиш“. Бяха водили този спор толкова пъти, че сега просто изпълняваха научените си наизуст роли в играната до безкрай пиеса.

— Е, аз го харесах. — Баба й се изправи и тропна с длани по масата, така че поставката за салфетки, върху която бяха сложени списания „Ванити Феър“, подскочи. На Сола й се прииска да изругае. — И мисля, че трябва да го поканиш тук на вечеря.

Бих го направила, бабо, само че не го познавам… а и ти едва ли щеше да мислиш по същия начин, ако знаеше, че е престъпник. И плейбой.

— Католик ли е? — попита баба й, докато излизаше от помещението.

Наркопласьор… така че ако е религиозен, страшно го бива в себеоправданията.

— Изглеждаше добро момче — каза баба й през рамо. — Добро католическо момче.

И това беше всичко… засега.

Докато тътреше обутите си в пантофи крака към стълбите, тя несъмнено се кръстеше. Сола съвсем ясно можеше да си я представи.

Изругавайки, тя отпусна глава и затвори очи. Част от нея просто не можеше да повярва, че мъжът се бе държал мило и задушевно, само защото проклетата врата беше отворена от дребничка бразилска старица. Католик, как ли пък не.

— По дяволите.

От друга страна, коя бе тя, че да се прави на толкова благочестива. Та нали самата тя беше престъпница. При това — от години… и фактът, че трябваше да издържа себе си и баба си, не оправдаваше всички онези взломове.

Кого ли издържаше загадъчният мъж, зачуди се тя, когато кучето на съседите се разлая. Близнаците? Те определено изглеждаха напълно самостоятелни. Дали имаше деца? Жена?

По някаква причина от тази мисъл я побиха тръпки.

Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в пода, който баба й чистеше всеки ден, така че буквално можеше да ядеш от него.

Той нямаше никакво право да идва тук, помисли си тя.

От друга страна, самата тя бе отишла в къщата му неканена, нали така…

Сола се намръщи и вдигна очи. Прозорецът, обрамчен от надиплени розови перденца, беше съвършено тъмен, защото тя все още не беше запалила външното осветление. И все пак знаеше, че там има някой. Знаеше и кой е той.

Дишането й се накъса, сърцето й заби учестено и незнайно защо, ръката й се вдигна към гърлото.

Обърни гръб — нареди си тя. — И бягай.

Само че… не го стори.

* * *

Асейл не беше възнамерявал да отиде в къщата на своята крадла. Ала проследяващото устройство все още беше върху аудито й и когато то му съобщи, че се е прибрала у дома, просто не можа да се сдържи да не се дематериализира там.

Само че не искаше да го усетят, затова предпочете задния двор… което се оказа чудесен избор: когато крадлата му влезе в кухнята, той я видя в цял ръст… и нея, и онази, с която делеше къщата си.

По-възрастната жена бе очарователна, по онзи типичен за стариците начин, с ролки в косата, домашна роба — яркоцветна като пролетен ден, лицето й — красиво въпреки годините. Само че то не беше щастливо, докато тя седеше на масата и гледаше сърдито към онази, която, предположи Асейл, трябва да беше нейна внучка.

Двете жени размениха някакви реплики и Асейл се поусмихна в мрака. Между тях имаше много обич… както и доста раздразнение. Както винаги бе с по-възрастните роднини, били те човеци или вампири.

О, какво облекчение изпита, когато видя, че тя не живее с мъж.

Освен, разбира се, ако онзи, с когото се бе срещнала в ресторанта, не споделяше с тях малката къщичка.

Той изръмжа тихичко в тъмнината и кучето в съседния двор залая, предупреждавайки собствениците си за онова, което те дори не подозираха.

Миг по-късно крадлата му остана сама в кухнята, а по лицето й се четяха едновременно примирение и раздразнение.

Докато тя стоеше там, скръстила ръце на гърдите си и поклащаща глава, Асейл си каза, че трябва да си върви. Вместо това направи нещо, което не биваше — проникна с ума си през стъклото и отприщи желанието си.

Тя реагира мигновено. Гъвкавото й тяло, облегнато допреди секунда на плота, се изпъна и очите й погледнаха към неговите през прозореца.

— Ела при мен — каза той в студа.

И тя го стори.

Задната врата изскърца, когато я отвори с хълбок, така че долният й ъгъл нарисува дъга в снега на верандата.

Уханието й беше същинска амброзия за Асейл. И той преодоля разстоянието между тях само за миг, тялото му — тласкано от хищническа сласт.

Не спря, докато не се озова на сантиметри от нея. Така близо, гърди в гърди, тя бе толкова по-дребна и все пак ефектът, който имаше върху него, беше огромен. Ръцете му се свиха в юмруци, бедрата му се напрегнаха, кръвта му кипна, сърцето му заби лудешки.

— Не мислех, че някога ще те видя отново — прошепна тя.

Пенисът му се втвърди още повече само от звука на гласа й.

— Изглежда, че имаме недовършена работа.

И тя въобще не включваше пари, наркотици или информация.

— Наистина мислех онова, което ти казах. — Тя отметна косата си назад, сякаш й беше трудно да стои спокойно на едно място. — Повече няма да те шпионирам. Обещавам.

— Действително ми даде думата си. Но изглежда, ми липсва да усещам очите ти върху себе си. — Накъсаното й дишане преодоля студения въздух между устните им. — И не само тях.

Тя погледна настрани. А после — отново към него.

— Това не е добра идея.

— Защо? Заради онзи човешки мъж, с когото вечеря снощи?

Крадлата му се намръщи… навярно заради думите човешки мъж.

— Не. Не е заради него.

— Значи, той не живее тук.

— Не, само аз и баба ми.

— Одобрявам.

— Защо изобщо имаш каквото и да било мнение по въпроса?

— И аз се питам същото всеки ден — промърмори той. — Ала обясни, след като не е заради онзи мъж, защо да не се срещаме?

Крадлата му отново отметна косата си над рамото.

— Ти си… опасен.

— Казва жената, която почти винаги е въоръжена.

Тя вирна брадичка.

— Да не мислиш, че не видях окървавеното острие в преддверието на къщата ти?

— А, това ли. — Асейл махна пренебрежително с ръка. — Просто се погрижих за една работа.

— Помислих, че си го убил.

— Кого?

— Марк… приятеля ми.

— Приятел — чу се да изръмжава той. — Такъв ли ти е?

— Е, кого уби?

Асейл извади пура и понечи да я запали, но тя го спря.

— Баба ми ще усети миризмата.

Той вдигна очи към затворените прозорци на втория етаж.

— Как?

— Моля те, просто недей. Не тук.

Асейл отстъпи, кимвайки… макар да не помнеше някога да се бе отказвал от пура заради когото и да било.

— Кого уби?

Въпросът беше зададен прозаично, без следа от истерията, която би могла да се очаква от една жена.

— Не е нещо, което те засяга.

— По-добре да не знам, така ли?

Като се имаше предвид, че двамата дори не бяха от една и съща раса? Определено.

— Никой, когото някога би могла да срещнеш. Уверявам те обаче, че беше напълно основателно. Той ме предаде.

— Значи, си го е заслужавал.

Не беше въпрос. А по-скоро израз на одобрение. На Асейл определено му харесваше как тя приема нещата.

— Да, заслужаваше си го.

Последва кратко мълчание, а след това той просто трябваше да попита:

— Как се казваш?

Тя се засмя.

— Нима не знаеш?

— Откъде бих могъл да знам?

— Имаш право… и ще ти кажа, ако ми обясниш какво си наприказвал на моята вово̀. — Тя обви ръце около тялото си, сякаш й беше студено. — Знаеш ли, тя те е харесала.

— Кой ме е харесал?

— Баба ми.

— Че откъде изобщо ме познава?

Неговата крадла се намръщи.

— Когато си дошъл по-рано. Каза, че според нея си добър човек, и иска да те поканя на вечеря. — Изумителните тъмни очи отново се обърнаха към неговите. — Не че одобрявам идеята… какво? Ох! Хей!

Асейл си заповяда да охлаби хватката, с която дори не си бе дал сметка, че я стиска.

— Не съм идвал по-рано. И никога не съм разговарял с баба ти.

Крадлата му отвори уста. И я затвори. Отново я отвори.

— Не си бил тук тази вечер?

— Не.

— Тогава кой, по дяволите, ме търси?

Връхлетян от мощна закрилническа вълна, Асейл усети как кучешките му зъби се удължават, а горната му устна се повдига… но се спря навреме, потушавайки външния израз на онова, което ставаше вътре в него.

— Да влезем — каза той, кимайки рязко към кухнята. — Сега. И ще ми разкажеш всичко.

— Не се нуждая от помощта ти.

Асейл я изгледа от височината на своя превъзхождащ я ръст.

— Но все пак ще я получиш.