Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (13)

10

Блей не би трябвало да вдига дори обикновена гиричка, да не говорим пък за сериозните тежести в тренировъчния център. Портото, което беше обърнал на празен стомах, го беше направило замаян и некоординиран. Но той се нуждаеше от някакъв план, или по-точно място, където да си дотътри жалкия задник. Каквото и да било, само не и да се качи в стаята си, отново да седне на онова легло и да започне деня така, както бе започнал и нощта — като пуши и се взира пред себе си с празен поглед.

И вероятно с много повече порто в тялото си.

Излезе от подземния тунел, прекоси офиса и бутна стъклената врата.

Докато крачеше, все още отпивайки от полупълната чаша, мислите му се въртяха в кръг — чудеше се кога ли щеше да свърши цялата тази гадост между него и Куин. На смъртния му одър? Господи, не смяташе, че е в състояние да издържи толкова дълго, при положение че животът му имаше обичайната за расата продължителност.

Може би трябваше да се изнесе от имението. Преди Уелси да бъде убита, двамата с Тор бяха живели в собствена къща. Ами да, ако го направеше, щеше да вижда Куин единствено когато имаха събрание, а при толкова много народ в имението нямаше да му е трудно да го избягва.

Всъщност той вече го правеше от известно време.

Ами да, при един такъв сценарий пътищата на двамата изобщо нямаше да се пресичат. Като аструкс нотрум на Джон, Куин винаги му партнираше, а и с начина, по който се въртяха дежурствата и се разпределяха териториите, които трябваше да покриват, двамата с Куин никога не се биеха заедно, освен в извънредни ситуации.

Сакстън можеше да идва до имението на работа…

Блей се закова като статуя на прага на стаята с тежестите. През стъклото видя как един набор тежести се вдига и спуска над лежанката и по маратонките „Найки“ разбра кой тренира.

По дяволите, и за миг не можеше да се отърве.

Приведе се напред и удари главата си във вратата. Веднъж. Два. Три пъти…

— Предполага се да се бъхтиш на уредите… не по вратата.

Гласът на Мани Манело беше така добре дошъл, както и ритник в задника с подковани със стомана обувки.

Блей се изправи и светът се завъртя около него… дотам, че той тайничко се подпря със свободната си ръка на касата на вратата, за да скрие проблема си с равновесието. Освен това закри почти довършеното питие.

Докторът едва ли щеше да одобри идеята за тренировка под въздействието на алкохола.

— Как си? — попита Блей, макар че всъщност изобщо не го бе грижа… Не беше нищо лично спрямо хелрена на Пейн. Просто в момента не го беше грижа за нищо.

Устата на Манело се отвори и Блей загледа как устните му оформят срички. Миг по-късно двамата си размениха думи за довиждане и ето че Блей отново беше сам до вратата.

Беше адски тъпо просто да си стои там, пък и беше казал на добрия доктор, че ще влезе в залата. Освен това вътре имаше колко — двайсет и пет уреда? Плюс гири и щанги. Пътеки за бягане. „Стеърмастър“, елиптични уреди… предостатъчно за всички.

„Не съм влюбен в Лейла.“

Блей изруга и бутна вратата, готов да посрещне неловкото „а, здрасти, ти ли си“. Само че Куин дори не забеляза появата му. Вместо да си пусне музика по вградените в тавана колони, той носеше слушалки, които обгръщаха ушите му и освен това се беше преместил на лоста за набиране, така че беше с гръб към вратата и с лице към бетонната стена.

За да се държи възможно най-далеч, Блей скочи на първия уред, който му попадна… за гръдни мускули. Все тая.

Остави чашата, намести болта, застопоряващ тежестите, и като се настани на меката седалка, улови двете дръжки и започна да изтласква.

Единственото, което виждаше, беше Куин.

Но това може и да се дължеше на факта, че очите му отказваха да се преместят върху нещо друго.

Куин носеше черен потник, който прекрасно разкриваше мощните му рамене… чиито мускули се напрегнаха до краен предел, когато той достигна най-високата точка на набирането. Извивките и контурите им бяха на боец, а не на адвокат…

Блей си заповяда да спре.

Болезнено несправедливо бе да прави подобно сравнение. През изминалата година беше опознал тялото на Сакстън така добре, както и своето, и то беше прекрасно, така слабо и изящно…

Куин отново се повдигна, мускулите на ръцете удържаха тежестта на тялото му. Заради усилието по кожата му беше избила пот и лъщеше под светлината на лампите. Татуировката на тила му се раздвижи, когато охлаби захвата и се спусна надолу само за да се повдигне отново миг по-късно. И пак — надолу, нагоре.

Блей си спомни как бе изглеждал, докато обръщаха хамъра — силен, мъжествен… еротичен.

Момент, това не можеше действително да се случва. Той не седеше тук, гледайки Куин по този начин…

Образи от отминали години нахлуха в съзнанието му, превръщайки го в телевизионен екран. Видя как Куин се навежда над една човешка жена, сложена да легне със задника нагоре на ръба на една маса, как хълбоците му се повдигат и спускат, докато я чука, стиснал таза й с ръце, за да я задържи на едно място.

Разполагаше с много подобни образи на Куин в различни пози с различни партньори, и от двата пола. В началото, веднага след преобразяването им, беше толкова вълнуващо да ходят „на лов“ заедно… или по-точно, Куин забърсваше това, което си харесаше, а Блей вземаше онова, което той му доведеше. Толкова много секс с толкова много хора… макар че по онова време Блей го правеше само с жени. Може би защото знаеше, че те са безопасни, че „не се броят“ в толкова много отношения.

Колко простичко беше всичко в началото. Ала с течение на времето нещата бяха започнали да се променят… и той си бе дал сметка, че докато гледа Куин с еднодневките му, си представя себе си под това тяло, получаващ онова, което то така добре умееше да дава. След известно време устата, обхванала пениса на Куин, вече не беше тази на някой непознат, а неговата. А когато оргазмите дойдеха (а те винаги идваха), той бе онзи, който ги поемаше в себе си. Неговите ръце бяха върху тялото на Куин, неговите устни — впити в тези на Куин, неговите крака — широко разтворени.

И това беше прецакало всичко.

Мамка му, и до днес не бе забравил как лежи буден през деня и се взира в тавана, повтаряйки си, че когато отново отидат в клуба и се затворят в тоалетната, или където точно се случеше следващият път, повече няма да го прави. Ала всеки път, когато излезеха, беше все едно на някой наркоман му предлагаха точно онова хапче, от което се нуждаеше.

А после се бяха случили онези две целувки. Първата — недалече оттук, в залата за прегледи на клиниката. И му се бе наложило да се моли за нея. Втората — в спалнята му на горния етаж, точно преди за първи път да излезе със Сакстън. За нея също се бе молил.

Изведнъж той престана да си дава вид, че вдига тежести, и отпусна ръце на бедрата си. Каза си, че трябва да си върви. Да стане и да се махне, преди Куин да се премести на следващия уред и да открие присъствието му.

Вместо това си даде сметка, че очите му отново са се върнали върху онези рамене и гръб, върху стегнатата талия и още по-стегнатия задник, върху мускулестите крака.

Може би беше заради алкохола. Последица от спора в камиона. Цялата история със секса с Лейла…

Ала в момента беше възбуден. Корав като камък. Напълно готов. Сведе поглед надолу, към широките си шорти… и му се прииска да си пусне един куршум в главата.

Господи, трябва да се махне оттук още сега.

* * *

Куин отново и отново се набираше на лоста, макар ръцете му да се бяха вдървили и сякаш някой смъкваше с нож бицепсите му от костите… и това бе само дребна работа в сравнение с раменете му. Те бяха истинският проблем. Все едно някой се бе приближил изотзад, намазал ги бе с препарат за сваляне на лак и ги бе подхванал с индустриална шкурка.

Нямаше представа колко набирания беше направил. Нито колко мили беше пробягал. Не беше броил коремните преси, кляканията, скоковете.

Знаеше само, че ще продължи.

Цел: пълно изтощение. Искаше да потъне в безпаметен сън в мига, в който се качеше в стаята си и се строполеше върху леглото.

Пусна се от лоста, сложи ръце на хълбоците си, наведе глава и задиша тежко. Дясното му рамо начаса се схвана, но това беше доминантната му страна и той го очакваше. За да отпусне схванатите си мускули, той описа широк кръг с ръка, докато се обръщаше…

… и се вцепени.

От другата страна на сините тепихи, върху най-близкия до вратата уред, седеше Блей, неподвижен като тежестите, които не вдигаше.

Изражението му беше вулканично. Но не защото беше ядосан.

О, не, не беше ядосан.

Ерекцията му беше толкова голяма, че се виждаше чак в другия край на залата. Може би дори в другия край на щата.

Куин отвори уста. Затвори я. Отново я отвори.

В крайна сметка реши, че това е съвършеният пример как животът винаги успява да те изненада. От всички ситуации, в които си бе представял, че може да се озове, тази определено не беше от тях. Не и след… е, след всичко.

Свали си слушалките и ги остави да висят около врата му, така че мощният ритъм, който допреди миг ехтеше в ушите му, сякаш се намираше на метри от сцената по време на концерт, се превърна в жалко, едва доловимо съскане.

Това за мен ли е?, искаше да попита.

За частица от секундата си помисли, че може и да е, но колко арогантно от негова страна щеше да е това? Блей току-що му беше изнесъл реч как те двамата не са нищо повече от почасови работници, потящи се един до друг в ресторант за бързо хранене. Сега той се появяваше с възбуда с размерите на железен лост… и първата мисъл на Куин бе, че тя би могла… евентуално, може би, кой знае… да бъде за него?

Ама че задник беше.

Освен това какво, по дяволите, би сторил, ако внезапно се озовеше в някаква паралелна вселена, в която Блей му предложеше да го направят?

Разбира се, че го желаеше.

За бога, винаги го беше желал… толкова, че не можеше да не се запита дали това, че го бе отблъсквал уж „заради доброто на Блей“, всъщност не беше заради него самия.

Докато мислеше за това, забеляза чашата в краката на Блей. А, значи, беше намесен алкохол… силно се съмняваше, че тъмната течност, от която бе останало около един пръст, беше кока-кола.

По дяволите, ами че като нищо Сакстън може току-що да му е изпратил снимка на голото си тяло и именно на това да се дължеше ерекцията.

Ама че скапваща мисъл.

Братовчед ти ми дава онова, от което се нуждая. По цял ден. Всеки ден.

— Имаш ли да ми кажеш нещо? — рязко попита Куин.

Блей поклати глава.

Куин се намръщи. Блей не беше някоя луда глава… никога не е бил и това бе една от причините двамата да останат страшно близки в продължение на толкова дълго време. Противоположностите и дрън-дрън-дрън. Ала в момента изглеждаше така, сякаш е на ръба.

Нима в райската обител на щастливата двойка се бяха промъкнали неприятности? Не, те прекалено добре си пасваха.

— Добре. — Човече, идеята да остане тук, докато Блей загряваше за поредната сесия със Сакстън Великолепни, беше немислима. — Ще се видим по-късно.

Докато минаваше покрай него, почувства очите на Блей върху себе си… ала не на нивото на лицето му. Поне така му се стори.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Излезе в коридора и поспря, за да се увери, че бетонните стени не са започнали да се топят и че изведнъж не са му пораснали риби вместо ръце. Никое от тези неща не се бе случило, но шантавото чувство за нереалност го преследваше, докато отиваше в съблекалнята. Един душ беше задължителен — бе облян в пот и колкото и догените да обичаха бъркотиите, той нямаше намерение да им създава допълнителна работа само защото бе опитал да се убие в тренировъчната зала…

Корав. Възбуден. Готов за секс.

Докато този образ на Блей пулсираше във вътрешността на черепа му, той затвори очи и блъсна вратата, отвеждаща в царството на керамичните плочки и кранчетата за вода. Беше възнамерявал да отиде право при душовете, но вместо това се позабави в предната половина на помещението, където имаше спретнати редици шкафчета и пейки, минаващи по протежение на пътеките. Настани се на една от тях, развърза маратонките си, изрита ги на пода и си събу чорапите.

Напълно възбуден.

Блей направо умираше за секс.

Незнайно защо в съзнанието му изникнаха последните два пъти, в които беше правил секс. Червенокосият тип в „Желязната маска“, онзи, когото беше съблазнил и изчукал в тоалетната. Беше си го избрал от тълпата именно заради тази физическа характеристика и естествено, последвалият сеанс не му беше донесъл кой знае какво. Но разбира се, то бе, като да си мечтае за „Херадура“, а вместо това да е принуден да се задоволи с безалкохолна бира.

А после се бе случило онова с Лейла… което не беше нищо друго, освен физически изтощителна работа, като да копаеш канавка или да зидаш стена…

Господи, чувстваше се като истинска отрепка, задето мислеше така… и определено не ставаше въпрос за липса на уважение към Избраницата. Но поне беше достатъчно ясно, че тя гледаше на нещата по същия начин.

Това беше всичко за последната година. Тези два пъти.

Почти дванайсет месеца без нищо, без дори да се самозадоволява. Просто сексът не го интересуваше, сякаш топките му бяха заспали зимен сън.

Интересно, веднага след преобразяването си беше чукал наред всичко с два крака и пулс и докато се мъчеше да си припомни някои от тези многобройни лица (в много от случаите въобще не си беше правил труда да ги пита за имената), усети как го стисва неприятно чувство.

Цялото това анонимно, безименно, безлично чукане… пред очите на Блей. Всъщност, като се замислеше, той винаги беше с него. По онова време му се струваше, че е просто споделяне на нещо готино с най-добрия му приятел, но сега вече не беше толкова сигурен.

О, майната му. Всъщност знаеше какво бе означавало всичко това.

Истински страхопъзльо.

Изправи се, съблече се и остави потника и баскетболните си шорти да се пльоснат на пейката в мокра купчинка. Отиде до помещението с душовете, избра си един наслуки, завъртя кранчето и се пъхна под струята. Водата беше леденостудена, ала Куин не го беше грижа. Изправен с лице срещу нея, той затвори очи и отвори уста.

Онзи червенокосият в клуба преди почти година? Докато го съблазняваше в тоалетната, през цялото време беше мислил за Блей. Именно Блей беше притиснал към умивалника и беше целунал страстно. Именно на Блей беше духал, докато свърши; именно в него беше проникнал отзад и…

— О, за бога… — простена Куин.

Изникнал сякаш от нищото, образът на стария му приятел, седнал в тренировъчната зала, с широко разтворени колене и възбуда, напираща в прекалено тънката материя на шортите, се появи в главата му и се спусна по гръбначния стълб, право между краката му. Куин изруга, коленете му омекнаха и трябваше да се подпре на гладките плочки.

— О… господи…

Приведе се напред, опря чело на ръката си и се помъчи да се съсредоточи върху усещането от струята, разбиваща се в тила му.

Обречен опит.

Единственото, което усещаше, беше туптенето на възбудата си.

Е, това, както и ярката фантазия, в която коленичеше и я притискаше между разтворените бедра на Блей, докато проникваше с език в устата му… а ръката му се пъхваше в шортите и правеше с пениса му неща, които той никога нямаше да забрави.

И то само като за начало.

Куин се извърна от струята и зарови пръсти в косата си, приглаждайки я назад, а гърбът му се изви в дъга. Усещаше, че възбудата му стърчи право напред, молеща за внимание.

Само че той нямаше да направи нищо по въпроса. Блей заслужаваше нещо по-добро… Да, в това нямаше логика, но му се струваше отвратително да се оправя сам под душа, мислейки си за възбудата на Блей, предизвикана от някой друг.

По дяволите, предизвикана от партньора на Блей.

Неговият собствен братовчед, за бога.

Докато ерекцията му си стоеше там, ни най-малко впечатлена от тази логика, Куин си даде сметка, че му предстои дълъг ден.