Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (75)

72

Трез не беше свикнал да го карат където и да било. Обичаше сам да шофира. Да държи положението под контрол. Да избира наляво или надясно.

В този миг обаче се возеше на задната седалка на мерцедес с размерите на къща. Отпред Фриц, както се оказа, че му е името, караше като луд… не беше нещо, което можеш да очакваш от иконом, който изглеждаше така, сякаш бе на седем хиляди години.

Този път, с оглед на това, че съвсем наскоро се бе съвзел от мигрената си, Трез май нямаше нищо против да бъде просто пътник. Но ако двамата с Ай Ем щяха да живеят в проклетото имение, трябваше да знаят къде точно се намира то…

Какво. По. Дяволите.

По някаква причина, сетивата му уловиха промяна в атмосферата, някакво жужене в периферията на съзнанието му… предупреждение. И в същия миг пейзажът отвън, осветен от лунните лъчи, стана на вълни, сякаш изведнъж нещо се бе случило със зрението му.

Погледът му се върна към вътрешността на мерцедеса. Тук всичко си беше наред — и черната кожа на седалките, и ореховата гарнитура, и вдигнатата преграда изглеждаха точно както трябваше. Значи, на очите му им нямаше нищо.

Отново погледна навън и разбра, че деформацията не се дължи на внезапно появила се мъгла. Нито пък на заваляла суграшица. Не, това изобщо не беше заради времето… тук ставаше дума за нещо съвсем друго… сякаш ужас беше кристализирал във въздуха и изкривяваше очертанията на пейзажа.

Страхотна защита, помисли си Трез.

А пък той си бе въобразявал, че само те с брат му си имат своите трикове.

— Наближаваме.

— Какво е това? — промълви Ай Ем, който също гледаше през прозореца.

— Не знам. Но определено трябва да се сдобием с мъничко от него.

Колата рязко се заизкачва нагоре, което, като се имаше предвид лудешката скорост, с която караше старият иконом, беше като началото на пътуване с увеселително влакче. Само че на върха те не се спуснаха стремглаво надолу. Вместо това сякаш от нищото пред тях изникна внушително каменно имение. Трез се вкопчи в облегалките за ръцете и се приготви за удар.

Шофьорът им обаче знаеше точно къде се намират и от какво разстояние се нуждае мерцедесът, за да успее да спре. С умението на опитен каскадьор той завъртя кормилото и натисна спирачките, паркирайки между понтиак, за който Трез би дал една от топките си… и хамър, който повече приличаше на абстрактна скулптура, отколкото на нещо, което можеше да се шофира.

— Може би с него се е упражнявал — сухо отбеляза Трез.

Вратите се отключиха и двамата с Ай Ем излязоха едновременно.

Човече. Виж я само тази къща, помисли си Трез, докато отмяташе глава назад и вдигаше поглед високо, високо нагоре. В сравнение с огромната каменна постройка, той се чувстваше така, сякаш беше с размерите на палец.

Палецът на двегодишно дете.

Издигаща се високо в студената нощ, с гаргойли, които ги наблюдаваха от корнизите, и две зловещи четириетажни крила, разперили се в двете посоки, постройката прекрасно подхождаше на един вампирски крал — страховито, злокобно, заплашително.

Досущ като декор от някой филм на ужасите, само че тук всичко бе съвсем истинско, а онези, които живееха вътре, действително хапеха.

— Страхотно — заяви Трез, почувствал се като у дома си от първия миг.

— Господа, защо не заповядате вътре? — жизнерадостно каза икономът. — Аз ще се погрижа за багажа ви.

— Да, ама… — възрази Трез, насочвайки се към багажника, — ние имаме страшно много шибани… така де, имаме много чанти.

Струваше му се някак неправилно да ругае пред мъж, облечен във фрак.

Ай Ем кимна.

— Ние ще се оправим.

Икономът взе да мести поглед между тях, все така широко усмихнат.

— Моля ви, идете да се присъедините към празненството, господа. Ние ще се погрижим за тези тривиални неща.

— О, не, не можем…

— Да, наистина, няма да ни отнеме…

По лицето на Фриц се изписа объркване, заменено след миг от нещо, което доста приличаше на лека паника.

— Но моля ви, господа, вие трябва да отидете при останалите. Аз ще се погрижа за багажа. Това е част от задълженията ми в домакинството.

Притеснението му изглеждаше страшно не на място, но ако продължаха да спорят, само още повече щяха да го разстроят — очевидно икономът щеше да получи инсулт, ако те сами внесяха багажа си в къщата.

Е, човек трябва да се съобразява с местните порядки, помисли си Трез.

— Ами добре. Благодаря.

— Да, много ти благодарим.

Милата, широка усмивка начаса се завърна върху лицето на иконома.

— Чудесно, господа. Прекрасно.

Той им посочи тържествено вратата, сякаш можеше да има някакви съмнения относно предназначението на великолепния, подобен на катедрален вход, и като сви рамене, Трез пое нагоре по стъпалата.

— Мислиш ли, че ще ни позволи сами да си бършем задниците? — прошепна той.

— Само ако не ни види, когато отиваме в тоалетната.

Трез се изсмя и погледна брат си.

— Това шега ли беше, Ай Ем? Аха, мисля, че беше точно това.

След като смушка с лакът брат си, който изръмжа в отговор, Трез протегна ръка и хвана бравата на внушителната врата. Поучуди се мъничко, когато откри, че тя не е заключена, но разбира се, с всичката тази… каквото и да беше това наоколо… едва ли имаше нужда от бронирани врати и безброй резета. Вратата се отвори напълно безшумно, в което нямаше нищо чудно. Отвън мястото изглеждаше съвършено поддържано: всичко беше безупречно подредено, снегът — изринат, навсякъде — поръсено със сол.

Но разбира се, при положение че икономът отговаряше за това, вероятно едно валмо прах се считаше за катаклизъм с особено големи мащаби.

Трез прекрачи прага, оставяйки студа зад себе си, и се озова във вестибюл с мозаечен под и висок таван. Това очевидно беше мястото за проверка на посетителите и без да се колебае, той навря физиономия в камерата насреща си.

Начаса вътрешната врата, която спокойно можеше да охранява и банков трезор, се отвори широко.

— Здравейте! — разнесе се женски глас. — Ето че дойдохте.

Трез едва забеляза Елена, тъй като цялото му внимание беше погълнато от онова зад нея.

— Здрасти… как си…

Не че дочака отговора й.

Леле… Какви прекрасни цветове…

Трез почти не усети как пристъпва напред, но трябва да го беше сторил, защото се озова в най-невероятното архитектурно чудо, което беше виждал някога. Огромни колони от малахит и мрамор се издигаха към таван, по-висок от небесата. Кристални полилеи и златни аплици блещукаха. Кървавочервено стълбище с размерите на парк тръгваше от мозаечен под, който като че ли изобразяваше… ами да, разцъфнало ябълково дърво.

Колкото и суров и неприветлив вид да имаше мястото отвън, вътрешността му беше двойно по-великолепна.

— Може да се мери с двореца — отбеляза Ай Ем с възхита. — О, здравей, Елена.

Трез смътно си даде сметка, че брат му прегръща жената на Ривендж. Както и че наоколо има и други хора, главно жени, но между тях мярна Блей и един рус мъж, както и Джон Матю, и разбира се, Рив, който идваше към тях, подпирайки се на бастуна си.

— Партито не е за вас двамата, но може да се престорите, че е.

Ай Ем и Рив се прегърнаха, ала и този път вниманието на Трез беше другаде. Само че сега то не беше приковано от пъстроцветното изобилие наоколо.

На прага на помещение, което приличаше на официална трапезария, стоеше Избраницата, която беше видял в къщата на Рив, и разговаряше с друга жена, също в бяла роба.

В миг Трез престана да забелязва каквото и да било друго, очите му се приковаха върху Избраницата и останаха там.

Погледни ме — нареди той с ума си. — Погледни ме.

В този миг, сякаш почувствала призива му, тя погледна към него.

Трез начаса се втвърди, връхлетян от неудържим копнеж да отиде при нея, да я вдигне в прегръдките си и да я отнесе някъде, където да бъдат насаме.

И той да я маркира.

Гласът на Ай Ем беше последното, което искаше да чуе в ухото си в този миг:

— Все още не е за теб, братко.

Всичко да върви по дяволите, помисли си Трез, докато Избраницата отново се обръщаше към жената, с която говореше. Щеше да я има, дори това да му струваше живота.

А ако наистина се стигнеше дотам? Е, в този момент животът му и бездруго не приличаше особено на вълшебна приказка.

* * *

Когато дойде на себе си, Куин лежеше върху олтара. Черепът се намираше до главата му, сякаш първият брат беше бдял над него, докато той се съвземаше. Примига няколко пъти и когато зрението му се проясни, видя, че се взира в стена от имена — върху всеки сантиметър от големия мраморен къс, в който се бе облягал допреди малко, бяха вдълбани имена на Древния език.

Е, с изключение на мястото, където бяха дръжките.

Той се надигна и седна, при което му се зави свят, а гърбът му изпука шумно. Потри лице и скочи на крака, след което направи няколко стъпки… докато не се озова толкова близо, че можеше да докосне мрамора.

— Ти си в долния край — обади се Зейдист зад него и Куин се обърна рязко.

Братята отново стояха долу, ухилени до уши.

— Страшно е готино да си видиш името горе — разнесе се бостънският акцент на Бъч. — Убеди се сам.

Куин отново се обърна. И наистина, когато сведе поглед към долния десен ъгъл, откри името на ченгето… и своето собствено.

Краката му омекнаха и той се свлече на колене точно пред съвършено гравираните символи. След това плъзна очи по стената — отделните имена върху мрамора се сливаха в една обща, споена плетеница. Досущ като Братството. В него нямаше отделни личности, единственото, което имаше значение, беше групата.

А сега той беше част от тази група.

По дяволите… наистина беше там.

Куин се приготви за някакво преобразяващо изживяване… като разтърсващо чувство за принадлежност, надигащо се в гърдите му, или пък главозамайваща радост… или дори възторжени поздравления, отекващи в главата му.

Ала нищо такова не се случи. Радваше се, да. Гордееше се — и още как. Готов бе да излезе в нощта и да се хвърли в битка по-неудържимо и отпреди.

Само че докато се изправяше на крака, осъзна, че въпреки това новооткрито чувство за цялост, част от него си оставаше откъсната от всичко. Но какво ли можеше да очаква след дни като тези, които бе прекарал току-що… сякаш Съдбата бе сложила живота му в гигантски пасатор и сега правеше кайма от задника му.

А може би беше, защото открай време изобщо не го биваше с чувствата. И нищо не можеше да промени това.

Но поне не бягаше.

Когато слезе при братята, получи толкова потупвания по гърба и дружески пестници в гърдите, че вече знаеше как точно се чувства един футболист след тренировка.

А после го осени една мисъл — отиваше си вкъщи при Блей.

Света Богородице, майко Божия (ако можеше да заеме един израз от ченгето) — нямаше търпение да го види. Защо да не се измъкне тайничко и да му разкаже какво беше усещането, макар че вероятно не би трябвало да го прави. Или пък да се качи в стаята му след края на празненството и… е, да… за известно време.

Е, добре — сега вече го обзе възторг.

Рейдж му подхвърли черната роба.

— Добре дошъл в лудницата, жалко копеле такова. Сега вече няма мърдане, ще трябва да останеш с нас до края на дните си.

Куин се намръщи, спомнил си изведнъж за Джон.

— Ами задълженията ми на аструкс нотрум?

— Свършено е с тях — каза Ви, докато също се обличаше. — Вече си свободен.

— Значи, Джон знае?

— За повишението ти — не. Но му беше съобщено, че повече няма да бъдеш неговият личен войник. — Куин докосна татуировката под окото си и Ви кимна. — Да, ще трябва да променим това… но разбира се, става дума за почетно освобождаване от служба, не за смърт или уволнение.

Което определено беше по-добре от куршум в гърдите и плитък гроб.

Докато излизаха от пещерата, Куин я погледна за последен път. Странно, помисли си той — случилото се тук беше исторически момент, ала едновременно с това то като че ли беше естествената кулминация на всички онези нощи, в които се беше бил заедно с братята; висша логика, която правеше необикновеното събитие, разиграло се тази нощ… неизбежно.

Връщайки се по пътя, по който бяха дошли, много скоро се озоваха в коридор, където по стените от пода до тавана имаше рафтове.

— Исусе… Христе — ахна Куин при вида на купищата лесърски урни.

Всички спряха.

— Урните? — попита Рот.

— Аха — отвърна Тор през смях. — Момчето ни изглежда впечатлено.

— И с основание — подхвърли Рейдж, докато пристягаше колана на робата си. — Защото ние сме страхотни.

При тези думи не един и двама изстенаха и извъртяха очи към тавана.

— Поне не каза „адски гот“ — промърмори някой.

— Това е запазена марка на Ласитър — отвърна друг.

— Човече, онова копеле трябва да престане да гледа анимационните канали.

— Както и някои други неща.

— Съсредоточете се, момчета — прекъсна ги Рейдж. — Да отделим поне една минута.

Дрънканиците отстъпиха място на одобрително ръмжене — гърлен звук, който се надигна и се понесе между спомените за мъртвите им врагове.

— Само си помисли — рече Тор, обгръщайки с ръка рамото на Куин, — сега и ти ще можеш да слагаш твоите тук.

— Супер — промърмори Куин, докато оглеждаше най-различните урни. — Супер.

Излязоха през врата, която бе едновременно прастара, но и толкова здрава, че за да се пробие дупка в нея, на човек биха му трябвали мощни горелки и поне няколко часа. След това отместиха настрани друга преграда, която досущ приличаше на пещерна стена… и ето че излязоха през неголям отвор в земята и се озоваха обратно при кадилака. Караха известно време през гората и в мига, в който светлините на имението изникнаха пред тях, Куин усети, че започва да се вълнува; тялото му се изпъна напред в седалката, пръстите му се сключиха около дръжката на вратата.

Колата едва бе намалила ход, когато той отвори и изскочи навън. Останалите братя избухнаха в смях, докато слизаха както си му е редът и също поеха по стъпалата. Щом се озова пред внушителната врата, Куин я отвори, втурна се във вестибюла и завря лице пред охранителната камера.

Зад себе си чуваше гласовете на братята…

Неговите братя всъщност. Нали така?

Неговите братя дрънкаха безгрижно, докато прекрачваха във вестибюла, а после Фриц отвори вътрешната врата… и Куин едва не го събори, за да влезе във фоайето.

Вътре имаше цял куп усмихнати лица — шеланите на воините, кралицата, догени, щуращи се насам-натам… Ай Ем, Трез, Рив и Елена.

Ала очите на Куин търсеха червена коса, обходиха трапезарията, а после се насочиха към билярдната. Къде беше…

Куин замръзна.

В далечния край на билярдната маса, на дивана, обърнат към телевизора над камината, седяха Блей и Сакстън. Бяха с лице един към друг, в ръцете си държаха джин с тоник и изглеждаха потънали в разговор.

Изведнъж Блей се разсмя, отметнал глава назад…

И в този миг видя Куин.

Начаса изражението му стана сериозно.

— Поздравления!

Гласът на Лейла стресна Куин и той се обърна слепешком; в главата му цареше хаос, макар че не би трябвало да е така — от самото начало знаеше, че Сакстън ще се върне след ваканцията си.

— Толкова се радвам за теб!

Лейла го прегърна и той автоматично обви ръце около нея.

— Благодаря. — Куин се отдръпна и потърка глава. — Ами, ъъъ, как се чувстваш?

— Прекрасно и сякаш всеки миг ще повърна!

Куин рухна вътрешно, но се помъчи да открие радост в бременността.

— Радвам се. Толкова се радвам.