Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (4)

1

Наши дни

— Ей на т’ва му се вика суперяко негърско возило!

Джонси погледна към идиота, приклекнал до него на автобусната спирка. Двамата стояха сврени в тази плексигласова клетка за хамстери от три часа. Най-малко. Макар че заради коментари като този имаше чувството, че са минали дни. И че съдът би ги сметнал за смекчаващи вината обстоятелства, ако се стигнеше до убийство.

— Нали си наясно, че си бял? — изтъкна Джонси.

— К’во рече?

Какви ти дни — сякаш чакаше на спирката от поне три години.

— От европеидната раса. В смисъл че през лятото ти трябва шибан лосион против слънце. В смисъл че не си като мен…

— Все тая, човече. Само погледни тая кола…

— В смисъл че защо трябва да говориш, все едно си от гетото? Държиш се като глупак, брат ми.

В този момент единственото, което искаше, бе нощта да свърши. Беше студено, валеше сняг и нямаше как да не се чуди с какво бе заслужил този Ванила Айс^[1].

Всъщност обмисляше да зареже всичко това. Изкарваше добри пари като дилър в Колдуел; вече от два месеца беше на свобода, след като бе излежал убийствата, които беше извършил като непълнолетен, и последното, което му трябваше, бе да си прекарва времето с някакъв бял боклук, който смяташе, че може да мине за свой човек с помощта на малко жаргон.

Освен това го изнервяше и тузарският квартал, в който се намираха. Джонси изобщо не би се учудил, ако имаше официална наредба, че е забранено да си навън след десет часа вечерта.

Защо, по дяволите, се беше съгласил на това?

— Ще. Погледнеш. Ли. Този. Прекрасен. Автомобил.

Само за да накара типа да си затвори устата, Джонси обърна глава и я подаде изпод навеса. В очите му влезе сняг и той изруга. Шибаният Северен Ню Йорк през зимата. Достатъчно студен, за да направи топките ти на кубчета лед…

Я виж ти!

В другия край на неголям паркинг, спряна точно пред лъскав денонощен супермаркет, без дори следа от графити по нея, наистина стоеше адски готина количка. Хамърът бе чисто черен, стъклата бяха напълно затъмнени, никъде не се виждаше хром — нито по гумите, нито около прозорците, нито дори по решетката. Освен това беше от солидните модели и ако се съдеше по външния му вид, със солиден двигател.

Точно онзи тип автомобил, който можеше да се види по улиците, откъдето идваше той — возилото на някой топнаркодилър. Само че това място беше далеч от центъра на града, така че трябва да бе на някой бял задник, който се опитваше да демонстрира колко му е голям.

Ванила Айс вдигна раницата си и метна една от презрамките й през рамо.

— Ще ида да го проверя.

— Автобусът ще дойде скоро. — Джонси погледна часовника и си позволи да си помечтае мъничко. — Пет, може би десет минути.

— Хайде де…

— Чао, задник такъв.

— Да не те е страх? — Кучият син вдигна ръце, сякаш беше уплашен. — Бррр, ама че страшно.

Джонси извади пистолета си и навря дулото му в мутрата на тъпия задник.

— Изобщо не ми е проблем да те пречукам тук и сега. Правил съм го преди. И пак бих го направил. Тъй че престани и си направи услуга, затвори си шибаната уста.

Когато срещна погледа на белия тип, на Джонси му беше все тая какъв ще бъде изходът. Изобщо не му пукаше дали ще застреля кучия син, или не.

— Добре, добре, добре! — Приказливецът отстъпи назад и се махна от автобусната спирка.

Слава. Богу.

Джонси прибра пищова си, скръсти ръце и се загледа натам, откъдето щеше да дойде автобусът… сякаш това щеше да помогне.

Шибан идиот.

Отново погледна часовника си. Това беше — ако първият автобус, който пристигнеше, се връщаше обратно в центъра, той просто щеше да се качи на него и майната му на всичко.

Намести раницата, която му бяха казали да вземе, и усети очертанията на керамичната урна в нея. Раницата я разбираше. Ако щеше да пренася някаква стока от тузарския квартал в гетото, това си беше съвсем в реда на нещата. Обаче керамичната урна? За какво, по дяволите, му е притрябвала на човек?

Освен ако стоката не беше в насипно състояние?

Фактът, че беше избран не от кого да е, а от самия Си Райдър за тази работа, беше адски готин. Поне докато не срещна Бялото момче и убедеността, че е специален, поизгуби част от силата си. Инструкциите на шефа бяха повече от ясни — да се срещне с типа на спирката на Четвърта улица. Да вземе последния автобус, отиващ в предградията, и да чака. Да се прехвърли на селската линия, когато автобусите отново започнат да се движат призори. Да слезе на спирката Уорън Каунти. И после да трамбова един километър до някаква си ферма.

Си Райдър щеше да ги чака там заедно с още няколко типове, за да свършат работата. А след това? Джонси щеше да стане част от новата гангстерска банда, която щеше да управлява търговията с наркотици в Колдуел.

Това му харесваше. Пък и трябваше да отдаде дължимото на Си Райдър — копелето нямаше грешка, имаше влияние в квартала, добри връзки.

Обаче ако останалите бяха като Ванила…

Рев на двигател го накара да предположи, че нещо — каквото и да е то! — от Колдуелската компания за обществен транспорт най-сетне се е появило. Изправи се на крака…

— Не е истина! — ахна той.

Хамърът със затъмнените стъкла беше спрял точно пред автобусната спирка и когато единият прозорец се смъкна надолу, разкри Бялото момче, настанило се зад волана като някакъв шибан маниак и надуло „Сайпръс Хил“^[2] до дупка.

— Качвай се! Хайде! Качвай се!

— Какви ги вършиш, по дяволите? — заекна Джонси, докато заобикаляше джипа на бегом и се мяташе на седалката до шофьора.

Мамка му — задникът май все пак не беше пълен идиот, не и след номер като този. Натисна педала за газта, двигателят изрева, грайферите на гумите зариха в наслоения сняг и ги изстреляха напред с осемдесет километра в час.

Джонси се вкопчи в първото, което му попадна, докато профучаваха на червено през кръстовището, а после минаха през бордюра и прекосиха паркинга на един супермаркет. Докато изхвърчаваха от другия край, музиката заглушаваше пиукането на колата, понеже никой от тях не си беше сложил предпазния колан.

Широка усмивка се разля по лицето на Джонси.

— Само така, копеле! Само така, ти ненормално, бледолико копеле…!

* * *

— Мисля, че това е Джъстин Бийбър. — Застанал пред рафт с чипсове, Куин вдигна поглед към високоговорителя, вграден в плочите на тавана. — Аха. Прав съм… колкото и да ми е неприятно, че го знам.

— Откъде го знаеш? — попита на езика на знаците Джон Матю, който стоеше до него.

— Шибаното копеленце е навсякъде. — И за да илюстрира твърдението си, Куин махна към изложените наблизо картички, върху които се мъдреше и малкото, арогантно, обречено на петнайсет минути слава келешче. — Кълна се, това копеленце е доказателство за наближаващото идване на Антихриста.

— Той може би вече е тук.

— Това би обяснило Майли Сайръс.

— Ужасно си прав.

Джон отново се зае със задачата да си избере снаксове, а Куин обходи с поглед магазина. В четири сутринта мястото беше напълно заредено и съвършено празно… ако не се брояха те двамата и типът на касата, който четеше „Нешънъл Енкуайърър“ и ядеше „Сникърс“.

Никакви лесъри. Никаква банда копелета.

Нищо, по което да стреля.

Ако не се брояха картичките с Бийбър.

— Ти какво искаш? — попита Джон на езика на знаците.

Куин сви рамене и продължи да се оглежда наоколо. Като аструкс нотрум на Джон той отговаряше за това, нощ след нощ Джон да се прибира в имението на Братството цял и невредим и го правеше успешно вече повече от година…

Господи, Блей му липсваше.

Той тръсна глава и посегна наслуки. Когато отдръпна ръката си, се оказа, че е грабнал чипс със сметана и лук.

Докато се взираше в логото на „Лейс“ и сниманото отблизо парченце чипс, единственото, за което бе в състояние да мисли, бе как тримата с Джон и Блей си прекарваха времето в къщата на родителите на Блей, играеха видеоигри, наливаха се с бира и си мечтаеха как животът им след преобразяването ще бъде по-добър и по-вълнуващ.

За съжаление, единственото, което се бе променило към по-добро, беше размерът и силата на телата им. Макар че това може и да бе само неговата гледна точка. В крайна сметка Джон беше щастливо обвързан. А Блей беше с…

Мамка му, не бе в състояние да изрече името на братовчед си дори наум.

— Всичко наред ли е, Джей мен? — попита дрезгаво.

Джон Матю взе пакет „Доритос“ с натурален вкус и кимна.

— А сега — пиенето.

Докато отиваха навътре в магазина, Куин си мечтаеше да бяха в сърцето на Колдуел и да се бият в тесните улички, било с единия, било с другия от двамата им врагове. Твърде много бездействаха по време на тези дежурства в предградията, което означаваше твърде много мислене за…

Той отново се прекъсна.

Все тая. Освен това мразеше да има каквото и да било общо с глимерата… и чувствата бяха взаимни. За съжаление, членовете на аристокрацията постепенно се завръщаха в Колдуел, което означаваше, че Рот беше залян от обаждания за забелязани убийци. Сякаш неживите на Омега си нямаха друга работа, освен да дебнат около оголели овошки и замръзнали басейни.

Все пак кралят нямаше как да каже на контетата да си го начукат. Не и откакто Кор и шайката копелета бяха изстреляли куршум в кралското гърло.

Изменници. Шибаняци. С малко повечко късмет Вишъс щеше да докаже извън всякакво съмнение откъде беше дошъл онзи изстрел и тогава можеха да изкормят тези войници, да набучат главите им на кол и да подпалят труповете им.

Както и да открият кой точно в Съвета заговорничеше с новия враг.

Да, сега братята трябваше да се правят на услужливи… така че веднъж седмично всеки от отрядите идваше тук, в квартала, където той беше отраснал, чукаше по вратите и проверяваше под леглата. В подобни на музеи къщи, от които по гърба му плъзваха ледени тръпки, каквито и най-непрогледният, изоставен подлез в центъра на града не можеше да предизвика.

Потупване по рамото го накара да завърти глава.

— Какво?

— И аз щях да те попитам същото.

— Ъ?

— Спря тук. И просто си се втренчил в… е, сещаш се.

Куин се намръщи и погледна щанда пред себе си. И напълно изгуби нишката на мисълта си… както и по-голямата част от кръвта в главата си.

— Ъ… да… ами… — Мамка му, някой да не беше надул отоплението? — Хм.

Шишета с биберони. Мляко за бебета. Бебешки лигавничета, влажни кърпички и клечки за уши. Биберони залъгалки. Някакво приспособление…

Господи — помпичка за кърма.

Куин се завъртя на сто и осемдесет градуса толкова бързо, че се озова очи в очи с двуметрова купчина памперси, залитна обратно назад в царството на бибероните и накрая се блъсна в щанда с продукти против подсичане, каквото и да означаваше това, който го катапултира извън бебешкото въздушно пространство.

Бебе. Бебе. Бебе…

А, добре. Успя да се добере до касата.

Бръкна в джоба на рокерското си яке, извади портфейла си и посегна назад за храната на Джон.

— Дай ми нещата си.

Докато Джон Матю се мъчеше да възрази, оформяйки думите с устни, тъй като ръцете му бяха заети, Куин издърпа газираната напитка и пакета „Доритос“, които пречеха на общуването.

— Ето. Докато той ни обслужва, можеш да ми се накрещиш едно хубаво.

И я виж ти — ръцете на Джон изписаха най-подробно защо той трябва да плати.

— Той глух ли е? — попита типът зад касата шепнешком. Сякаш човек, който използва езика на знаците, е някакъв ненормалник.

— Не. Сляп.

— Ясно.

Мъжът продължи да ги зяпа и на Куин му се прииска да му фрасне един.

— Ще ни обслужиш ли, или не?

— Ъ… да. Хей, ти имаш татуировка на лицето. — Господин Наблюдателен действаше толкова бавно, сякаш баркодовете на пакетчетата се съпротивляваха да минат през лазерния четец. — Знаеше ли?

Без майтап?

— Откъде да знам?

— И ти ли си сляп?

При този тип изобщо нямаше да използва заглушител. Ама изобщо.

— Да.

— А, значи, затова очите ти са едни такива странни.

— Аха. Позна.

Куин извади една двайсетачка и не остана да чака ресто — изкушението да извърши убийство беше мъъъничко по-силно, отколкото беше безопасно. Кимайки на Джон, който също вземаше мярка за ковчег на типа зад касата, Куин се насочи към изхода.

— Ами рестото? — извика мъжът след него.

— Освен това съм и глух. Не мога да те чуя.

Мъжът още повече повиши глас:

— Тогава да го задържа, а?

— Защо не — извика Куин през рамо.

Този тип беше тотален идиот. Наистина.

Докато отиваше към изхода, Куин си помисли, че бе същинско чудо как хора като този изобщо успяваха да преживеят и един ден. Да не говорим, че копелето дори бе съумяло да си нахлузи панталоните и даже се справяше с касата в магазина.

Чудесата направо нямаха край.

Навън го посрещна свиреп студ — вятърът рошеше косата му, в носа му влизаха снежинки…

Куин спря.

Погледна наляво. Погледна надясно.

— Какво, по… Къде ми е хамърът?

С периферното си зрение видя, че ръцете на Джон започнаха да описват различни знаци, сякаш и той се чудеше същото. А после посочиха към наскоро падналия сняг… и дълбоките следи от четири масивни гуми, които описваха голям кръг и излизаха от паркинга.

— Мамицата му мръсна! — процеди Куин.

А мислеше, че господин Наблюдателен е тъпанарят!