Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (26)

23

Сола Морте стоеше в кабинета на своя „шеф“, тялото й — готово за битка. Разбира се, това беше нещо обичайно за нея и нямаше нищо общо с мястото, където се намираше в момента… нито с начина, по който се развиваше разговорът.

Не че той помагаше за оправянето на настроението й.

— Извинявай, какво? — каза тя.

Рикардо Бенлоиз се усмихна по обичайния си хладен, спокоен начин.

— Задачата ти приключи. Благодаря ти за отделеното време.

— Дори не съм ти казала какво открих.

Мъжът се облегна назад в стола си.

— Брат ми ще ти изплати дължимото възнаграждение.

— Не разбирам. — Когато я беше повикал преди не повече от четирийсет и осем часа, задачата й беше от първостепенна важност. — Ти каза…

— Услугите ти вече не са необходими за изпълнението на тази задача. Благодаря ти.

С другиго ли работеше? Ала кой в Колдуел умееше нещата, които тя вършеше?

— Дори не искаш да знаеш какво открих?

— Задачата ти беше прекратена. — Мъжът отново се усмихна, така професионално, че човек би могъл да се закълне, че е адвокат или съдия. А не закононарушител от световен мащаб. — За мен ще е удоволствие в бъдеще отново да работим заедно.

Един от телохранителите в дъното на стаята пристъпи напред, сякаш се канеше да изхвърли боклука.

— В онази къща става нещо — каза Сола, докато се обръщаше. — Който и да е той, крие…

— Не искам да се връщаш там.

Сола спря и погледна през рамо. Гласът на Бенлоиз беше кротък както винаги, ала очите му бяха ледени.

Хм, това беше интересно.

Единственото възможно обяснение бе, че господин Загадъчен от голямата стъклена къща беше предупредил Бенлоиз да стои настрани. Бяха ли разкрили малкото й посещение? Или това беше резултат от обичайната за търговията с наркотици безкомпромисност?

— Да не би да се притесняваш за мен? — тихо попита тя. В крайна сметка с Бенлоиз ги свързваше дълго минало.

— Ти си много полезен инструмент. — Ленивата усмивка отне жилото на думите му. — Сега върви и се грижи за себе си, ниня^[1].

О, за бога… нямаше причина да се заяжда с него. Пък и нали щяха да й платят… какво друго я вълнуваше?

Тя му помаха, отиде до вратата и пое надолу по стълбите. След като излезе от залата с експонатите, тя се насочи към задната част на сградата, където законни служители се трудеха през законното работно време. Мина покрай шкафове и бюра, които заради високия петнайсетметров таван сякаш имаха кукленски размери, и излезе в тесен коридор с охранителни камери.

Да чука на вратата беше безсмислено, но тя все пак го направи и дебелите огнеупорни панели погълнаха звука, сякаш бяха гладни. За да помогне на брата на Бенлоиз (не че Едуардо се нуждаеше от това), тя се обърна към най-близката камера, така че да се види цялото й лице.

Миг по-късно ключалките изщракаха и колкото и да беше силна, Сола трябваше да бутне вратата с рамо, за да я отвори.

На това му се казваше различен свят. Кабинетът на Рикардо беше минималистичен до краен предел; в този на Едуардо дори Доналд Тръмп, със своя фетиш към златото, би почувствал, че се задушава.

Още малко мрамор и ламе и на човек би му се сторило сякаш се намира в бордей.

Едуардо се усмихна, разкривайки изкуствени зъби с формата и цвета на клавиши на пиано. Тенът му беше толкова силен и равномерен, сякаш някой го беше оцветил с маркер. Както обикновено носеше черен костюм от три части, своеобразна униформа.

— Как се чувстваш тази вечер? — Очите му се плъзнаха по тялото й. — Изглеждаш много добре.

— Рикардо каза да дойда при теб за парите си.

Начаса Едуардо стана ледено сериозен… и Сола си спомни защо Рикардо го държеше до себе си — съчетанието от кръвна връзка и компетентност беше мощна комбинация.

— Да, каза ми да те очаквам. — Едуардо отвори едно чекмедже и извади плик. — Заповядай.

Сола го пое и незабавно го отвори.

— Това е само половината. — Тя вдигна глава. — Тук има две и петстотин.

Едуардо се усмихна с абсолютно същата усмивка като на брат му — с устни, но не и с очи.

— Задачата не беше довършена.

— Брат ти я отмени. Не аз.

Едуардо вдигна длани.

— Само това ще ти бъде платено. Разбира се, можеш и просто да върнеш парите.

Сола присви очи. Затвори бавно плика, пресегна се и го сложи върху бюрото с лицевата част нагоре. Без да сваля показалец от него, тя кимна веднъж.

— Както желаеш.

След това отиде до вратата и зачака да й отключат.

— Ниня, недей така — каза Едуардо. Когато тя не отговори, откъм бюрото се разнесе изскърцване, подсказващо, че бе станал и идва към нея.

И наистина — миризмата на одеколона му изпълни ноздрите й, а ръката му се отпусна върху рамото й.

— Чуй ме — каза той. — Ти си много важна за нас с Рикардо. Не те приемаме за даденост… мучо^[2] уважение, нали?

Сола погледна през рамо.

— Пусни ме да изляза.

— Ниня.

— Веднага.

— Вземи парите.

— Не.

Едуардо въздъхна.

— Е, трябва ли да се държиш така сега?

Сола се наслади на виновните нотки, прокраднали се в гласа му… всъщност тази реакция беше точно каквото целеше. Като мнозина мъже от тяхната култура, Едуардо и Рикардо Бенлоиз бяха отгледани от консервативна майка… което означаваше, че чувството за вина им е като рефлекс.

Далеч по-ефективно от това, да им се развикаш или да ги сриташ в топките.

— Отвори — настоя тя. — Още сега.

Едуардо отново въздъхна, този път по-дълбоко и продължително и звукът беше потвърждение, че манипулацията й отново беше успяла.

Само че той нямаше да й даде парите, които й дължаха. Ако се оставеха настрани кичестият декор и връщането към отношенията от детството му, той беше по-непробиваем и от банков трезор. Но Сола бе сигурна, че му е развалила вечерта, което й носеше удовлетворение… а пък тя щеше да се погрижи за онова, което Рикардо й дължеше.

Той можеше да постъпи честно. Или, както бе избрал, можеше да я принуди и тя да заиграе неговата игра.

Разбира се, това щеше да му струва малко повече.

Да, далеч по-евтино би му излязло, ако просто й беше платил онова, за което се бяха договорили, но тя не беше отговорна за чуждите решения.

— Рикардо ще се разстрои — каза Едуардо. — А той ненавижда да се разстройва. Моля те, просто вземи парите… така не е редно.

Логичната част от ума й предложи да се възползва от възможността да изтъкне колко бе несправедливо да я лишат от онова, което й дължаха. Но ако действително познаваше тези братя, то тогава тишината бе по-доброто решение.

Точно както природата не търпеше празно пространство, същото важеше и за съвестта на един добре възпитан южноамериканец.

— Сола…

Тя просто скръсти ръце на гърдите си и се загледа право напред. Ето че дойде ред на испанския — Едуардо премина на родния си език, сякаш тревогата му беше отнела способността да говори на английски.

Десет минути по-късно, той най-сетне отстъпи и я остави да си върви.

В девет часа сутринта пред вратата й щеше да има рози. Само че тя не си отиваше вкъщи.

Предстоеше й работа.

* * *

— Какво искаш да кажеш с това, че не са дошли? — попита Асейл на Древния език.

Седнал в рейндж роувъра, той притискаше телефона плътно до ухото си. Червената светлина на светофара пред него му пречеше да продължи напред и на Асейл му беше трудно да не погледне на това като на космическа ирония.

Както винаги, братовчед му се придържаше към фактите:

— Онези, които трябваше да вземат стоката, не се появиха в уговорения час.

— Колко от тях?

— Четирима.

— Какво? — Ала нямаше нужда другият мъж да повтаря. — И никакви обяснения?

— Никаква информация на улицата от останалите седем, ако това имаш предвид.

— Какво направи с излишната стока?

— Току-що я върнах у дома.

Над главата на Асейл блесна зелена светлина и той натисна газта.

— Ще платя на Бенлоиз, а после ще се срещнем.

— Както желаеш.

Асейл сви надясно, отдалечавайки се от реката. Две пресечки и един ляв завой по-късно и той отново се приближаваше към галерията. Още един ляв завой и ето че беше зад нея.

Отзад вече беше паркирана една кола (черно ауди) и той спря зад нея. Посегна към мястото пред седалката до шофьора, улови сребристото метално куфарче за черната дръжка и слезе от джипа.

В същия миг задния вход на галерията се отвори, за да пропусне някого. Човешка жена, ако се съдеше по миризмата.

Беше висока и дългокрака, с отметната назад тъмна, тежка коса. Беше вирнала брадичка, сякаш бе готова за битка… или тъкмо излизаше от такава.

Ала нищо от това нямаше значение за него. Единствено якето й — бяло камуфлажно яке.

— Добър вечер — поздрави тихо Асейл, когато се срещнаха по средата на уличката: той — канещ се да влезе, тя — току-що излязла.

Жената спря и се намръщи, а ръката й се плъзна под якето. За миг Асейл се запита как ли изглеждат гърдите й.

— Срещали ли сме се? — попита тя.

— Току-що го сторихме. — Той протегна ръка, изричайки думите подчертано ясно. — Приятно ми е да се запознаем.

Тя изгледа ръката му, а после отново вдигна очи към лицето му.

— Някой казвал ли ти е, че с този акцент звучиш като Дракула?

Той се усмихна лекичко, така че кучешките му зъби да не се видят.

— И преди са били правени подобни сравнения. Няма ли да се здрависаме?

— Не. — Тя кимна към задния вход на галерията. — Приятел ли сте на двамата Бенлоиз?

— Именно. Ами вие?

— Изобщо не ги познавам. Хубаво куфарче, между другото.

С тези думи тя се обърна и отиде до аудито. Изключи алармата и се качи, а докато се скриваше зад волана, вятърът улови косата й и я развя над рамото й.

Колата потегли и Асейл се отдръпна, за да я пропусне. Проследи я с поглед… и установи, че мисли с отвращение за своя бизнес партньор. Що за мъж изпращаше жена да свърши такава работа?

Когато стоповете проблеснаха за миг, преди тя да завие зад ъгъла, Асейл искрено се надяваше, че границата, която беше очертал тази нощ, няма да бъде престъпена. Би било срамота, ако се наложеше да я убие.

Не че би се поколебал и за миг, ако се стигнеше дотам.