Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (63)

60

Куин се дематериализира и фенерчето му освети последната къщурка. Този път не изчака останалите и се насочи право към вратата, която беше здрава и затворена…

Първият признак, че нещо не е наред, дойде, когато сграбчи грубо издяланата брава… и по ръката му плъзна слаб ток. Куин отдръпна ръка и я тръсна няколко пъти, а инстинктите му преминаха в режим тревога.

— Какво има? — попита Рейдж, приближавайки се към него на тясната веранда.

Куин се огледа и видя, че Блей и Джон също бяха пристигнали.

— Не знам.

Рейдж посегна към вратата… и реагира по същия начин, дръпвайки се рязко.

— Какво, по дяволите…

— Именно — промърмори Куин и отстъпи назад, за да обходи къщата с лъча на фенерчето си.

Прозорците от двете страни на вратата бяха заковани и когато се приближи и надникна зад ъгъла, Куин видя, че същото важи и за прозорците от тази страна на къщата.

— Майната му — изръмжа Рейдж и като се засили, връхлетя върху вратата, използвайки тежкото си рамо като таран.

И я виж ти — напорът беше достатъчен, за да строши дървото…

В миг, сякаш бе изригнала бомба, заслепяваща светлина лумна в нощта и огря гората, а Рейдж бе отхвърлен назад.

Блей и Джон се втурнаха да видят какво е състоянието му, а Куин нахлу през вратата, готов да посрещне няколкостотин волта от господ знае какво.

Вместо това го посрещна само въздух и инерцията му беше толкова голяма, че трябваше да се свие на кълбо и да се преметне през глава, за да не се пльосне по лице. Миг по-късно се оттласна от пода и се приземи приклекнал, с пистолет в едната ръка и фенер в другата.

Нещо миришеше гадно.

— Зад теб съм — разнесе се гласът на Блей и едновременно с това втори лъч се присъедини към този на Куин.

Въздухът в колибата беше странно топъл, сякаш някъде беше включена печка… само че това беше невъзможно. Никакво електричество, нито газов резервоар. А и никой не бе идвал тук от доста време, ако се съдеше по дебелия слой прах по пода и тънките, вертикални паяжини, които висяха от тавана, неподвижни като тежки въжета.

— Какво е това? — попита Блей.

Куин премести лъча на фенера и се намръщи. До отсрещната стена имаше цял куп варели с нафта (или поне на това приличаха), скупчени един до друг, сякаш нещо ги беше уплашило и бяха образували обръч за самозащита.

Куин се приближи, като през цялото време описваше широки кръгове с фенера си. Ново смръщване сключи веждите му, когато видя големите варели отблизо. Нито един от тях нямаше капак и светлината на фенерчето му се отрази от някакво подобно на нафта вещество.

— Какво… по дяволите, е това?

Той се приведе над най-близкия и вдиша дълбоко през носа… при което синусите му направо пламнаха от блъсналата го воня на лесъри. Ако се съдеше по това, че лъчът не можеше да проникне през повърхността на течността, вътре можеше да има само едно нещо… и него със сигурност не можеше да използваш, за да запалиш печка или генератор.

Беше кръвта на Омега.

— Зад вас съм — предупреди Рейдж, докато влизаше.

Тихо подсвиркване оповести, че Джон също се бе присъединил към тях.

— Това каквото си мисля ли е? — промълви Блей, застанал до Куин.

Куин захапа края на фенерчето си и протегна ръка. В мига, в който докосна гъстата гадост, нещо във варела се размърда.

— Мамка му! — изкрещя той и отскочи назад.

Фенерчето му се приземи на пода и се търкулна настрани, така че Блей трябваше да освети със своето онова, което беше помръднало.

Ръка.

Във варела имаше някой.

— Исусе Христе! — ахна Блей.

Зад тях се чу как Рейдж излая в телефона си:

— Ви? Трябва ни подкрепление. Веднага.

Куин се наведе да вдигне фенерчето и се загледа как ръката в гъстата течност отново помръдна като на забавен кадър, при което китката и опакото на дланта й се показаха на повърхността…

Нещо проблесна и светлинката привлече вниманието на Куин. Насочвайки лъча на фенерчето си натам, той се приведе още по-ниско над варела. Ръката беше ужасно съсипана: ставите й бяха деформирани, пръстите — целите или част от тях — липсваха, сякаш бяха минали през месомелачка…

Блещукането отново проряза повърхността на скверната течност.

Беше… пръстен?

— Почакай, почакай… Куин, трябва да се дръпнеш…

Без да обръща внимание, Куин се наведе още малко… по-близо и по-близо…

По-близо…

В първия миг не можа да повярва на очите си. Не беше възможно да вижда пред себе си семейния пръстен с печат. Но какво друго би могло да бъде? Беше на показалеца, единственият пръст, който не беше накълцан. И беше от злато — жълтото сияние се виждаше дори през черната течност. Върху плоската страна на пръстена имаше…

— Куин — рязко се обади Рейдж. — Дръпни се, по дяволите…

Ръката се раздвижи отново; бледата длан се показа над гъстата течност като призрак от гроба, протегната нагоре…

Кръвта на Омега се отдръпна от повърхността на пръстена, разкривайки…

— Куин, не се шегувам…

Изведнъж ужасен шум изригна в колибата, изпълвайки въздуха.

Ала Куин дори не си даваше сметка, че това беше вик, идващ от собствената му уста.

* * *

В първия миг Блей си помисли, че каквото и да беше онова във варела, то бе сграбчило Куин и го придърпваше надолу… и именно затова Куин крещеше. Инстинктивно, той се хвърли напред, сграбчи Куин през кръста и като дръпна с всичка сила, го изтегли настрани.

Онова, което се показа от варела, щеше да се явява в кошмарите на Блей в продължение на години… дори десетилетия.

Всъщност това, което плуваше вътре, не се беше вкопчило в Куин. А тъкмо обратното. И докато Блей дърпаше с всичка сила, от варела изникна мъжко тяло; кръвта на Омега се стичаше на черни струи, разплиска се по дъските на пода, опръска ботушите и панталоните на Блей, обля Куин.

Куин се бореше да не изпусне онова, което стискаше, фенерчето и пистолета — отдавна забравени; облечените му в ръкавици ръце отново и отново подновяваха захвата си, за да не изгубят връзката…

Варелът се преобърна на една страна и тялото се просна в краката им. Всички се вкамениха. Сякаш изведнъж се бяха превърнали в жива картина.

Блей начаса разпозна тялото, лежащо пред тях.

Ала това не беше възможно.

Мъртвите се бяха завърнали при живите… така да се каже.

Куин приклекна и докосна раменете на мъжа. А след това хрипливо произнесе името на брат си:

— Лукас?

Отговорът беше незабавен. Ръцете на брат му бавно се извиха, осакатените му крака се раздвижиха, голото му тяло се мъчеше да помръдне. Кожата му беше покрита със синини; ярката светлина на фенера разкриваше всяка контузия и порязване, докато черната кръв на Омега бавно се отцеждаше от бледата кожа.

Мили боже, какво му бяха сторили? Едното око беше подпухнало и затворено, устата му беше изкривена на една страна, сякаш го бяха фраснали с юмрук. От тази гримаса се виждаше, че бяха пожалили зъбите му, но това май беше единствената милост, която му бяха оказали.

— Лукас? — повтори Куин. — Можеш ли да говориш?

Някъде отстрани отново се разнесе гласът на Рейдж:

— Ви? Положението е страшно сериозно. Кога ще… какво? Не, абсолютно не… трябваш ми сега… Не друг, ти. И Пейн.

След това Холивуд се обърна към тях и оформи беззвучно с устни:

— Знаете ли кой е това?

Блей трябваше да се прокашля и въпреки това отговорът едвам излезе през свитото му гърло:

— Това е… брат му.

Рейдж примига. Тръсна глава. Приведе се напред.

— Извинявай, какво…

— Брат му — повтори Блей силно и ясно.

— Исусе! — прошепна Рейдж. А после изстреля в слушалката: — Сега, Ви. Веднага.

— Лукас, чуваш ли ме? — продължаваше да пита Куин.

Ви влетя в къщурката само частица от секундата по-късно. Беше облян с лесърска кръв, а и той също кървеше от дълбоко порязване на лицето… освен това дишаше като товарен влак и държеше черен кинжал, от който капеше кръв.

В мига, в който видя около какво се бяха скупчили, се закова на място.

— Какво е това, мамка му?

Рейдж начаса прокара пръст по гърлото си, за да го накара да млъкне. След това го сграбчи за ръката и го дръпна настрани, така че другите да не ги чуват. Когато двамата братя се върнаха, по лицето на Ви не се четеше абсолютно никаква емоция.

— Нека го погледна — каза той.

Куин продължаваше да говори на брат си, думите се лееха в неспирен поток, в който нямаше особен смисъл. Разбира се, всички смятаха, че Лукас бе убит при нападението заедно с майката, бащата и сестрата на Куин. Така че, да, от това дори Шекспир би започнал да пелтечи несвързано.

Само че… това не беше възможно, мислеше си Блей. В къщата бяха открили четири тела… и Лукас беше сред тях. Блей го знаеше по-добре от всеки друг. Нали именно той трябваше да отиде и да ги идентифицира.

Той сложи ръка на рамото на Куин.

— Хей.

Гласът на Куин затихна. А после погледна Блей в очите.

— Не ми отговаря.

— Защо не оставиш Ви да го прегледа? Нуждаем се от професионално мнение. — А вероятно и от много повече, за да разберат какво, по дяволите, става. — Хайде, застани тук с мен.

Куин се изправи и се поотдръпна, ала не отиде много далеч, а очите му нито за миг не се откъсваха от брат му.

— Дали са го превърнали? — Той скръсти ръце на гърдите си и се приведе напред. — Мислиш ли, че са го превърнали?

Блей поклати глава и му се прииска да можеше да излъже.

— Не знам.