Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (65)

62

— Как си? — попита Блей.

Застанал на верандата пред къщичката, Куин вдиша дълбоко и долови мирис на дим във въздуха. Блей отново беше запалил цигара и колкото и Куин да ненавиждаше този му навик, не можеше да го вини. Мамка му, ако самият той пушеше, отдавна да е налапал цигара.

Погледна към Блей и видя, че той го наблюдава търпеливо, очевидно готов да дочака отговор на въпроса си, дори това да отнемеше цяла нощ.

Куин си погледна часовника. Един часът.

Колко ли дълго щеше да отнеме на Братството да пристигне тук? И щеше ли планът за евакуация, който бяха намислили, да сработи…

— Имам чувството, че съм на път да си изгубя шибания ум — отвърна той.

— Прекрасно те разбирам. — Блей изпусна дима на другата страна. — Не мога да повярвам, че той…

Куин се взираше в дърветата пред тях.

— Никога не съм те питал за онази нощ.

— Така е. И честно казано, не те виня.

В къщичката зад тях Рейдж, Ви и Джон стояха край Лукас. Всички си бяха свалили якетата и го бяха увили с тях с надеждата да го стоплят.

Застанал навън по тениска и оръжия, Куин изобщо не усещаше студа.

Той се прокашля.

— Видя ли го?

Именно Блей бе този, който бе отишъл в имението след нападенията. Куин така и не бе събрал смелост да идентифицира телата.

— Да, видях го.

— Мъртъв ли беше тогава?

— Доколкото знам, да. Беше… да, не мислех, че има някакъв шанс да е жив.

— Знаеш ли, че така и не продадох къщата.

— Така чух.

Всъщност, тъй като семейството му се беше отрекло от него, той нямаше права над имуществото. Ала убитите бяха толкова много, че никой не беше предявил претенции върху имението и в съответствие с Древните закони, то беше преминало във владение на краля… при което Рот незабавно го бе прехвърлил изцяло и безусловно на Куин.

— Не знаех какво да мисля, когато научих, че са били убити. — Куин вдигна поглед към небето. Прогнозата предвиждаше още сняг, така че не се виждаха никакви звезди. — Те ме мразеха. Предполагам, че и аз ги мразех. А после тях вече ги нямаше.

До него Блей сякаш замръзна.

Куин знаеше защо и внезапна неловкост го накара да напъха ръце в джобовете си. Да, ненавиждаше да говори за чувства, но нямаше никакъв смисъл да задържа това в себе си. Не и тук. Насаме. С Блей.

Прокашля се и продължи.

— Честно казано, почувствах най-вече облекчение. Не мога да ти обясня какво беше да израсна в онази къща. С всички онези хора, които ме гледаха, сякаш бях говорещо и ходещо проклятие. — Той поклати глава. — Опитвах се да ги избягвам, доколкото ми беше възможно, използвах стълбището за прислугата и стоях в тяхната част на къщата колкото се може повече. Но тогава догените заплашиха, че ще напуснат. Всъщност най-големият плюс на преобразяването ми бе, че можех да се дематериализирам през прозореца на стаята си. Така никой от тях не трябваше да има каквото и да било общо с мен.

Дори когато Блей изруга тихичко, Куин пак не помисли да спре.

— Ала знаеш ли кое беше най-страшното? Виждах, че любовта е възможна — всеки път щом баща ми погледнеше брат ми. Щеше да бъде друго, ако копелето ненавиждаше всички ни… но не беше така. И именно това ме накара да осъзная точно колко изолиран бях. — Куин хвърли поглед към Блей. Пристъпи на място. — Защо ме гледаш така?

— Съжалявам. Да, съжалявам. Просто… ти никога не си говорил за тях. Никога.

Куин се намръщи и отново се завзира в небето, представяйки си как звездите блещукат, въпреки че не ги виждаше.

— Исках да говоря. С теб, имам предвид. С никой друг.

— Защо не го направи?

Сякаш това бе въпрос, който Блей отдавна си задаваше.

В последвалата тишина Куин започна да пресява спомените, които винаги се бе опитвал да потисне. Видя себе си. Видя семейството си. Видя… Блей.

— Обичах да идвам у вас. Не мога да ти обясня какво означаваше това за мен… спомням си първия път, когато ме покани. Бях убеден, че родителите ти ще ме изритат. Готов бях за това. По дяволите, та аз всеки ден се сблъсквах с това в собствената си къща, защо да не очаквам същото отношение от напълно непознати? Ала майка ти… — Куин отново се прокашля. — Майка ти ме сложи да седна до кухненската маса и ме нахрани.

— Беше съкрушена, че те е разболяла. Веднага след това ти изтича в банята и повръща цял час.

— Не повръщах.

Блей рязко завъртя глава.

— Но нали каза…

— Плачех.

Блей потръпна, сякаш го бяха ударили, и Куин сви рамене.

— Е, хайде де. Какво друго да кажа? Че съм се разлигавил и съм циврил на пода до умивалника? Оставих чешмата да тече, така че никой да не ме чуе, и от време на време пусках водата в тоалетната.

— Не съм и подозирал.

— Именно това беше планът. — Куин хвърли поглед към него. — Винаги това е бил планът. Не исках да знаеш колко лошо беше вкъщи, защото не исках да ме съжаляваш. Не исках ти или родителите ти да си мислите, че би трябвало да ме приберете у вас. Исках да ми бъдеш приятел… и ти беше. Винаги си бил.

Блей рязко извърна поглед. И потърка лице със свободната си ръка.

— Именно вие ми помогнахте да издържа — чу се да казва Куин. — Живеех за нощите, защото знаех, че ще мога да дойда у вас. Това е единственото, което ми даваше сили. Всъщност ти беше единственото нещо. Винаги си бил ти.

Блей отново срещна очите му и изпита чувството, че Куин се мъчи да намери точните думи.

И господ да им е на помощ. Ако не беше Сакстън, Куин щеше да заговори за любов, тук и сега, въпреки че моментът изобщо не беше подходящ.

— Нали знаеш, че можеш — каза Блей най-сетне. — Да говориш с мен.

Куин се размърда на място и изпъна рамене, напрягайки мускулите на гърба си.

— Внимавай. Току-виж съм се възползвал от предложението ти.

— Ще ти помогне. — Блей поклати глава, когато Куин отново го погледна. — Не знам какви ги говоря.

Глупости, помисли си Куин…

Без предупреждение, Ви се показа от къщичката, палейки една от ръчно свитите си цигари. Куин замълча, без сам да е сигурен дали изпитва облекчение, или не, че на разговора бе сложен принудителен край.

Вишъс изпусна струя дим и каза:

— Трябва да съм сигурен, че разбираш последствията.

Куин кимна.

— Вече знам какво ще кажеш.

Диамантените очи се приковаха в неговите.

— Е, нека все пак го изречем на глас, а? Не долавям нищо от Омега у него, но ако то се появи или съм пропуснал нещо, ще се наложи да се погрижа за него.

Убий ме, братко мой. Убий ме.

— Направи каквото трябва.

— Не може да бъде настанен в къщата.

— Съгласен.

Ви протегна несмъртоносната си ръка.

— Закълни се.

Странно му се стори да стисне дланта на брата и така да подпечата думата си, защото така постъпваха кръвните роднини, а той никога не беше означавал нищо за никого. Още преди семейството му да се отрече от него, той беше последният, който би представлявал кръвната линия.

Ала времената се бяха променили, нали така?

— И още нещо. — Ви изтръска цигарата си. — Очаква го дълго и тежко възстановяване. И не говоря само за физическата гадост. Трябва да си готов.

Какво, сякаш преди това между тях беше съществувала някаква връзка или нещо такова? Двамата може и да имаха едно и също ДНК, но ако не се броеше това, Лукас му беше напълно непознат.

— Знам.

— Добре.

В далечината се разнесоха пронизителни сирени.

— Слава богу — рече Куин и се обърна, за да се върне в къщичката.

В ъгъла, до обърнатия варел, лежеше брат му — нищо повече от купчина якета, затрупали разкривеното му тяло като импровизирано одеяло.

Куин прекоси дървения под, кимайки на Джон Матю и Рейдж.

Докато коленичеше до брат си, имаше чувството, че това е някакъв сън, а не действителността.

— Лукас? Виж сега какво ще направим. Ще те вземат с шейна и ще те откарат в клиниката ни за лечение. Лукас? Чуваш ли ме?

* * *

Застанал на верандата, Блей гледаше как двата снегохода се носят към къщичката с огромна скорост; гледаше как фаровете им стават все по-големи и ярки, чу как ревът на двигателите премина в равномерно мъркане, когато достигнаха целта си. А, това беше добре — зад единия от тях имаше покрита шейна от онези, които беше видял по телевизията по време на Олимпиадата, когато един скиор се блъсна в оградата и трябваше да бъде свален от планината.

Перфектно.

Мани и Бъч слязоха и дотичаха при него.

— Вътре са — обясни Блей и се отмести от пътя на лекаря.

— Лукас? Чуваш ли ме? — долетя гласът на Куин отвътре.

Блей надникна в къщата и видя как Мани се надвеси над тялото на Лукас. Човече, ама че шибана нощ. А той си мислеше, че онова летателно шоу отпреди няколко вечери беше драматично!

Винаги си бил ти.

Блей отново се обърна към гората и потърка лице, сякаш това щеше да помогне. Искаше да запали нова цигара, но колкото по-дълго отнемаше спасителната акция, толкова по-параноичен ставаше. Последното, от което се нуждаеха, беше да се появи отряд лесъри, преди да са успели да отведат Лукас на безопасно място.

По-добре в ръката си да държеше пистолет вместо цигара.

Винаги си бил ти.

— Добре ли си? — попита го Бъч.

В духа на откровеността, която явно беше лайтмотивът на тази нощ, той поклати глава.

— Ни най-малко.

Ченгето го тупна по рамото.

— Значи, си го познавал.

— Така си мислех. — О, я чакай малко. Въпросът всъщност се отнасяше за Лукас. — Искам да кажа — да.

— Ще бъде адски тежко, цялото това нещо.

Блей отново погледна през рамо. Куин все така бе приклекнал край брат си и на светлината на фенерчетата лицето му изглеждаше прастаро, дотам, че Блей се запита дали наистина го бе видял отпуснато, след като бяха заедно… или си го бе въобразил.

Всъщност ти беше единственото нещо.

— Да, тежко е — промълви той.

И странно.

Веднага след преобразяването си той бе потърсил някакъв признак, че чувствата, които изпитва към приятеля си, са споделени; нещо, което да му подскаже какво става в сърцето на Куин. Но така и не бе открил нищо — нищо, освен неотменна вярност, приятелство и невероятни бойни умения. По време на всички свалки за една нощ с кой ли не, цялото им обучение, а след това и по време на всички нощи на бойното поле Блей винаги се бе намирал сякаш изправен пред стена, която не можеше да преодолее.

Минутите, прекарани на тази веранда? Това бе първият път, в който бе зърнал онова, за което копнееше по-силно, отколкото и за секса.

По дяволите, в продължение на един коварен миг той се бе зачудил дали в думите, изплъзнали се на Лейла пред стаята му, наистина не се криеше и онова променящо всичко „в“.

— Местят го. — Бъч сграбчи ръката на Блей и го дръпна от вратата. — Да застанем тук.

Сега Лукас беше завит както трябва — сребристо спасително одеяло го покриваше от главата до петите, единственото, което се виждаше от него, беше мъничка част от лицето му. Бяха го сложили на сгъваема носилка, с Куин в единия й край и Ви — в другия. Мани вървеше отстрани, сякаш не беше сигурен дали всеки миг няма да му се наложи да окаже първа помощ.

Отнесоха го до снегоходите, прехвърлиха го на другата носилка и го завързаха здраво.

— Аз ще го закарам — обяви Куин, докато се качваше на машината и запалваше двигателя.

— Бавно и внимавай да не друсаш.

Куин погледна към Блей.

— Ще дойдеш ли с мен?

Вместо отговор, Блей прекоси снега и се настани зад него.

Съвсем в свой стил, Куин не си направи труда да изчака останалите. Просто натисна газта и потегли. За сметка на това последва съвета на лекаря — описа широк, плавен завой и подкара по следите, оставени на идване, като караше достатъчно бързо, за да не пристигнат прекалено късно, но не толкова, че Лукас да има чувството, че е попаднал в центрофуга.

Блей стискаше два пистолета.

Мани и Бъч подкараха втория снегоход край тях, а останалите братя и Джон Матю се дематериализираха на равни разстояния, появявайки се от двете страни на успоредните дири.

Отне им цяла вечност.

Блей буквално имаше чувството, че пътуването никога няма да приключи. Струваше му се, че пронизителният вой на двигателите, размазаното петно на свистящата покрай тях тъмна гора и ослепителната белота на просеките, през които минаваха, ще са последното, което ще чуе и види.

Молеше се през цялото време.

Когато големият квадратен хангар най-сетне изникна пред тях, до него беше спряло най-прекрасното нещо, което Блей някога беше виждал.

Кадилакът „Ескалейд“ на Бъч и Ви.

От този момент нещата се задвижиха със светкавична бързина. Куин спря успоредно на колата и Лукас беше прехвърлен на задната седалка, а снегоходите — качени на ремаркето. След това Куин отиде до вратата на мястото до шофьора.

— Искам Блей да кара — заяви, преди да се качи.

Последва едва забележима пауза. А после Бъч кимна и им подхвърли ключовете на автомобила.

— Двамата с Мани ще бъдем отзад.

Блей се настани зад волана, намести седалката, така че да има място за краката му, и запали двигателя, след което погледна към Куин до себе си.

— Сложи си колана.

Куин го послуша, опасвайки яките си гърди с колана, а после се обърна назад, за да вижда брат си.

Чувство на целенасочена решителност легна върху плещите на Блей и изопна ръцете му. Не го беше грижа какво трябва да бутне, събори или прегази — щеше да откара Куин и брат му в клиниката в тренировъчния център.

Натисна педала на газта, без да поглежда назад.