Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (82)

79

Асейл не одобряваше ругатните. Според него те бяха елементарни и ненужни. Обаче, ама че шибана седмица беше изкарал!

В трезора, намиращ се в мазето на къщата, той и близнаците тъкмо бяха приключили с подреждането на приходите от последните няколко дена. Сортирани в пачки по купюри, банкнотите бяха преброени машинно… и крайната цифра беше впечатляваща дори за неговите стандарти.

Казано направо — имаха около двеста хиляди долара.

Главният лесър и веселата му дружина убийци вършеха отлична работа.

Логично бе Трез да е доволен.

Ала не беше така.

Всъщност чувстваше се повече от отвратително, а причината за шибаното му настроение го правеше още по-раздразнителен.

— Вървете при Бенлоиз — каза той на близнаците. — Вземете новата пратка кокаин и я донесете тук, за да я подготвим.

Близнаците страшно ги биваше в това, да смесват стоката с необходимите добавки и да я разделят на дози, които след това да опаковат в малки пакетчета, което беше добре, защото убийците пласираха три пъти повече от количествата, които те успяваха да продадат преди.

— След това направете размяната. — Асейл си погледна часовника. — Уговорката е за три часа, така че би трябвало да имате достатъчно време.

След това стана от масата, протегна ръце над главата си и изпъна гръб. Напоследък тялото му все се схващаше и той знаеше защо — беше в непрекъснато състояние на слаба възбуда, от което мускулите на бедрата и раменете му се напрягаха и което имаше и други физически изражения… напълно неподатливи на самопоправка.

След като в продължение на години не беше обръщал внимание на ерекциите си, сега беше принуден да се самозадоволява рутинно.

Което като че ли само подчертаваше точно какво му липсва.

През последната седмица беше очаквал Марисол да се свърже с него; надявал се бе телефонът да иззвъни, и то не защото някой непознат отново се бе появил на прага й. Тя го желаеше така силно, както и той нея, и това несъмнено щеше да доведе до нова среща. Само че това не се беше случило. И фактът, че тя бе проявила самоконтрол, на какъвто той като че ли не беше способен, го накара да постави под съмнение не само силата на волята си, но и здравия си разсъдък.

Всъщност боеше се, че ще се предаде преди нея.

След като излезе от трезора, той се качи по стълбите и отиде в кухнята, където първото, което стори, бе да провери телефона си, в случай че тя се беше обаждала или че аудито й най-сетне се бе раздвижило, след като цяла седмица не беше помръднало от мястото си. Проклетото нещо стоеше паркирано пред къщата й от нощта, в която той беше отишъл у тях, сякаш тя знаеше за проследяващото устройство.

Когато погледна телефона, установи, че някой наистина го беше търсил, ала беше номер, който не присъстваше в списъка с контактите му.

И беше оставено гласово съобщение.

Асейл нямаше никакво желание да се занимава с някой човек, набрал грешен номер, но съществуваше вероятност да е лесърът, нарушил уговорените правила, така че трябваше да прослуша съобщението.

Набра номера на гласовата поща и се отправи към хумидора. Напоследък доста пушеше, а вероятно вземаше и твърде много кокаин. Което беше противно на всяка логика — ако и бездруго си неспокоен и раздразнителен, да добавяш стимуланти към тази вътрешна химия, бе, като да наливаш бензин в огъня…

— Ола^[1]. Обажда се бабата на Сола. Опитвам се да се свържа с… Асейл, ако обичате. — Асейл се закова на място насред дневната си. — Моля, обадете ми се веднага. Благодаря…

Обзет от вледеняващ ужас, Асейл прекъсна съобщението и натисна копчето за връщане на обаждането.

Едно иззвъняване. Второ…

— Ола?

Та той дори не знаеше името й.

— Обажда се Асейл, госпожо. Добре ли сте?

— Не… не съм. Намерих номера ви на нощното й шкафче и затова позвъних. Нещо не е наред.

Асейл стисна айфона си с всичка сила.

— Какво?

— Няма я. Прибра се вкъщи, но после излезе веднага след това… чух я да тръгва. Само че всичките й неща — раницата, колата — всичко си е тук. Аз спях, но чувам… долу някой се движи. Извиках името й, но никой не отговори… а после чувам един силен тропот… и слизам. Предната врата зее отворена и се боя, че са я отвели… не знам защо. Тя винаги ми казва, че не звъним на полицията. Не знам…

— Шшш, всичко е наред. Постъпили сте правилно. Веднага идвам.

Асейл се втурна към входната врата, без да си направи труда да се обади на близнаците. Единствената мисъл в главата му беше да се добере до онази малка къща възможно най-бързо.

В секундата, която му отне да се дематериализира и отново да възвърне физическата си форма в предния двор на къщичката, си помисли, че от всички възможни сценарии, в които се бе виждал как се връща тук, този и за миг не му беше минавал през ума.

Точно както беше казала бабата, аудито стоеше паркирано на улицата, в края на пътеката. Точно където беше и преди. И какво друго? Цял куп стъпки в снега, които прекосяваха моравата по диагонал и стигаха до улицата.

Бяха я отвлекли, помисли си Асейл.

Проклятие.

Вземайки на бегом ниските стъпала, той натисна звънеца, потропвайки неспокойно с крака. Мисълта, че някой беше отвлякъл неговата жена…

Вратата се отвори от жена, която бе видимо разстроена. И която се сепна още повече, когато го видя.

— Вие сте… Асейл?

— Да. Моля ви, госпожо, пуснете ме да вляза, и на драго сърце ще ви помогна.

— Вие не сте мъжът, който дойде преди.

— Не, не сте ме виждали да идвам. А сега, ако обичате, нека вляза.

Бабата на Марисол се отдръпна, като се вайкаше:

— Нямам представа къде е… Майко божия, няма я, няма я…

Асейл обходи с поглед спретнатата мъничка дневна и се отправи към кухнята, за да огледа задната врата. Непокътната. Отвори я широко и се показа навън. Нямаше следи от стъпки, освен онези, които самият той беше оставил преди седмица. Затвори вратата, пусна резето и се върна при бабата на Марисол.

— На горния етаж ли бяхте?

— Си^[2]. В леглото. Бях заспала. Чух я да влиза, но бях полубудна. А после чувам… онзи звук, все едно нещо пада. Казвам, ей сега слизам долу, а после входната врата се отваря.

— Видяхте ли някаква кола да се отдалечава?

— Си. Но беше много далеч и регистрационният номер не се вижда.

— Преди колко време се случи това?

— Обадих ви се след петнайсет, може би двайсет минути. Отидох в стаята й и се огледах наоколо… и тогава видях салфетката с номера ви.

— Някой звънял ли е?

— Не.

Асейл погледна часовника си и усети, че го обзема притеснение за това, колко бледа беше старата жена.

— Елате да поседнете, госпожо.

След като я настани на дивана с дамаска на цветя в дневната, тя извади изящна носна кърпичка и я притисна към очите си.

— Тя е моят живот.

Асейл се опита да си спомни как човеците се обръщат уважително към по-възрастните.

— Уважаема госпожо… ъъъ… госпожо…

— Карвальо. Съпругът ми беше бразилец. Казвам се Йесения Карвальо.

— Госпожо Карвальо, трябва да ви задам няколко въпроса.

— Можете ли да ми помогнете? Внучка ми…

— Погледнете ме в очите. — Когато възрастната жена се подчини, Асейл каза с тих глас: — Няма нищо, което не бих сторил, за да я върна. Разбирате ли какво казвам?

Той й внуши намеренията си и госпожа Карвальо присви очи, ала миг по-късно се успокои и кимна. Сякаш одобряваше методите му, макар да съществуваше немалка вероятност те да включват насилие.

— Какво искате да знаете?

— Сещате ли се за някой, който би искал да й навреди?

— Тя е добро момиче. Работи в офис през нощта. Не се забърква с никого.

Значи, Марисол не беше казала на баба си с какво всъщност се занимава. Това беше добре.

— Разполага ли с някакви средства?

— Пари?

— Да.

— Ние сме обикновени хора. — Тя плъзна поглед по ръчно ушитите му, съвършено пасващи дрехи. — Нямаме нищо, освен тази къща.

Асейл силно се съмняваше, че е така. Макар да не знаеше кой знае какво за живота на Марисол, изобщо не вярваше, че с онова, което прави, тя не печели хубава сумичка. Особено, при положение че несъмнено не плащаше данъци върху онова, което изкарваше от Бенлоиз и останалите като него.

Боеше се обаче, че нямаше да последва обаждане за искане на откуп.

— Не знам какво да правя.

— Госпожо Карвальо, не искам да се тревожите. — Той се изправи. — Още сега се заемам с това.

Очите й отново се присвиха и интелигентността в тях му напомни за внучка й.

— Знаете кой го е направил, нали?

Асейл се поклони ниско в знак на уважение.

— Ще ви я върна.

Въпросът бе колко души щеше да му се наложи да убие, за да го постигне… и дали Марисол щеше да бъде жива в края на всичко това.

Само при мисълта, че тя би могла да пострада, усети как в гърдите му се надига ръмжене, а кучешките му зъби се удължиха, сякаш бе захвърлил цивилизованото си лустро така, както змия се отърсва от старата си кожа.

Докато си тръгваше от скромната къща, имаше чувството, че се досеща за какво става дума, и ако беше прав, дори двайсет минути след отвличането можеха да се окажат твърде късно.

А в този случай един негов бизнес партньор щеше да се запознае отблизо с неподозирани дотогава измерения на болката.

И именно Асейл щеше да му ги покаже.