Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (25)

22

От другата страна на реката, в клиниката на Хавърс, Лейла най-сетне можеше да стане от масата за прегледи и да се разходи из малката стая. Вече бе изгубила всякаква представа за времето. Струваше й се, че се взира в тези четири стени от цяла вечност… и че щеше да продължи да го прави до края на дните си.

Единствената част от нея, която все още бе свежа и будна, беше умът й. За съжаление, това се изразяваше в безкрайно премисляне, отново и отново, на онова, което й бе казала сестрата — че става дума за спонтанен аборт. Че по всяка вероятност беше забременяла…

Когато почукването, което очакваше, най-сетне се разнесе, тя се стресна и подскочи.

— Влез.

Сестрата, която се бе държала така мило, влезе в стаята… ала изглеждаше променена. Отказваше да срещне погледа на Лейла, а лицето й беше замръзнало като маска. Преметната на ръката й висеше бяла тъкан, която тя й протегна, извърнала глава настрани. А после направи реверанс.

— Ваша светлост — каза тя с треперещ глас. — Аз… ние… Хавърс… нямахме представа.

Лейла се намръщи.

— За какво…

Сестрата тръсна бялата одежда, сякаш за да накара Лейла да я вземе.

— Моля ви, облечете това.

— За какво става дума?

— Във вените ви тече кръв на Избраница. — Гласът на сестрата отново потрепери. — Хавърс е… ужасно разстроен.

Лейла се мъчеше да вникне в думите й. Значи, не… не ставаше въпрос за бременността й?

— Какво… не разбирам. Защо е… Разстроен е, защото съм Избраница?

Лицето на сестрата пребледня.

— Мислехме, че сте… низвергната?

Лейла закри очите си с ръце.

— Скоро може и да бъда… в зависимост от това, какво ще се случи. — Просто нямаше сили за това. — Някой ще ми каже ли какви са резултатите от изследванията ми и какво трябва да сторя, за да се погрижа за себе си?

Сестрата попипваше бялата дреха, все още мъчейки се да й я даде.

— Той не може да дойде тук…

— Какво?

— Не и ако сте… не може да бъде тук с вас. И изобщо не би трябвало…

Лейла вирна глава, обзета от гняв.

— Ще бъда пределно ясна. Искам да говоря с лекаря! — При тези думи сестрата най-сетне я погледна в лицето. — Имам право да знам какво е открил за състоянието ми… кажи му да дойде тук, още сега.

В гласа й нямаше пронизителни нотки. Никаква истерия, само равен, властен тон, какъвто никога досега не беше чувала да излиза от устата й.

— Върви и го доведи — нареди тя.

Сестрата повдигна бялата одежда.

— Моля ви. Облечете я. Той…

Лейла си заповяда да не вика.

— Аз съм просто обикновена пациентка…

Сестрата се намръщи и изпъна рамене.

— Извинете, но това не е вярно. И според неговите разбирания с прегледа той ви насили.

— Какво?

Сестрата я изгледа.

— Той е добър мъж. Добър и много традиционен в поведението си…

— Какво общо има това, в името на Скрайб Върджин?

— Примейлът може да го убие заради онова, което ви направи.

— По време на прегледа? Та аз се съгласих… беше медицинска процедура, от която се нуждаех!

— Няма значение. Направи нещо противозаконно.

Лейла затвори очи. Защо просто не отиде в клиниката на Братството.

— Трябва да го разберете — продължи сестрата. — Вие произлизате от йерархия, с която ние не влизаме в досег… и нещо повече — не би трябвало да го правим.

— Аз имам сърце, което бие, и тяло, което се нуждае от помощ. Това е всичко, което той — пък и който и да било друг — трябва да знае. Плътта е една и съща.

— Но не и кръвта.

— Трябва да дойде да ме види…

— Няма да го направи.

Лейла отново се съсредоточи върху сестрата. А после сложи ръка върху корема си. Досега винаги бе живяла в послушание и вярна служба, изпълнявала бе задълженията си, съществувала бе в налагани й от други рамки.

Ала вече не.

Тя присви очи.

— Предай на лекаря, че или ще дойде тук и лично ще ми съобщи какво става… или ще отида при Примейла и ще му разкажа в най-малки подробности какво се случи в този кабинет.

И тя подчертано насочи поглед към уреда, използван по време на прегледа й.

Когато сестрата пребледня, Лейла не изпита радост заради принудата, която бе използвала. Нямаше и угризения обаче.

Другата жена се поклони дълбоко и излезе от стаята заднешком, оставяйки нелепата дреха върху тесния плот до мивката.

Лейла никога не бе гледала на статуса си на Избраница нито като на товар, нито като на привилегия. Той просто бе всичко, което бе познавала; жребият, който бе изтеглила; отредената й съдба, въплътена в дъх и съзнание. Ала останалите очевидно не се отнасяха към това с такова равнодушие… особено тук долу.

И това беше само началото.

От друга страна, тя губеше бебето, нали така? Така че скоро всичко щеше да свърши.

Лейла взе бялата материя и я уви около себе си. Не я беше грижа за деликатната чувствителност на лекаря, но ако се покриеше, както я бяха помолили, може би той щеше да се съсредоточи върху нея самата, вместо върху това, което беше.

Почти незабавно на вратата се почука и когато Лейла отговори, Хавърс влезе с вид, сякаш му бяха опрели пистолет до главата. Приковал очи в пода, той само притвори вратата, преди да скръсти ръце над стетоскопа си.

— Ако знаех за ранга ви, нямаше да ви лекувам.

— Дойдох тук по собствена воля, като пациентка в нужда.

Той поклати глава.

— Вие сте святост, въплътена на земята. Кой съм аз да се намесвам в нещо толкова свещено?

— Моля ви. Просто сложете край на мъчението ми и ми кажете какво става.

Хавърс свали очилата си и потърка основата на носа си.

— Не мога да ви разкрия тази информация.

Лейла отвори уста. И отново я затвори.

— Моля?

— Вие не сте ми пациентка. Вашето бебе и Примейлът са… така че ще говоря с него, когато успея да се свържа…

— Не! Не бива да му се обаждате.

В погледа, който той й отправи, имаше презрение, каквото Лейла предполагаше, че обикновено запазва за проститутките. А после заговори с нисък, леко заплашителен глас:

— Не сте в положение да изисквате каквото и да било.

Лейла се дръпна.

— Дойдох тук по собствена воля, като независима жена…

— Вие сте Избраница. Не само че е противозаконно да ви приема под покрива си, но може да бъда съден за прегледа, който направих по-рано. Тялото на една Избраница…

— … е единствено нейно!

— … принадлежи на Примейла, както и трябва да бъде. Вие сте неважна… нищо повече от вместилище за онова, което сте поели в себе си. Как се осмелявате да идвате тук, преструвайки се на обикновена жена… да излагате клиниката и живота ми на риск с подобно притворство.

Лейла усети как всеки нерв в тялото й започва да пулсира от необуздана ярост.

— Чие сърце бие тук? — Тя се удари в гърдите. — Чий дъх изпълва тези дробове?

Хавърс поклати глава.

— Ще разговарям с Примейла и с никой друг…

— Не може да говорите сериозно! Единствено аз живея в тази плът. Никой друг…

Лицето на лекаря се разкриви от отвращение.

— Както казах, вие сте просто вместилище за свещената мистерия в утробата ви… самият Примейл е във вашата плът. Това е по-важно… поради което ще ви задържа тук, докато…

— Против волята ми? Не мисля така.

— Ще останете тук, докато Примейлът дойде да ви прибере. Няма да бъда отговорен за това, че съм ви пуснал сама в света.

Двамата се гледаха свирепо.

Лейла изруга и свали бялата тъкан, с която се беше наметнала.

— Е, от ваша гледна точка това сигурно е страхотен план. Но аз ще се съблека тук и сега… и ще изляза по този начин, ако се наложи. Останете и гледайте, ако искате… или пък се опитайте да ме докоснете, но вярвам, че във вашите очи това ще бъде още един акт на оскверняване, нали така?

Лекарят си тръгна толкова бързо, че се препъна, докато излизаше от кабинета.

Без да губи и секунда, Лейла облече дрехите си и изтича в коридора. Малко вероятно беше да се влиза и излиза единствено покрай регистратурата, откъдето беше дошла — несъмнено имаше аварийни изходи в случай на нападение, ала за съжаление, тя нямаше никаква представа къде се намират.

Така че единствената й възможност беше да се върне по същия път, по който беше дошла. И трябваше да го извърви — твърде беше вбесена, за да се дематериализира.

Затича се и почти моментално, сякаш им беше заповядано да го направят, сестрите от персонала изскочиха пред нея, препречвайки коридора.

— Ако някой се осмели да ме докосне — провикна се Лейла на Древния език, — ще го сметна за оскверняване на свещената ми неприкосновеност.

Всички се вкамениха.

Изглеждайки ги една по една, Лейла пристъпи напред и ги принуди да се отдръпнат: между неподвижните фигури се отвори пътека и се затвори след нея. В чакалнята тя спря пред регистратурата и изгледа сурово жената, която седеше там, видимо разтревожена.

— Имаш две възможности. — Лейла кимна към подсилената външна врата. — Или доброволно ще я отвориш, за да изляза… или ще я взривя със силата на волята си… излагайки и вас, и пациентите ви на слънчевите лъчи, които ще нахлуят след… — тя погледна големия часовник на стената. — … по-малко от седем часа. Лично аз не съм сигурна дали ще успеете да поправите толкова голяма щета навреме… какво мислиш?

Изщракването на ключалката отекна силно в оглушителната тишина.

— Благодаря — любезно каза Лейла, докато се отправяше навън. — Наистина оценявам съдействието ти.

В края на краищата тя не беше от тези, които забравят добрите обноски, нали така?

* * *

Разположил облечения си в кожен панталон задник в трона, който баща му беше поръчал да изработят преди много векове, Рот, син на Рот, прокарваше показалец нагоре-надолу по гладкото сребърно острие на един нож за писма. На пода до него лежеше Джордж и похъркваше лекичко.

Кучето си позволяваше да задреме само в редките моменти на спокойствие.

Ако някой почукаше или влезеше, или ако Рот само помръднеше лекичко, едрата глава на Джордж се надигаше и тежкият нашийник дрънваше. Същото се случваше и когато някой минеше по коридора отвън, включеше прахосмукачка където и да било или отвореше вратата на вестибюла долу във фоайето. Или наредеше масата за хранене. Или кихнеше в библиотеката.

След вдигането на главата, следваха различно степенувани реакции: нищо (движение в трапезарията, прахосмукачка, кихане), леко изсумтяване (отваряне на врата на долния етаж, стъпки по коридора отвън), сядане нащрек (почукване, влизане). Кучето никога не проявяваше агресия, а по-скоро беше като детектор на движение, оставяйки стопанина си да реши как да постъпи.

Кучето водач беше такъв джентълмен.

И все пак, въпреки че кроткият нрав беше толкова неразделна част от него, колкото и меката дълга козина и едрото издължено тяло, от време на време Рот беше зървал следи от звяра в милия му характер. Когато се намираш около куп страшно агресивни, преливащи от тестостерон бойци като братята, нещата понякога ставаха напечени… дори спрямо краля. Което ни най-малко не пречеше на Рот — твърде отдавна ги познаваше, за да се впечатли от малко биене в гърдите или стискане на топки.

На Джордж обаче това не се нравеше. Ако някой от тях започнеше да се ерчи на краля, козината по гърба на кроткото куче настръхваше и то заръмжаваше предупредително, притискайки се плътно в крака на Рот… сякаш бе готов да покаже на братята колко дълги бяха истинските кучешки зъби, в случай че се стигнеше до физическа разправа.

Единственото, което Рот обичаше повече на този свят, беше неговата кралица.

Пресегна се и погали кучето, а после отново продължи да прокарва пръст по ножа за писма.

Исусе Христе. Самолети, падащи от небето… Ранени братя… Куин, отново спасил положението…

Поне нощта не бе изпълнена единствено със събития, които можеха да ти докарат инфаркт. Всъщност бяха започнали много добре с потвърждението, от което се нуждаеха, за да предприемат действия срещу шайката копелета: Ви беше приключил с балистичната експертиза и да не повярва човек — куршумът, който бяха извадили от врата на Рот, беше започнал пътешествието си от оръжието, намерено в бърлогата на Кор.

Рот се усмихна на себе си, а крайчетата на кучешките му зъби изтръпнаха. Сега вече предателите бяха идентифицирани официално, при това — с пълната подкрепа на закона и беше време за лов.

В този миг Джордж изсумтя… и настойчивото тропане, което последва, подсказа на Рот, че трябва да е пропуснал първото почукване на вратата.

— Да.

Знаеше кой е, още преди братята да прекрачат прага. Ви и ченгето. Рейдж. Тор. Фюри. И накрая Зи. Който, ако се съдеше по потропването, се подпираше на бастун.

Те затвориха вратата.

Когато никой не седна, нито подхвана празен разговор, Рот разбра защо са дошли.

— Е, каква е присъдата, дами? — провлачи той, облягайки се назад в трона си.

Отвърна му гласът на Тор.

— Мислихме за Куин.

В това Рот изобщо не се съмняваше. След като им беше предложил идеята по време на събранието по-рано тази нощ, той не беше настоял за незабавен отговор. Имаше много неща, които бе готов да наложи на околните в качеството си на крал, ала кого братята щяха да приемат в редиците си, не беше едно от тях.

— И?

Зейдист отговори на Древния език:

— Аз, Зейдист, син на Агъни, приет в Братството през двеста четирийсет и втората година от царуването на Рот, син на Рот, предлагам Куин, сирак в този свят, да бъде приет в редиците на Братството на черния кинжал.

Да чуе тези церемониални думи от устата на Зейдист, беше истински шок. Зи, повече от всеки друг в Братството, смяташе, че миналото е пълна глупост. Очевидно не и когато ставаше дума за това.

Исусе, помисли си Рот. Бяха се съгласили. И то бързо… Беше си мислил, че ще им трябва повече време. Дни, прекарани в обмисляне. Седмици. Навярно дори цял месец… след което може би щяха да отхвърлят предложението му по цял куп причини.

Ала те бяха навити… и той трябваше да продължи в същия дух.

— На какво основание залагаш и своето име, и това на своя род? — попита Рот.

Тук вече Зи заряза формалностите и заговори това, което му беше на душата:

— Тази нощ той ме върна невредим у дома, при моята шелан и малката ми дъщеря. С риск за собствения си живот.

— Имаш право.

Рот огледа мъжете, застанали пред бюрото му, макар да не можеше да ги види с очите си. Но зрението нямаше значение. Не се нуждаеше от действащи ретини, за да му покажат къде се намираха те, нито какво мислят по този въпрос — мирисът на чувствата им не можеше да бъде сбъркан.

Те бяха, до един, твърдо решени, непоколебими и горди. Ала нямаше как да мине без формалностите.

Рот започна с брата, който стоеше в края:

— Ви?

— Бях готов за това още когато той се нахвърли на Кор.

Разнесе се одобрително мърморене.

— Бъч?

Бостънският акцент отекна ясно и силно.

— Смятам, че е страшно добър боец. И го харесвам. А и вече започна да уляга. Заряза глупостите, стана по-сериозен.

— Рейдж?

— Трябваше да го видиш тази нощ. Категорично отказа да ми позволи да летя. Каза, че не можело да си позволим да изгубим двама братя.

Нова доза одобрително мърморене.

— Тор?

— Нощта, в която те простреляха, успях да те измъкна оттам благодарение на него. Той е повече от подходящ.

— Фюри?

— Харесвам го. Наистина. Той пръв се втурва във всяка ситуация. Би сторил буквално всичко за всеки от нас… независимо колко е опасно.

Рот потропа с кокалчета по бюрото.

— Значи, е решено. Ще кажа на Сакстън да се погрижи за промените и ще го направим.

— При цялото ми уважение, милорд — намеси се Тор, — ще трябва да разрешим въпроса с поста му на аструкс нотрум. Вече няма да може да пази неотлъчно задника на Джон.

— Съгласен съм. Ще кажем на Джон да го освободи… и не мога да си представя, че той ще откаже. След това ще накарам Сакстън да изготви необходимите документи, а след въвеждането на Куин ти, Ви, ще се погрижиш за татуировката върху лицето му. Все едно Джон е умрял от естествена смърт или нещо такова.

Разнесе се шумолене на дрехи, сякаш някои от братята правеха знака за „да не дава Скрайб Върджин“.

— Дадено — отвърна Ви.

Рот скръсти ръце на гърдите си. Това беше исторически момент и той прекрасно го съзнаваше. Приемането на Бъч в Братството беше законно заради кръвната му връзка с кралското семейство. При Куин обаче беше различно. Никаква кралска кръв. Никаква кръв на Избраница или на брат, въпреки че строго погледнато, беше аристократ.

Никакво семейство.

От друга страна, хлапето се беше доказало безброй пъти на бойното поле, демонстрирайки ниво, което според сегашния текст на Древните закони бе запазено само за онези с много специално потекло… което беше пълна тъпотия. Не че Рот не оценяваше плана за възпроизвеждане на Скрайб Върджин. Предписаните обвързвания между най-силните мъже и най-умните жени действително бяха дали забележителни резултати, когато ставаше въпрос за бойци.

Но освен това бяха довели и до дефекти като неговата слепота. И ограничаваха възможностите за издигане въз основа на заслуги.

В крайна сметка поправките в законите, касаещи кой може и кой не може да бъде част от Братството, бяха не само уместни, с оглед на обществото, което той искаше да създаде… те бяха въпрос на оцеляване. Колкото повече бойци, толкова по-добре.

Освен това Куин наистина беше заслужил тази чест.

— Така да бъде — промълви Рот. — Осем е хубаво число. Щастливо число.

Одобрителното ръмжене отново огласи стаята — звук на пълна и абсолютна солидарност.

Това беше бъдещето, помисли си Рот, докато оголваше зъби в усмивка. И то бе точно такова, каквото трябваше да бъде.