Дж. Р. Уорд
Сбъдната любов (6)

3

Звукът от кокаин, който някой смъркаше през болнав нос, го накара да стисне ножа още по-здраво.

Копеле. Шибано копеле.

Правило номер едно на всеки успешен дилър бе, че самият той не се друса. Наркоманите, които финансират бизнеса му, се друсат. Съдружниците, над които иска да има влияние, се друсат. Дребните риби, които вършат работата на улицата, се друсат.

Висшето ръководство не се друса. Никога.

Логиката беше желязна, направо фундаментална. Все едно да отидеш в казино, което се простира върху площ от две хиляди квадратни метра, с безплатна ресторантска храна, достатъчна да изхрани малка държава, и където всичко беше позлатено… и да се чудиш, че си изгубил всичките си пари. Ако да се друсаш беше толкова страхотна идея, защо тогава хората редовно хвърляха топа заради дрогата, проваляха живота си и отиваха в затвора заради нея?

Тъп задник.

Мъжът натисна бравата и бутна вратата. Естествено, тя не беше заключена и когато влезе в мизерната стая, го блъсна смрад на бебешка пудра, от която сигурно щеше да му прилошее… ако не беше свикнал и самият той да вони така.

Гадната миризма беше единственото, което не харесваше в промяната. Всичко друго — силата, дълголетието, свободата — беше супер. Обаче проклетата миризма!

Колкото и одеколон да използваше, не успяваше да се отърве от нея.

А, да — липсваше му и да може да прави секс.

Като се изключеше това, Обществото на лесърите беше билетът му към пълното господство.

Смъркането спря и главният лесър вдигна глава от списанието „Пийпъл“, върху което беше направил линийките кокаин. Под останките от дрогата някакъв тип, на име Чанинг Тейтъм, се взираше в камерата и буквално излъчваше сексапил.

— Здрасти. Какво правиш тук?

Докато малките, изцъклени от дрогата очи на „боса“, се мъчеха да се фокусират, той изглеждаше така, сякаш току-що беше направил свирка на донът с пудра захар.

— Имам нещо за теб.

— Донесъл си ми още? Господи, как се досети? Останали са ми само около шейсетина грама и…

Конърс, наричан още Си Райдър, беше бърз като светкавица — направи три крачки напред, протегна ръка и описа голям кръг с ножа… кръг, който завърши в слепоочието на главния лесър. Стоманеното острие потъна дълбоко, проряза меката кост и проникна в надрусаното сиво вещество.

Главният лесър бе разтърсен от конвулсии, може би заради нараняването… ала по-вероятно бе да се дължеше на огромните количества адреналин, които надбъбречните му жлези изпомпаха в кръвта му и които определено не се смесваха добре с кокаина. Копелето се свлече от стола и рухна на земята, при което ножът излезе от черепа му и остана в ръката на Конърс, изцапан с черна кръв.

Конърс срещна шокирания поглед на вече бившия си шеф и се почувства страхотно заради повишението си. Омега лично беше дошъл при него и му беше предложил позицията — без съмнение осъзнал, също като всички останали, че един некадърен скейтър не би трябвало да отговаря за нищо по-мащабно от игра на покер. Е, да, типът се беше оказал полезен в увеличаването на редиците им. Ала количество и качество бяха две различни неща и не беше необходима особена прозорливост, за да се види, че Обществото на лесърите беше залято от разюздани хлапаци, които страдаха от синдрома на дефицит на вниманието.

Трудно бе да се постигне каквото и да било с такива войници… освен ако не ги командваше някой истински професионалист.

Поради което Омега беше задвижил този план.

— З-з-защо?

— Уволнен си, задник.

Последната част от принудителното пенсиониране дойде под формата на още едно движение с ножа, което обаче завърши право в центъра на гърдите. С едно пук! и мъничко облаче дим на стария режим беше сложен край.

И Конърс стана новият шеф.

Всевластието го накара да се усмихне за миг… а после погледът му обходи стаята. По някаква причина в главата му изникна онази реклама за ароматизатор на въздуха, в която здравата оплескват едно помещение, напръскват го с освежителя като полудели и довеждат „обикновени хора, не актьори“, за да подушат наоколо.

Човече, ако не се брояха остатъците от храна (каквито нямаше, защото лесърите не се нуждаеха от такава), всичко съвпадаше: мухълът по тавана, разнебитените мебели, капещата чешма… и най-вече гадостите, които съпътстваха пристрастеността към няколко вида наркотици — спринцовки, лъжици и дори самоделна „лаборатория“ за метамфетамин, направена от двулитрова бутилка от спрайт в ъгъла.

Това не беше седалище на власт. Това беше най-обикновено свърталище на наркомани.

Конърс се наведе и измъкна телефона на малкото копеленце. Екранът беше пукнат, а на гърба имаше лепкаво петно. Нямаше парола за защита и когато прослуша съобщенията, беше пълно с цял куп подмазвачески поздравления за церемонията по въвеждането, която щеше да се състои тази нощ.

Ала главният лесър не знаеше за нея. Тя не беше за него.

Но Конърс нямаше да им потърси сметка. Тези подмазващи се копелета просто се опитваха да останат живи и биха близали задника на всекиго, за да продължат да дишат — той очакваше да бъде залят от съвсем същия списък и дори искаше това да се случи. Шпионите имаха своето предназначение.

А толкова неща трябваше да се свършат.

От онова, което беше научил по време на собствения си (за щастие, съвсем кратък) период на близане на задник, на Обществото на лесърите не му бяха останали кой знае какви ресурси, що се отнасяше до оръжия, амуниции и недвижима собственост. Не разполагаха и с никакъв кеш, защото всичко, което си набавяха с помощта на дребни кражби, се бе изпарило през носа или във вените на малкото копеленце. Нямаше списък с новопостъпилите лесъри, никаква организация на редиците, никаква подготовка.

Много неща трябваше да бъдат съградени наново възможно най-скоро…

Студено течение нахлу в стаята и Конърс се обърна. Омега се беше появил от нищото; белите му одежди грееха ярко и черната сянка под тях приличаше на оптична илюзия.

Отвращението, заляло Конърс, беше нещо, с което той знаеше, че ще му се наложи да свикне. Омега винаги поддържаше специална връзка с главния си лесър… което навярно беше причината те да не се задържат дълго, както се говореше.

Разбира се, като се имаше предвид какви ги избираше…

— Погрижих се за него — рече Конърс и кимна към петното от изгорено на пода.

— Знам. — Гласът на Омега се проточи през зловонния смразяващ въздух.

Отвън силен порив на вятъра се блъсна в прозореца и през дупката в един от первазите нахлуха няколко снежинки и проблясвайки, кацнаха на пода — заради присъствието на господаря, в стаята беше достатъчно студено, та те да не се разтопят.

— Той се завърна у дома. — Омега се приближи, сякаш тласкан от течение, и по нищо не личеше, че има крака, с които се движи. — И аз съм много доволен.

Конърс си заповяда да не мърда. Нямаше спасение, нямаше къде да избяга… просто трябваше да издържи онова, което предстоеше да се случи.

Поне се беше подготвил за него.

— Имам няколко нови попълнения за вас.

Омега спря.

— Така ли?

— Нещо като лепта.

Или по-скоро нещо като ограничаване на това, което му предстоеше. Скоро щеше да му се наложи да си тръгне и много внимателно беше планирал тези две събития да се случат почти по едно и също време. В края на краищата Омега харесваше своите забавления, но още повече обичаше Обществото си и предназначението му да унищожава вампири.

— Удовлетворяваш ме извънмерно — прошепна Омега, приближавайки се още повече. — Вярвам, че ще се сработим просто чудесно… господин К.