Пол Харпър
Убийство без следи (6)

6

— В предишния си живот сигурно си бил жена — подхвърли тя.

— Не съм.

— Откъде знаеш?

— Просто знам, Елиз.

Остъклената стая сякаш висеше във въздуха между хълмовете на Сосалито. Сиянието на Сан Франциско отвъд залива изглеждаше странно размито от мъглата.

Тя беше изнервена и малко стресната от случилото се преди малко. Но се опитваше да го скрие, без да знае защо. Може би беше дошло времето да престане да крие тревогата си, предизвикана от начина, по който се развиваха отношенията им. Може би трябваше да признае пред себе си, че те непрекъснато се влошаваха. Но нещо й нашепваше, че той вече го знае.

— Прочетох един интересен материал, който ми даде психоаналитичката ми — промълви тя, продължавайки да гледа към остъклената стена.

Вероятно беше твърде близо до нея, защото думите се връщаха със странно ехо. Той седеше на канапето зад гърба й.

— За един герой от гръцката митология на име Тирезий, който поради странни обстоятелства се превърнал в жена. Седем години по-късно отново станал мъж. Зевс и Хера имали спор за това кой получава по-голяма наслада от секса — мъжът или жената. Зевс твърдял, че това е жената, а Хера — обратното. Решили да се допитат до Тирезий. Жените изпитват девет пъти по-голямо удоволствие от мъжете, отсякъл той…

Мъжът мълчеше. В отражението на стъклото Елиз го видя как вдига чашата и отпива глътка вино.

— Ядосана, че Тирезий взема страната на Зевс, Хера го ослепила — довърши тя.

— Хубава история — обади се той. — Искаш да кажеш, че в някой предишен живот трябва да съм бил жена само защото разбирам как работи умът ти.

— Не, искам да кажа, че понякога е опасно да знаеш какво мислят жените.

Той не отговори, но личеше, че му се иска да го направи. Преди това обаче трябваше да разбере какво се крие зад току-що чутата история. За него връзката им беше постоянен процес на балансиране, докато тя започна да проумява това едва през последните месеци.

Бяха облечени и допиваха виното, преди да тръгнат обратно за града.

— Опасно? — промърмори той. — Опасно?

Тя изчака продължението.

— Не говориш сериозно, нали? — добави той. — Какво ти става? Защо си толкова напрегната?

Зададе въпросите с подчертана самоувереност, но на нея й се стори, че долавя и мъничко колебливост в тях.

Макар и все още разтревожена, Елиз успя да се овладее и да каже онова, което мисли.

— Не се отдалечавай прекалено много от мен — рече тя. — И не прониквай прекалено дълбоко.

Беше сигурна, че той разбира нарочно подбраните думи, защото тя не смесваше метафорите и нямаше предвид секса.

Видя отражението му в стъклото. Той стана от мястото си и се приближи към нея. Беше хубав дори в матираното стъкло. Изсветлялата му от слънцето коса проблесна за миг, докосната от светлината. Изправи се до нея и отправи поглед отвъд залива. Тя веднага усети желанието му отново да проникне в съзнанието й, да възстанови психологическата нишка, която ги свързваше. Това започваше да я плаши.

— Кажи ми какъв искаш да бъда — прошепна той.

Отново беше намерил равновесието си. Този факт я изнерви още повече.

— Наистина не разбирам защо нашата… нашата споделена психология те кара да се чувстваш толкова неудобно — добави той.

Тя се извърна към него, той направи същото. Все още държаха чашите в ръце. Отражението му в стъклото беше още един огледален образ. Ужасен. Тя усещаше собственото си отражение, въпреки че не поглеждаше към стъклото. Бяха четирима, изправени един до друг. Споделящи едно и също състояние на съзнанието.

Трябваше да помисли как да го изрече. Отпи глътка вино, за да спечели време. Той машинално направи същото — като някой, който се заразява от прозявката на човека до себе си. Прииска й се да изкрещи.

— Не става въпрос за онова, което споделяме — обади се тя, усещайки странна вибрация в гърдите. — А за онова, което крадеш от мен.

Веднага забеляза изненадата му. Стана й приятно, че беше успяла да го обърка. Това й харесваше.

— Крада?

— Четеш мислите ми — поясни тя.

Той понечи да каже нещо, но се отказа.

— Отгатваш мислите ми, ако това ти харесва повече.

Той продължаваше да мълчи.

— Вземаш ми думите от устата — не спираше тя.

Той чакаше.

— Излез от главата ми, за бога! — почти извика тя. — Нека имам къде да се скрия… когато се наложи!

Той седеше в къщата в Сий Клиф с лаптоп в скута. На екрана беше текстът на един от компютърните файлове на психоаналитичката. Но той гледаше встрани, към светлините на Голдън Гейт Бридж, които бавно потъваха в мъглата на залива.

Погледна часовника си. Три и четвърт сутринта. Отново се загледа в монитора и потърси един от любимите си абзаци в бележките на Вира Лист, направени по време на сеанс с Елиз Кърин. Макар и отпреди година, той представляваше ключов елемент в анализа на Елиз.

Покъртителна. Това е единствената дума, която ми се струва подходяща за тази крайно тревожна история.

Елиз бе буквално съкрушена от фразите, родени от собственото й съзнание и произнесени от собствената й уста. Тя седеше на канапето с разкривено лице и подути от плач очи. Пръстите й нервно мачкаха влажната салфетка, която постепенно се превърна в стегната топка с големината на гроздово зърно.

Била деветгодишна, когато видяла за пръв път гълъба, направен от зелено стъкло. Стоял на претъпканата с боклуци лавица в палатката, която била част от пътуващ цирк, разпънал шатра в прашните покрайнини на Барстоу. Изпълнявал ролята на награда в някаква игра с късмети, но нейният късмет никога нямало да кацне на рамото й.

Помолила да го подържи, съдържателят решил, че това ще бъде нелоша примамка за клиенти, качил я на тезгяха и тикнал стъклената птица в ръцете й. „Пробвайте си късмета и спечелете гълъба, който държи малката дама“, започнал да подканя зяпачите той.

Лъскав, изпълнен с малки изумрудени мехурчета, гълъбът я пренесъл в непознат приказен свят, за който дори не подозирала. Изпълнил я с непознато до този момент чувство на щастие. Все още не знаела, че това чувство се нарича надежда, но веднага разбрала, че не може да живее без него.

Никой от клиентите не успял да спечели наградата. Когато наближило времето да затвори, съдържателят издърпал гълъба от ръцете й и я пратил да си върви. На другата вечер вече бил забравил за нея, но тя го издебнала, мушнала се под платнището и откраднала лъскавата птичка.

Скрила придобивката от майка си и баща си, но не се разделяла с нея. Гълъбът неизменно пътувал със семейството, обикалящо прашната долина Сан Хуакин в търсене на работа. При всяка възможност момиченцето го изваждало от скривалището, вдигало го срещу светлината и душата му се изпълвала с увереност и покой.

Елиз нямала представа какво означава думичката святост, но стъклената фигурка се превърнала за нея именно в това. Детското й въображение се развихряло всеки път, когато се взирала в изумрудената й повърхност.

Но една вечер, когато майка й излязла с поредния клиент, баща й я хванал да разглежда гълъба под одеялото, осветявайки го с електрическо фенерче. Гневът му бил колкото неочакван, толкова и необясним. Направо страшен. Тя вече била свикнала с нощните му визити, но в случая се оказала неподготвена.

С шокираща перверзност той започнал да си играе с гълъба, заплашвайки да го използва като фалос. В крайна сметка я изнасилил и отнесъл статуетката със себе си. Безброй нощи поред той се появявал с нея, подхващайки срамната игра. Постепенно гълъбът се превърнал в нещо грозно и опасно, предвестник на ужаса.

Една нощ той дошъл при нея пиян. Тя го изчакала да захърка, изтръгнала статуетката от ръцете му и я разбила на парченца.

За нея това било второто и този път окончателно убийство на невинността.

Проникването в женското съзнание прилича на отварянето на мида с остър нож. Той е подходящият инструмент, когато искаш да стигнеш до перлата. Ако е тъп, няма да свърши работа. Ако е твърде тънък, положително ще се счупи. Затова ти трябва нещо здраво и остро и той прекрасно го знаеше.