Пол Харпър
Убийство без следи (43)

43

Фейн хвана волана с една ръка, а с другата бръкна в джоба на вратата и извади стария си валтер. Слава богу, че Рома не може да ме види, каза си той. Отдавна, още в началото на партньорството им, бяха стигнали до споразумението да не прибягват до оръжие. Но по онова време той изобщо не подозираше, че може да се изправи срещу човек като Райън Крол.

Позвъни на Вира, тъй като искаше да се запознае с вътрешното разпределение в къщата на Елиз.

Не след дълго стигна там и няколко пъти мина през пресечката. Светеше само на последния етаж, където според Вира живееше Елиз.

Паркира малко по-надолу. След кратко колебание се отказа от чадъра. Грабна шлифера и старата шапка с широка периферия от задната седалка и слезе от колата. Навън слабо ръмеше. Вдигна яката си и пое нагоре по хълма.

Насочи се право към вратата в градинския зид, която беше забелязал още преди два дни, докато чакаше Елиз за първата им среща. Освен официалния вход и гаража тя беше единственото място за достъп до имението.

Очакваше да бъде заключена. Обратното щеше да означава лош знак. Сложи ръка на желязната дръжка и леко я натисна надолу. Езичето изщрака.

Предпазливо побутна вратата и влезе в градината. Пътеката вляво водеше към главния портал. Тази вдясно свършваше пред гаража. Той се насочи към входа за прислугата и натисна бравата. И тази врата се оказа отключена. Господи!

Бръкна под сакото си и измъкна валтера, затъкнат в колана му. После се насочи към мокрото помещение. На закачалката до вратата висяха чадър и мъжки шлифер. Докосна ги с пръст. Все още бяха мокри.

Прекоси бързо кухнята, заобиколи трапезарията и тръгна по широкия коридор към стълбището. Хукна към втория етаж, прекоси фоайето и продължи по другото стълбище.

Не беше трудно да намери пътя към апартамента на Елиз. Едва сега спря, свали шлифера и шапката и ги пусна в краката си. После пристъпи към вратата и опря ухо в гладката й повърхност. Нищо.

Беше наистина глупава ситуация. Ако кабинетът беше празен, шансовете му да ги чуе в някоя от другите стаи ставаха далеч по-големи. Но това зависеше изцяло от чистия късмет.

Крол седеше на малката скамейка до мивката и гледаше заплашително двете жени, които седяха на пода, опрели гърбове в прозрачната преграда на душкабината. От дълбоката прорезна рана под лявото му око продължаваше да тече кръв. Устата му от същата страна беше подута, но вече не кървеше.

Лори беше извадила по-големите парченца стъкло от лицето му въпреки болката от забития в корема й пистолет. Никой не говореше. Почти нокаутиран от тежката врата, Крол бързо се съвземаше. За това помогна и нетърпимата болка от манипулациите на Лори.

Сега той просто ги държеше на мушка.

— Какво става? — попита ги дрезгаво.

Те го гледаха ужасени.

— Елиз! Откъде, по дяволите, се познавате?

Лицето й остана безизразно.

— Мамка му!

— Виж какво… — трепна Елиз, опитвайки се да преодолее страха, който я сковаваше. — Ние… Истината е, че сме любовници…

— Какво?!

Как, по дяволите, би могъл да пропусне подобно нещо?! Не, това не можеше да е истина!

— Така е вече доста време — продължи Елиз. — Но никой не подозира за това…

Дулото на пистолета бавно се извъртя към Лори. И двете седяха с подгънати колене. Бельото им се виждаше изпод късите нощници.

— Не съм в настроение да ме будалкат! — извика той, обръщайки се към Елиз. — Казвай какво става и не ме лъжи!

 

 

Фейн бавно завъртя топката и бутна вратата.

Никой.

Очите му светкавично обхванаха разположението на стаите, сравнявайки го с наученото от Вира: вход към спалнята през огромна гардеробна стая. Вляво беше банята, а вдясно — спалнята. Тук осветлението беше изключено, но оттатък светеше.

До ушите му достигна гласът на Елиз, който беше прекалено тих, за да различи думите. После се обади и мъжки глас. Сравнително спокоен, без нотки на раздразнение или заплаха. Но защо бяха в банята? И къде бе Лори?

До вратата на банята се стигаше по къс, но широк коридор, покрит с дебел персийски килим. Улови някакво проблясване на пода, непосредствено пред вратата. Счупени стъкла.

Предпазливо прекоси тъмното помещение и спря пред банята.

Отвътре долетя гласът на Лори, последван от тежки стъпки. Все още не можеше да различи думите.

Крол несъмнено беше въоръжен, затова Фейн трябваше да действа с помощта на изненадата. За съжаление щеше да изненада и двете жени, което със сигурност щеше да създаде проблеми. Но нямаше избор. Трябваше да ги изведе от банята, но за целта се нуждаеше от тактическо предимство.

Измъкна блекбърито от джоба си и набра Елиз. Телефонът й започна да звъни някъде вдясно, очевидно от кабинета.

Елиз се вцепени, заковала очи в лицето на Крол. Телефонът продължаваше да звъни.

— Очакваш ли някой да ти се обади?

— Не — поклати глава Елиз.

— Кой знае, че си тук?

— Никой… Всъщност аз винаги съм тук…

Лицето на Крол продължаваше да отича и ставаше все по-страшно. Лявото му око беше напълно затворено, а устните — подути и обезобразени. Въпреки това Елиз усети, че раздразнението му нараства. Явно се досещаше, че тя го лъже.

В момента Крол си мислеше, че телефонният звън има за цел да го обърка. Седеше и мълчеше, без да отмества здравото си око от лицето й. А тя имаше чувството, че всяко позвъняване го приближава към избухването.

Звъненето спря.

После изведнъж пропя друг телефон. От спалнята.

— Това е моят! — стреснато прошепна Лори.

— Хей, какво става тук?

Крол напрегнато слушаше. Телефонът в спалнята спря на петото позвъняване. Това не беше случайно. За момент се почувства напълно дезориентиран, после умът му превключи на високи обороти.

— Кой, по дяволите, знае, че тази вечер сте заедно?

— Никой — отвърна Лори прекалено бързо.

— Сега ще изясним този въпрос! — изсъска Крол, изправи се и размаха пистолета към Елиз. — Ставай!

Направи крачка назад, напусна банята и обувките му изскърцаха върху натрошените стъкла.

— Ще стоя тук — рече той, отново насочвайки пистолета към Лори. — А ти иди да го донесеш!

Телефонът лежеше на масичката пред канапето, на което я завари Крол. Елиз го заобиколи и пресече тъмната гардеробна стая към кабинета. На дисплея се беше изписало името „Таунсенд“. Сега ще трябва да обяснявам кой е този Таунсенд, отчаяно въздъхна тя.

Обърна се и тръгна към спалнята. Миг по-късно зърна неясния силует на Фейн, изправен зад вратата на гардеробната стая. Тъмнината и влошеното зрение на Крол може би щяха да скрият изненадата й. Фейн отмести пистолета си встрани, позволявайки й да види показалеца, предупредително опрян на устните му.

Сърцето й пропусна един такт, но това не се отрази на походката й.

Крол пое телефона и го приближи към здравото си око.

— Кой е този?

В същия момент мобилният на Лори отново зазвъня.

— Иди и донеси проклетия телефон! — изкрещя Крол.

Елиз влезе в спалнята и се насочи към леглото, на което бяха струпани дрехите на Лори.

Секунди по-късно и вторият телефон се озова в ръцете на Крол. Здравото му око се втренчи в дисплея.

— Кой е този, по дяволите?

— Таунсенд — каза Елиз, обръщайки се към Лори.

— Тя няма да се откаже скоро — кимна Лори, сякаш това беше най-естественото нещо на света. После се извърна към Крол и поясни: — Планирахме да направим тройка…

Елиз се изненада от светкавичната съобразителност на Лори. Сърцето й лудо блъскаше в гърдите. Крол стоеше с лице към тъмната гардеробна стая. От нея зависеше дали Фейн щеше да получи своя шанс. За целта Крол трябваше да гледа в друга посока.

Фейн можеше да отгатне какво му предлага Елиз единствено по слух, тъй като Крол беше само на две крачки от него, облегнат на вратата на банята.

— Е, аз бях дотук! — внезапно отсече Елиз. — Или ще ни позволиш да облечем нещо, или можеш да ни застреляш! — Тя посочи Лори, която продължаваше да седи на мраморните плочки, обвила ръце около коленете си. — Не виждаш ли, че тя умира от студ? Хайде, Лори, ставай!

— Остани на мястото си! — процеди Крол, обърна се към Елиз и добави: — Иди да донесеш някакви дрехи!

Тя се обърна, влезе в гардеробната стая и протегна ръце към някакви халати на закачалките. Кимна на Фейн, който й правеше знаци да ги вдигне пред себе си и да ги понесе обратно.

— Намерих два халата…

Фейн я блъсна встрани от пътя си, връхлетя в банята и заби валтера в изненаданото лице на Крол, който се олюля и направи крачка назад, нададе вик на болка и гняв и натисна спусъка. Екна оглушителен изстрел. Куршумът се заби в насрещната стена. Фейн му нанесе втори удар в лицето, опитвайки се да го зашемети. Крол стреля още веднъж, после пистолетът му изтрополи на плочките. Пръстите му безсилно се разтвориха, смазани от силния удар на валтера. Другата му ръка инстинктивно се вкопчи в ревера на Фейн, окървавеното му лице се заби в ризата, търсейки укритие от силните удари. После, демонстрирайки невероятна издръжливост, той се опита да нанесе удар с наранената си ръка.

Реакцията на Фейн беше светкавична. Със свободната си ръка той сграбчи косата на Крол и рязко изви главата му назад. Дулото на валтера се заби в гърлото му.

Крол прекрати съпротивата. Плюеше кръв, дишаше тежко и разпокъсано. За момент двамата останаха неподвижни, вкопчени един в друг, разделени единствено от дулото на валтера, опряно в гърлото на Крол.

Фейн усети как пръстите на противника му омекват. Дробовете му отчаяно се бореха за кислород. Правеше всичко възможно да не се задави със собствената си кръв. Коленете му бавно се подгънаха и опряха в пода.

Фейн издърпа валтера, вдигна го над главата си и с всички сили го стовари в извърнатото нагоре лице. Веднъж, втори път, трети… Спря едва когато се увери, че Крол не помръдва.