Пол Харпър
Убийство без следи (30)

30

Силия Негри напусна Медицинския център. Времето беше мрачно и облачно, над града бързо се спускаше мрак. Първите лампи бяха запалени още докато тя завиваше по „Парнасъс“ и поемаше нагоре към Ашбъри Хайтс.

Когато наближи Коул стрийт, тя започна да се оглежда за свободно място. Пред пекарната „Ла Буланже“ примигнаха стоп светлините на фолксваген. Тя натисна газта и се стрелна през кръстовището, за да заеме освободеното от фолксвагена място.

Заключи волвото, прекоси „Парнасъс“ и тръгна към Алфа Маркет на ъгъла. Избра три портокала и две глави лук от кошниците на тротоара и влезе вътре да ги плати.

От намиращата се в съседство железария „Коул“ купи тубичка лепило, за да залепи металната лайстна на вратата на фурната си. Когато излезе на тротоара, отново се върна към мислите, които я тревожеха цял ден: за Робърт Клайн, за офиса на доктор Вира Лист и за двамата агенти на ФБР, разследващи Клайн.

Отново прекоси „Парнасъс“ и се насочи към пекарната с намерението да си купи нещо за закуска на следващия ден. После изведнъж свърна към паркираната кола. Отключи я и хвърли торбичката на седалката.

— Можех да се обзаложа, че щеше да отидеш в пекарната — обади се глас зад гърба й.

Силия трепна и се обърна. Главата й се блъсна в отворената врата.

— По дяволите! — изруга тя, усещайки как стомахът й се сви на топка. — Това беше нарочно, нали?

— Уплаших ли те? — попита с усмивка Клайн.

— Понякога се държиш като истински гадняр!

Клайн сбърчи вежди и скептично поклати глава.

— Хайде, заключи колата и ела да се поразходим — предложи той.

„Парнасъс“ леко се разширяваше към Ъпър Хейт, откъдето започваше един богат и добре поддържан квартал. Старите триетажни къщи бяха спретнати и чисти, също като паркираните от двете страни на улицата коли, почти скрити под короните на дърветата.

Мълчанието на Клайн продължи почти половин пряка, а топката в стомаха на Силия бързо увеличаваше размерите си. Не можеше да повярва на случващото се. Как е възможно, по дяволите?

— Изникна нещо непредвидено — започна най-сетне той. — Налага се да направиш още едно посещение в офиса на онази психоаналитична.

— О, така ли? — каза със свито сърце Силия.

Как ли му прозвуча това, запита се тя. Естествено или може би нервно?

— Да.

— Кога?

— Тази вечер.

— Тази вечер? Мамка му! Но защо… какво се е…

Тя рязко млъкна.

— Какво има? — внимателно я изгледа той.

— Какво ли?

— Не можеш ли да го направиш довечера?

— Мога, разбира се — сопна се Силия, влагайки в интонацията си максимален сарказъм, вероятно за да скрие обземащия я страх.

— Малко си нервна — отбеляза той.

По дяволите! Нима беше преиграла?

— Нервна съм, защото преди малко ужасно ме изплаши! — все така сопнато рече тя.

Той я поведе надясно към „Белведере“ — тиха зелена уличка със спретнати дървени къщи с широки веранди. И тук беше задръстено с коли, без нито едно свободно място за паркиране.

— По всичко личи, че има нещо ново — добави Клайн.

— Така ли?

— Имаш ли… някакви притеснения?

— За какво?

— За промяната в графика?

— Не.

— Изглеждаш ми неспокойна.

— Не съм неспокойна. Мога да го направя и със затворени очи.

— Това не звучи ли прекалено самоуверено?

— Защо? Ще се откажеш ли, ако ти звучи обратното?

— Не, разбира се… Но малко предпазливост няма да бъде излишна.

— Не искам да ме спипат — тръсна глава тя. — Това достатъчно предпазливо ли ти звучи? Освен това парите ми трябват.

От някакъв заден двор ги залая куче. Или ги беше подушило, или просто се беше доверило на шестото си чувство. Тук-там прозорците синееха от включените телевизори. Мракът се сгъстяваше. Уличката беше все така безлюдна.

Подминаха следващите две къщи в пълно мълчание.

— Струваш ми се напрегната — продължи в същия тон той.

Сърцето й се сви, не й достигаше въздух.

— Аз пък си мислех, че те тревожи прекалената ми самоувереност.

— Нагла и въпреки това напрегната — поклати глава Клайн.

По дяволите! Нима бе надушил нещо? Силия реши да измести разговора към него.

— Какво става? — изгледа го тя. — Звучиш ми доста двусмислено. Може би ти имаш някакви притеснения?

Той не отговори. А Силия физически усети как претегля думите й. Мръсникът беше надушил нещо. Тялото й потръпна от напрежение.

Тя беше наперена както винаги. Качество, което я правеше страхотна в леглото. И което със сигурност щеше да я накара да приеме извънредната поръчка. Плюс парите, разбира се. Парите наистина й бяха нужни.

Но въпреки това той усещаше, че с нея става нещо. Може би обикновена нервност, която отказваше да признае. Това чувство му беше познато. Неволна кашлица за прочистване на гърлото, несигурност пред новата ситуация. Всеки го беше изпитвал.

— Сигурен съм, че трябва да го направиш тази вечер — най-сетне обяви той.

— Нали вече го каза?

— Да.

От къщата наблизо се разнасяше приятен аромат. Готвеха нещо хубаво, с много подправки, но той не успя да определи какво е то.

— Не те разбирам. Ще го правим ли или не?

— Не знам. Може би.

Той изпитваше противоречиви чувства. Искаше му се малко да я притисне, за да разбере какво се крие зад странното й поведение. Да го усети. Но, от друга страна, нямаше желание да я разстройва преди онова, което предстоеше да свърши.

Силия спря и се обърна към него. Светлината от близката веранда беше достатъчно силна, за да види изражението на лицето й.

— Хей, какво ти става? Ако искаш да ми кажеш нещо — давай. Няма смисъл от намеци, които не разбирам. И нямам представа какво си намислил.

Това дойде малко неочаквано, но му хареса. Беше казано на място.

— Ти си уплашена от нещо, а това плаши и мен.

Тя се втренчи в него. Мълчанието й продължи само миг повече от очакваното. Дори на слабата светлина можеше да отгатне, че е смутена.

— Добре де, така е — внезапно се предаде тя. — Аз… Всичко това малко ме изнервя. Не знам защо. Давам си сметка, че няма да бъде по-различно отпреди, но… Изскачаш изневиделица, плашиш ме до смърт, а после ми възлагаш спешна задача. Питам се какво ще бъде различно. Може би други хора около сградата, друг начин на действие… Това ми се отразява, разбираш ли? Защото е неочаквано, защото ме хващаш неподготвена. Не исках да го забележиш, но явно не успях да го скрия…

Тя млъкна. Овладя се бързо. Или по-скоро успя бързо да го демонстрира. Но вече беше късно. Беше смъкнала маската си, макар и за частица от секундата. Фатална грешка.

— Разбирам, всичко е наред — кимна той. — Да си вървим.

Той обърна гръб на светлината и пое обратно към „Парнасъс“. Умът му превключи на двойно действие. Престори се, че поддържа разговор, с цел да успокои опънатите й нерви и да я убеди, че не се е усъмнил в театъра, който тя разигра преди малко. Свързаните с това фрази идваха от онзи мозъчен център, който поддържаше рутинните действия. Те не се нуждаеха от преценка и обмисляне просто защото бяха машинално запаметен рецитал.

Но другата част от съзнанието му използва същите фрази по коренно различен начин — като маховик, обработващ мислите му със светкавична бързина, който се плъзга над белия шум на собствения му глас и се фокусира с лазерна точност върху предателството й.

Защо лъжеше тази жена? Какви бяха най-логичните и очевидни причини да го прави?

Първо: може би онова, което току-що беше казала, действително се дължеше на нервност и страх. Беше се сблъсквал с подобно поведение и преди, включително и при професионалисти. Което означаваше, че лесно би могло да се случи и с нея. Но ако казаното от нея беше истина, значи лъжата се отнасяше за нещо друго.

Второ: може би бе започнала да мисли как да използва файловете в своя полза. Може би бе решила да направи копия и за себе си. Дали не бе измислила някоя малка схема за рекет? Дали не й бе хрумнало да продаде информацията, съдържаща се във файловете? Тя беше алчна за пари — може би по-алчна, отколкото той си беше представял.

Трето: може би я бяха спипали при последното проникване и сега някой я използваше за свои цели. Но това му се струваше малко вероятно. Преди всичко беше далеч по-спокойна при срещата им след изпълнението на задачата, отколкото в момента. Онова, което я тревожеше, несъмнено се беше случило по-късно.

Имаше и други логични обяснения извън очевидните възможности. Но нещо му се губеше и именно то беше причина за алармените сигнали, които звучаха в главата му.

— Виж какво ще ти кажа — започна той, когато бяха на няколко крачки от колата на Силия. — Нека направя още една проверка, преди да реша дали изобщо има смисъл да те пращам там. Ще ти звънна веднага след това.

Тя го изгледа внимателно, опитвайки се да разгадае изражението му на светлините от пекарната. После слезе на платното и тръгна да заобиколя колата си. Отключи я и за последен път го погледна над покрива.

— Ще ти се обадя — увери я той.

Силия отвори вратата и седна зад волана. Миг преди да потегли, той видя как тя натиска бутона за заключване на купето.