Пол Харпър
Убийство без следи (14)

14

— Мъж с късо палто и шапка на главата току-що се появи от „Томбард“ и пое под дърветата по „Хайд“ — прозвуча гласът на Либи в слушалката на Рома. — Пресича „Гринич“ и започва да слиза по стълбите.

Рома си отбеляза мястото, до което беше стигнала, в разтворената книга пред себе си. Намираше се в оперативния микробус на Джон Бакър, паркиран на три пресечки от офиса на Вира Лист. Тя затвори книгата и погледна часовника си. Три без двайсет сутринта.

Либи Мейн ръководеше тричленния екип за наблюдение, към който Рома се обръщаше в случай на нужда. И тримата бяха бивши служители на Агенцията за борба с наркотиците, които работеха в интуитивен синхрон и това беше основното им предимство пред другите фирми с подобна дейност. Джон Бюкър беше запознал Рома с Либи и двамата й подчинени Рийд и Марк. Това се случи скоро след като Рома се беше преместила в Сан Франциско. Двете жени се харесаха още от самото начало и често работеха заедно.

— Какво става? — попита в микрофона тя.

— Мушна се в храстите край стъпалата. Чакай, чакай… Излезе от тях и се шмугна в първия двор.

Рома и Бюкър не отделяха погледи от двата видеомонитора в микробуса. Единият от тях беше разделен на квадранти за всяка от камерите, монтирани в офиса на Вира Лист. На втория Бюкър можеше да увеличава кадрите на всяка от тях поотделно.

Рома хвърли поглед към лаптопа пред себе си, който показваше сателитна снимка на квартала. Представи си как непознатият си пробива път през трите вътрешни двора, минава покрай жилищния блок, фонтана и пейките в парка, а после изчезва във високите храсти пред сградата на Вира. За да проникне в нея, му беше нужна електронна карта, а после трябваше да използва бавния асансьор.

Всичко това изискваше време.

— Тревогата май ще се окаже фалшива — подхвърли Бюкър.

— Може би.

После вратата на чакалнята рязко се отвори.

Шапката скриваше лицето на непознатия. Той затвори след себе си и спря на място. Остана неподвижен прекалено дълго време. Минута, две, две и половина…

— Ослушва се — прошепна Бюкър.

— За какво?

— Може би чака очите му да свикнат с мрака.

После мъжът свали шапката си. Дългата тъмна коса се разпиля по раменете му.

— Охо! — възкликна Рома.

— Проклет да съм! — добави Бюкър.

Жената остави шапката на стола до вратата, разкопча палтото си и го преметна през облегалката.

Измъкна малко фенерче от джоба на джинсите си, включи го и насочи светлината към бюрото в дъното на чакалнята. Приближи се до него, бръкна в купата на плота и си взе един бонбон. Разви го, тикна опаковката в джоба си и го лапна.

— Пада си по сладкото — отбеляза Бюкър.

Жената се приближи до кабинета на Вира Лист, отвори вратата и влезе.

Рома и Бюкър съсредоточиха вниманието си към съседния монитор с квадрантите.

Жената тръгна към трите високи прозореца с изглед към вътрешния двор и дръпна завесите.

— Лошото време ще бъде отлично прикритие за фенерчето — обади се Бюкър. — Никой няма да го забележи, освен ако не го насочи директно срещу прозорците.

Жената остана на мястото си. Поведението й никак не се връзваше със задачата й.

— Какво прави? — попита Рома.

— Нищо. Държи се прекалено спокойно за крадец.

След известно време тя се обърна и направи една безцелна обиколка на помещението. После се насочи към ъгъла за посетители, оборудван с канапе и две кресла. Там Вира интервюираше клиентите си. Седна в едно от креслата, преметна крак върху крак и зачака.

— Дай втора камера — прошепна Рома.

Лицето на жената изпълни монитора. Беше млада, на двайсетина години.

— Латиноамериканка? — вдигна вежди Рома. — Или чернокожа?

— Трудно е да се каже.

Момичето стана и се наведе да разгледа снимките, окачени на стената зад канапето. После заобиколи другото кресло, насочи бледия лъч на фенерчето към бюрото на Вира и седна на стола й.

Вдигна няколко предмета от плота, разгледа ги, а после ги върна по местата им. После дойде ред на чекмеджетата. Отваряше ги едно по едно, преглеждаше съдържанието им и отново ги затваряше.

Протегна ръка и включи компютъра.

— Най-накрая — въздъхна Рома.

Момичето свали флашката, окачена на шията й, включи я в USB порта и започна да трака по клавиатурата.

— Правила го е и преди, да я вземат мътните — изруга Бюкър. — Знае как да се справи с проверките за сигурност, паролите и всичко останало.

— Действа изключително спокойно — отбеляза Рома. — Дори не трепва.

Останаха да я наблюдават в продължение на още няколко минути.

— Нещо обезпокоително навън? — попита Рома, приближавайки портативния микрофон до устата си.

— На „Хайд“ нищо не помръдва — отвърна гласът на Либи.

— „Левънуърт“ е абсолютно безлюдна — добави Рийд.

— „Филбърт“ също — включи се и Марк.

Рома приближи глава към монитора. Прехвърлянето на флашката сигурно беше започнало, защото момичето блъсна стола си назад, задържа за миг поглед върху монитора, а после излезе в чакалнята. Взе си още един бонбон от купата, лапна го и старателно прибра опаковката в джоба си. После се върна обратно в кабинета.

— Действа методично — отбеляза Бюкър.

Тя се върна при бюрото на Вира, натисна няколко клавиша и измъкна флашката. После я окачи на кожената каишка около шията си и изключи компютъра.

— До всички — проговори в микрофона си Рома. — Имаме работа не с мъж, а с младо момиче. Предполагам, че ще се върне по пътя, по който дойде. Трябва ни регистрационния номер на колата й.

Момичето се обърна и напусна кабинета.

Рома измести поглед към другия монитор. Момичето се насочи право към стола до вратата на чакалнята, където беше оставила палтото си.

— Тръгва си — тихо обяви Рома.

Момичето събра косата си, натика я под шапката и излезе.

— Вече е извън офиса. Бъдете внимателни, защото може да се окаже, че не е сама.

Заели позиция в различни части на района, тримата преследвачи едновременно събуха обувките си. Когато тротоарите са мокри, всяка обувка шляпа. Единственият начин за безшумно придвижване си остава босият крак. Пъхнаха обувките в джобовете си и потънаха в мрака.

Момичето се спусна по стълбите към първия вътрешен двор и се насочи към задънената улица. Рийд беше заел позиция под дърветата край стълбището, което свързваше „Левънуърт“ с „Гринич“. Тя пое към „Хайд“ и той я последва.

Либи се втурна надолу по „Хайд“, изпреварвайки обекта. Не след дълго стигна до „Ломбард“, огледа се и притича през откритата пресечка, насочвайки се към дърветата на отсрещния ъгъл. Опря гръб на едно от тях, обърна се и нагласи телескопичния обектив на апарата си.

Марк тичаше по „Филбърт“ в посока „Ломбард“, за да покрие евентуалния алтернативен маршрут.

Рийд следваше момичето надолу по „Хайд“, придържайки се на известно разстояние, за да остане незабележим в мрачното време. Но същевременно се стараеше да чува стъпките й.

Тя стигна „Ломбард“ и зави наляво.

Рийд се плъзна в същата посока, временно изгубил гледка и звук. После отново долови стъпките й, които изведнъж замряха. Чу тихо метално почукване и предпазливо надникна. Тя се промъкваше покрай паркираните до тротоара автомобили. Една врата се затръшна на три коли разстояние от него. Без да се включи светлината в купето.

— Качи се в кола, паркирана на „Ломбард“, близо до пресечката с „Хайд“ — докладва Рийд.

Той се отдръпна зад ъгъла и се промъкна към последната кола.

Изръмжа двигател, включиха се фарове. Момичето направи маневра, насочи се към пресечката и зави наляво към залива.

Либи изчака колата да се появи пред нея и щракна предния номер.

Гласът й започна да изрежда цифрите и буквите, а Рома ги набираше директно в отворения уебсайт на лаптопа си. Секунди по-късно информацията се появи на екрана.

— Добре, всичко е наред — обяви в микрофона тя. — Благодаря на всички. Утре ще се чуем.

В 3:28 ч. сутринта Рома изпрати съобщение на блекбърито на Фейн. Беше кратко, защото вече пътуваше към дома си в Мишън. Описа развоя на събитията с няколко думи, а после добави нужната информация. Момичето се казваше Силия Негри и живееше на „Помройт“ 1360. Двайсет и четири годишна, без полицейско досие.

— Имам нужда от няколко часа сън — добави Рома. — Бюкър ще ти изпрати файл с видеозаписите от камерите. Ще се чуем утре сутринта в десет и половина.