Пол Харпър
Убийство без следи (28)

28

Рано сутринта Паркър позвъни на човека, с когото трябваше да говори. Той се оказа на борда на фирмен самолет на „Вектор“ на път от Лондон. Паркър използва кодовата дума за „спешно“, която означаваше, че двамата ще се срещнат веднага след като гълфстриймът се приземеше на международното летище в Сан Франциско.

Телефонът на Паркър иззвъня в пет и четвърт. Неговият човек му определи среща след един час в подножието на Вулкан Степс.

Стълбите са неизменна част от всеки град, разположен на хълмове. В Сан Франциско те са стотици, всички със собствен облик — величествени или скромни, излъскани или мръсни, обществени или частни.

Вулкан Степс се намираха в квартала Корона Хайтс, на хълмовете над „Кастро“ и „Ашбъри“. Започваха от Левант стрийт, а многобройните им стъпала чезнеха надолу през гъстата растителност. Къщите от двете страни бяха обрасли с бръшлян и почти не се виждаха. Свидетелство за присъствието им бяха разкошните цветни лехи покрай стъпалата.

Паркър чакаше под сянката на дърветата в горния край. Слухът му долови спирането на кола в уличката на десетина метра над него. Затръшна се врата, двигателят бавно заглъхна. Разнесоха се стъпки. Мъжът се появи на върха на стълбите, кимна и запали цигара от пакета, който извади от джоба си. Издуха дима и заслиза надолу.

— Имах ужасно дълъг полет — подхвърли с приятен баритон той. — Какво се е случило?

Паркър премина направо на въпроса.

— Късно снощи ми се обади Шен Морета, бивш служител на Отдела за специални разследвания.

— Помня го.

— Оказа се, че има много въпроси, свързани с Райън Крол.

Цигарата на мъжа спря на няколко сантиметра от устните му.

— Някой му поръчал да го проучи. Става въпрос за хора, които не само го издирват, но и са го открили.

— Открили са го?!

— Е, почти. Знаят, че е тук в града.

— Мамка му!

— Техни представители имат личен контакт с него, но той вероятно не подозира за интереса им. Операцията е много деликатна и се изпълнява със завидна настойчивост. Открили са, че някога е работил за „Вектор“, и се надяват на допълнителна информация от нас.

— За друга разузнавателна компания ли става въпрос? — попита мъжът и бавно започна да слиза по стълбите.

— Според Морета не — отвърна Паркър и изравни крачка с него. Стъпалата бяха достатъчно широки, за да крачат един до друг. — Той е на мнение и че не са представители на закона. Твърди, че им прави приятелска услуга, и вероятно наистина е така. Аз останах с впечатлението, че са малка, но елитна оперативна група, към която Морети изпитва уважение.

— Какъв е интересът им към Крол?

— Нямам представа, но очевидно напредват бързо.

— В смисъл?

— В смисъл че се занимават с него по-малко от седмица.

— Глупости! — спря се мъжът и закова очи в лицето му.

— Не са глупости. Според Морети направо летят. Благодарение на това съм включен в играта. Свързали са се с Морети, който от своя страна потърси мен. Настояват за бързи действия.

Мъжът пушеше и го наблюдаваше.

— В какво се е забъркал Крол, да го вземат мътните? Сигурно пак се е прецакал. Трябва да е направил нещо, за да привлече вниманието върху себе си. Морети знае ли защо е напуснал „Вектор“?

— Не. Аз го запознах, но без да навлизам в подробности.

Темата за изчезването на Крол (и за неспособността на „Вектор“ да го открие) бавно беше потънала в забвение — най-вече от ръководството на отдела за разследвания на компанията. Никой не я споменаваше открито. Беше се превърнала в анатема, а самият Крол — в призрак, който смущаваше сънищата им. Единствената утеха за тях се криеше във факта, че не бяха открили никакви доказателства за злоупотреби от негова страна. Той очевидно не беше продал на никого поверителната информация за „Вектор“, с която разполагаше.

Но противниците на тази теза твърдяха, че добрите шпиони работят именно по този начин. „Вектор“ едва ли щеше да пропадне заради онова, което знаеше Крол. Но шефовете на фирмата никога нямаше да бъдат сигурни относно причините за провала на някои операции. Нямаше как да знаят дали това се дължи просто на лош късмет, недостатъчна компетентност или превъзходство на противника… Или на информацията, която Крол бе продал на онзи, който е платил най-високата цена.

Мъжът дръпна от цигарата си и отново пое надолу. В околните къщи започваха да палят лампите, сенките се сгъстяваха. Зеленината бързо се превръщаше в тъмни силуети.

— Бързат, казваш — промърмори той. — Значи имат проблем с времето.

— Със сигурност е така.

— Имаш ли представа кой е направил поръчката? И има ли изобщо такава? Може би става въпрос за нещо друго.

— Морето не беше склонен да ми даде подобна информация, но аз останах с впечатлението, че едва ли става въпрос за тяхна частна операция.

— Докъде стигна с него?

— Дадох му само онова, до което бездруго щеше да стигне и сам. Така му спестих малко време и го накарах да се почувства задължен. В смисъл да ми върне услугата, ако се наложи.

— Ясно, добре — кимна мъжът и продължи да се спуска по стълбите.

Паркър беше малко изненадан от реакцията му на смайващите новини. Беше очаквал изблик на гняв, но макар и разтърсен от неочакваната информация, мъжът беше по-скоро замислен, отколкото ядосан. А имаше за какво да бъде ядосан. Не само защото неизвестната група хора беше на път да стисне Крол за гърлото, а и поради факта че всичко това се случваше тук, в Сан Франциско, а не в Банкок или Бахрейн, както можеше да се очаква. Един доста унизителен факт.

Мъжът обаче прие шокиращите разкрития като малък ход в една много по-голяма игра. Като част от собствените му планове, а не като сериозна заплаха, изискваща силен и решителен отпор. Именно това изненада Паркър.

Спускаха се бавно надолу. В един момент мъжът хвърли фаса на стълбите и замислено го размаза с крак. После пъхна ръце в джобовете си и продължи да слиза. Когато проговори, гласът му беше тих, почти шепнещ.

— Ако Шен Морети не е подозирал за ситуацията около Крол, това означава, че след вашия разговор вече е разбрал за какво става въпрос. А именно че неговите хора са попаднали на нещо важно за „Вектор“ и разговаряйки с теб, самият той е изплюл камъчето… Няма как да не е очаквал, че ти ще докладваш нагоре по веригата. А това означава и друго очакване: да се хванем на въдицата и да направим всичко възможно, за да хванем Крол…

Прав е, помисли си Паркър. Той също беше на мнение, че докладът му ще задейства мащабна и спешна операция, но… Нещата май нямаше да се развият така.

— По всичко личи, че тези хора са на път да приключат нещата — отбеляза мъжът. — Наясно са, че времето им е малко, и очакват точно определени действия от наша страна. Което означава, че ще вземат съответните предпазни мерки и ще се задействат още по-бързо. Според мен нямаме реални шансове да ги спрем. Всеки опит в тази насока ще доведе до нежелано привличане на внимание. Истината е, че още от самото начало ние сплескахме тая работа с Крол. Но сега трябва да извлечем максимална полза от нея.

Мъжът млъкна. Фигурата му бавно се превръщаше в неясен силует. Изглеждаше спокоен, но колебанието му издаваше напрегнат размисъл. Беше абсолютно прав по отношение на „Вектор“ и Крол. Ситуацията все още не беше безнадеждна, но имаше вероятност да стане. Нямаха голям избор.

— Искам отново да се свържеш с Шен Морета — прозвуча в здрача мекият му баритон.

Паркър напрегна слух.

Три минути бяха достатъчни.

Наближаваха долния край на стъпалата на Орд стрийт, където чакаше лимузината с включени габарити.

Паркър спря, а мъжът продължи надолу. Затръшна се врата. Стоп светлините примигваха и лимузината потегли.

Паркър поклати глава. Изчака още малко, после се обърна и пое обратно нагоре. Стъпалата почти не се виждаха в сгъстяващия се мрак.