Пол Харпър
Убийство без следи (29)

29

Лори изрита сандалите и кръстоса дългите си крака. Черните й очи не се откъсваха от лицето на Фейн, а глезенът й нервно потрепваше.

Елиз продължаваше да седи на канапето. Беше приведена напред, с лакти на коленете, подпряла с юмруци брадичката си. Дълго време не беше проронила нито дума.

— Нещата са ясни — нетърпеливо се обади Лори. — Трябва да дадем шанс на вашите хора да го засекат и да го проследят.

— Точно така. Не можем да направим нищо, ако не влезем във физически контакт с него. Нито да разберем къде живее, нито къде държи файловете…

— Но вие сте убеден, че ги държи в дома си — прекъсна го Лори. — Защо тогава не му се обадя да поискам да се срещнем някъде?

— И двете потвърдихте, че много рядко вие инициирате срещите с него. Как би реагирал на внезапното ви обаждане?

— Зависи от онова, което ще му кажа.

— А какво ще му кажете?

— Каквото пожелаете.

— Мисля, че има причина Крол да инициира срещите си с вас — въздъхна Фейн. — Той е обучен така. Целият му живот се гради на убеждението, че единствените действия, на които може да се довери, са неговите. Съмнява се във всичко, което предлагат другите. Постановка? Капан? Защо тя ми предлага това? Защо там? Защо точно тогава? Чувството му за сигурност зависи единствено от въпроса кой контролира ситуацията. Ако е той, всичко е наред. Ако е друг, започват съмненията.

— Много го бива да организира нещата този мръсник! — изсъска Лори, после скочи на крака и придърпа роклята си, която се беше вдигнала нагоре. — Знаете ли, доскоро не исках да го виждам повече, но сега с нетърпение чакам да се добера до него! — След тези думи тя грабна чантата си и се насочи към чакалнята. — Отивам до тоалетната!

Изтощена от емоциите през последните два часа, Вира се отпусна на един от столовете пред бюрото.

Елиз наблюдаваше Фейн, все още опряла лакти на коленете си.

— Нека ви попитам нещо — тихо промълви тя. — Снощи споменахте, че Рей, тоест Райън… ме подготвя за нещо…

Той кимна.

— Питам се дали днес имате по-ясна представа за какво става въпрос.

— Може би не съм бил прав — отвърна след кратък размисъл той.

Елиз се намръщи.

— От снощи насам научих много нови неща за него — поясни Фейн, имайки предвид, че го слуша и Вира. Даваше си сметка, че няма право да говори за тези неща. Но Елиз веднага долови колебанието му.

— Вече нито болката, нито липсата й имат някакво значение — добави тя. — Просто се питам дали този човек е получил онова, което иска.

Фейн се трогна от тъжното любопитство в тези думи, пропити от спомена за последните остатъци от една безвъзвратно унищожена от жестокостта на Крол интимност.

— Страхувам се, че нямам отговор на този въпрос — промълви той.

— Но?

— Но продължавам да си мисля, че целите му са били по-различни.

Елиз чакаше продължението, леко наклонила глава.

— Не разбирам — прошепна тя.

Той не можеше да забрави историята на Елиз, предизвикала спомени за собственото му отчаяно детство. В детската самота се криеше някакво унижение на духа.

— Това убеждение се появи у мен, когато разбрах, че вървя по погрешната следа — добави той. — Просто не съм тълкувал правилно случващото се.

Тя му отвърна с мълчание. Очевидно беше усетила лъжата. Какво ли си мислеше за него в този момент? После Лори се върна в кабинета.

— Добре де, какво ще правим сега? — нервно попита Лори. — Имаме ли някакъв план?

Косата й беше току-що сресана, бе възвърнала самочувствието си. Изглеждаше твърдо решена да изобличи Райън Крол, каквото и да й струва това.

Фейн погледна Вира, която беше запазила мълчание, докато той разговаряше с Елиз. Остана с впечатлението, че очаква следващите му думи и се опитва да намери някакъв отговор.

— Сега ще обсъдим този въпрос — отвърна той.

Вира стана и отиде да седне на канапето до Елиз. Лори се върна в креслото и отново кръстоса дългите си крака.

— Трябва да вкараме фалшиви данни в бележките, които Вира си води за сеансите с вас. Но те трябва да привлекат Крол, а не да го отблъснат. Не забравяйте, че ако се усъмни в онова, което му поднасяме, моментално губим всичко.

Трите жени го гледаха, без да мигнат.

— Елиз, Лори… Последните ви срещи с него са били доста… стресиращи. Не забравяйте, че е имало причина за всичко, което е вършил с вас. Може би ви е провокирал към определени реакции. Може би е искал да ви причини болка. Никой не знае какво е желаел да постигне. Но ако някой изобщо има някаква представа за намеренията му, то това сте именно вие двете.

Замълча, за да им даде време да осъзнаят чутото.

— Колкото и подробно да сте разговаряли с Вира, едва ли сте засегнали всичко за тези срещи. Но сега, когато знаете за Крол много повече, отколкото тогава, може би гледате с други очи на връзката си с него.

Елиз наведе глава. Вероятно от притеснение, объркване или срам. Глезенът на Лори отново започна да се поклаща.

— Трябва да обедините онова, което знаете за него, с подозренията, дори с интуицията си. Трябва да изградите онази специална смесица между истина и лъжа, която е манна небесна за онзи негодник. Само така ще пробудите желанието му да се срещне с вас, и то скоро.

— Момент! — обади се Вира, приведе се напред и го изгледа предупредително.

Но Елиз я изпревари.

— Той е прав, Вира — каза тя, без да сваля очи от лицето на Фейн. — Крол ще изчезне при първия признак, че нещо не е наред. Позволим ли му го, никога няма да се освободим от влиянието му. Аз съм готова да го направя.

Фейн извърна глава към Лори, за да види реакцията й, и с изненада установи, че тя плаче. Гледаше го като подгонено животно и това го изненада. Не можеше да определи дали е гневна или уплашена, но вълнението й беше осезаемо. Предизвикателното й поведение беше изчезнало. Жената пред него беше крехка и беззащитна, готова да рухне всеки момент.

Неспособна да произнесе нито дума, Лори само кимна.