Пол Харпър
Убийство без следи (4)

4

Седнал в колата си, Фейн наблюдаваше Вира Лист, която напусна „Станфорд“, вдигна яката на шлифера си и се насочи към паркираното в пряката беемве. Никой не я последва.

Той извади кодираното блекбъри и последователно набра три номера, също кодирани.

Първият беше на Рома Солис — дългокраката колумбийка, с която се запозна преди десетина години в Богота скоро след като беше постъпил в Отдела за специални разследвания. Озова се в Колумбия във връзка с едно престъпление, а контактът му там се оказа детектив Фелипе Солис. Дъщеря му Рома, която току-що бе завършила Чикагския университет и бе рошила да върви по стъпките на баща си, бе получила назначение като младши детектив в националната полиция.

Фейн се сближи със семейството на Фелипе и почти всяка година отскачаше до Богота да им погостува. През 2009 г. тайното разследване на Фелипе на заговор за убийството на прекалено усърден федерален прокурор доведе до взривяването на два автомобила и една самолетна катастрофа. Първата бомба уби Фелипе и съпругата му, а втората — сестрата на Рома и семейството й.

Самата Рома работеше по спешен случай в Санта Марта и бе изпуснала нощния полет за Картахена. Самолетът бе паднал в джунглата. Няколко дни по-късно тя се върна в Богота със силна охрана. Погреба близките си, продаде къщата и десет дни по-късно вече живееше в Мексико Сити.

Година след като бе принуден да напусне Отдела за специални разследвания, Фейн реши да започне частен бизнес. Рома бе първият човек, с когото се свърза. Годините, които бе прекарала в колумбийския Департамент за административна сигурност — безскрупулния и дълбоко корумпиран вариант на ФБР, — се равняваха на докторска степен по конспиративни измами. Три седмици по-късно тя кацна на международното летище на Сан Франциско.

Това се случи преди почти две години.

Вторият телефонен разговор беше с Джон Бюкър, специалист по подслушвателна и наблюдателна техника, който държеше малко магазинче в Потреро Хил. Фейн се бе запознал с него в неспокойните дни и месеци след 11 септември, когато много служители на ОСР бяха командировани да помагат на ФБР в осъвременяване на списъците с подозрителни лица, които изведнъж се оказаха много актуални. Бюкър беше един от специалистите, наети за изпълнението на техническата част от задачата.

Той беше спокоен и изобретателен мъж — качества, които Фейн ценеше високо. Когато му трябваше специалист в тази област, той неизменно се обръщаше към него.

— Джон, обажда се Мартин. Имам спешна задача за теб, която трябва да се изпълни до утре на обед. Ще ти бъда много благодарен, ако я поемеш.

— За какво става въпрос?

— Предполагам, че Рома ще поиска основно прочистване и инсталиране на камера с дистанционно управление. Ще можеш ли да ги осигуриш?

— И още как. Ще ти трябва ли специално оборудван за целта микробус?

— Може би. Рома ще ти се обади за подробностите. Аз просто исках да проверя дали си свободен.

Третият разговор беше с Боби Ноубъл, чиято фирма „Виртуално маркетингово проучване“ нямаше нищо общо с маркетинга.

— Боби, обажда се Мартин. След петнайсет минути ще бъда на бензиностанцията на „Шел“ при кръстовището на „Калифорния“ и „Стайнър“. Ще ми отделиш ли малко време?

— Разбира се. Ще се видим там.

Фейн включи двигателя и пое по Ларкин стрийт.

Ноубъл беше човек с интересно минало. Едър и добре сложен, със старомодно пригладена назад гъста коса. Беше израснал в Панама Сити по времето, когато Мануел Нориега и ЦРУ бяха близки приятели и партньори. Баща му бе американски консултант на панамски политици, които поддържаха близки отношения с ЦРУ. Благодарение на него Боби бе получил непосредствени впечатления за работата на Управлението в онези години и онова, което видя, никак не му хареса.

Той се върна в Щатите, завърши магистратура в Станфорд и разработи специализирана софтуерна програма за проучване на специалисти, работещи за опозиционни политически лидери.

Подобно на живота на Бюкър и този на Ноубъл бе обагрен в няколко нюанса на сивото: притежаваше напълно законна фирма, но по-голямата част от работата му бе свързана със секретни услуги на разузнавателната общност, на която гледаше с тревога и открита неприязън.

Когато мерцедесът на Фейн се появи, Ноубъл вече наливаше бензин в колата на съпругата си. Изчака го да спре на съседната колонка, осветена от ярките луминесцентни тръби.

Вратата откъм шофьора се отвори. Фейн слезе, все още облечен в двуредния костюм с разхлабена вратовръзка под яката на ушитата по поръчка риза. Висок над метър и деветдесет, той както винаги изглеждаше стегнат и елегантен. Заобиколи колата си и отвори капачката на резервоара.

— Боби — рече той.

— Как си, Мартин?

— Добре.

Фейн откачи маркуча, вкара накрайника в резервоара и пъхна кредитната си карта в процепа на автомата. Колонката забуча. Той вдигна яката на сакото си, изчака Ноубъл да включи своята колонка на автоматично зареждане и му направи знак да се приближи.

— Имам две имена за теб.

Това беше неговият начин на работа. Нямаше нищо против да си побъбрят, но бизнесът винаги имаше предимство. Кратко и ясно, без излишни увъртания.

— Казвай — рече Ноубъл.

— Ричард Ча.

— Ч-а? — повтори Ноубъл и това беше всичко.

Той никога не си водеше записки. Достатъчно беше да повтори името, за да е сигурен, че е чул правилно.

— Да. И още едно: Джефри Сафра Кърин.

— Тоя го знам — каза Ноубъл. — С какво се занимава Ча?

— Със софтуерни патенти и такива неща.

— Това много ме улеснява — ухили се Ноубъл и стъпи с крак на бронята на мерцедеса. — Ще видя какво мога да направя.

— Ето за какво става въпрос…

Сбитият разказ на Фейн съдържаше точно толкова информация, колкото беше необходима. Със съответните мъгляви асоциации и препратки към трети страни, без които нямаше как да мине. Детайлите щяха да дойдат по-късно. Винаги навлизаше в нова операция по този начин — описваше я съвсем общо, оставяйки си място за евентуални корекции.

Дъждът беше намалял до досаден ръмеж. От океана се носеше гъста мъгла. Ноубъл се усмихна на себе си и вдигна яката на шлифера си. Търпеливо слушаше Фейн, обърнал гръб на влажния вятър.

Фейн си падаше по заплетените истории. За него всичко беше лабиринт, включително най-далечните мотиви. Умът му беше като на невестулка — бърз, любопитен, изпълнен с подозрение. Нищо необичайно за някой, който се занимава с разследвания. Притежаваше силен инстинкт и естествен афинитет към ребусите, които безпогрешно го отвеждаха до автора на схемата.

Преди време почти на шега беше подхвърлил, че Бръсначът на Окам е най-точният принцип за изследване на научни хипотези. Но когато ставаше въпрос за човешката природа, единственият смислен модел си оставаха парадоксите.

— За бога, човече — промълви Ноубъл, когато Фейн най-сетне млъкна. — В какво си се забъркал, по дяволите?

— Интересна история, нали?

Ноубъл раздрънка монетите в джоба си и го погледна. Фейн се беше облегнал на мокрия калник, прехвърлил тежестта си на единия крак и скръстил ръце на гърдите си.

— Според мен не става въпрос за изнудване — въздъхна той.

Не беше намръщен, но двете вертикални черти между веждите му издаваха скептицизъм. Грубото му продълговато лице с римски нос контрастираше с безупречното му облекло. Когато беше неспокоен, ситните бръчици в ъглите на тъмните му очи ставаха по-дълбоки.

— Мисля, че този човек се занимава с нещо друго — добави Фейн.

Колонката на Ноубъл изщрака.

— Какво например?

— Не знам — поклати глава Фейн.

Ноубъл кимна, моментално разбрал, че няма да научи нищо повече.

— Каква е тогава играта? — подхвърли той. — За Кърин със сигурност има цял океан от информация, но за този Ча не се знае…

— Търся някаква връзка между двамата. Извън факта, че онзи мъж спи с жените им.

Колонката на Фейн също изщрака. Двамата едновременно посегнаха към маркучите и ги върнаха на местата им.

Ноубъл приключи пръв, стъпи на бетонното островче и опря лакти на колонката. Фейн отвори вратата на колата си.

— Имайки предвид за кого става въпрос, тая работа май ще се окаже голяма бъркотия — отбеляза Ноубъл.

— Така е — кимна Фейн, понечи да каже още нещо, но замълча. После влезе в мерцедеса и затръшна вратата. Секунда по-късно задните му светлини се стопиха в дъждовната нощ.