Пол Харпър
Убийство без следи (2)

2

Мартин Фейн седеше в колата си и наблюдаваше входа на „Станфорд“ — малък бутиков хотел в стил ар деко, построен през 30-те години на XX век между Ръшън Хил и Пасифик Хайтс. Закупен и реставриран от двойка предприемчиви спекуланти, които не бяха пожалили средства да възвърнат поувехналата му ретро слава, днес той се радваше на завидно внимание от страна на хора, търсещи дискретност.

Входът беше отдалечен от улицата, скрит зад чемширени храсти и стари лимонови дръвчета. Над двойната стъклена врата имаше тревистозелен сенник.

Вира Лист беше в стаята вече четвърт час, но следи от външно наблюдение нямаше. Фейн често използваше „Станфорд“ за подобни срещи главно защото не беше трудно да се засекат хората с подозрително поведение наоколо. А и защото харесваше удобните му стаи.

Той слезе от колата, присви очи под ръмящия дъжд и вдигна глава към четвъртия етаж. Над него имаше още толкова етажи, а в стаята светеше.

Във фоайето съблече шлифера си и погледна към рецепцията. Там се мотаеха неколцина от гостите на хотела, но никой от тях не изглеждаше подозрителен.

Ресторантът отляво бе примамлив както винаги. Обърна се и тръгна към асансьорите.

Фейн слезе на четвъртия етаж и се насочи към стая 412. Почука и изчака да бъде огледан през шпионката. Резето изщрака, вратата се отвори. Жената колебливо се отдръпна назад.

— Аз съм Мартин Фейн — представи се той.

— Здравейте, аз съм Вира.

Беше четирийсет и четири годишна, със светла кожа и гъста кестенява коса, която се спускаше свободно от двете страни на овалното й лице. В умните й очи се четеше нескрито любопитство.

— Благодаря, че приехте поканата ми — каза тя, докато го пропускаше вътре.

Произнесе тези думи ясно, без никакво кокетство. Изглеждаше неспокойна, но решителна и това го накара да изпита уважение към нея. Жена, която бе готова да свърши работа, каквато и да е тя.

— Няма защо — отговори той, докато окачваше шлифера си на закачалката на вратата. — Шен е стар приятел, беше ми приятно да го чуя отново.

Последва я във вътрешността на стаята. Двата високи прозореца гледаха към улицата. Изчака я да седне, после се настани срещу нея край елипсовидната масичка със стъклен плот, поставен върху три нимфи в стил ар деко.

Вира седеше с изправен гръб на ръба на фотьойла, кръстосала глезени. Беше облечена в сива плетена рокля с три четвърти ръкави, които подчертаваха дългите й тънки пръсти.

— Мистър Морети спомена, че сте били колеги в полицията — подхвърли тя.

— Точно така, в „Специални разследвания“ — кимна Фейн. — Именно той ме убеди да напусна отдел „Убийства“ и да се прехвърля при тях. Служехме заедно дванайсет години до самото му пенсиониране.

— Той има много добро мнение за вас — каза Вира.

Личеше, че се чувства неудобно, но използваше пестеливо езика на тялото си.

— Запознах се с него чрез сестра му, с която бяхме съседки. Той беше единственият човек, към когото можех да се обърна, когато реших, че… че трябва да направя нещо… Ставаше въпрос за две мои доверени пациентки. Не исках намесата нито на полицията, нито на частни детективи… Като чу това, той вдигна ръка да ме спре. Заяви, че не желае да слуша повече, и ми даде вашето име.

— Ясно — кимна Фейн и кръстоса крак върху крак.

Настъпи неловко мълчание.

— Той каза, че вие сте известен сред определен кръг хора — подхвърли с нарастващо притеснение тя. — Хора, които имат неразрешими проблеми и са в безизходица… А после добави, че мога да ви имам пълно доверие.

Последното изречение беше изненадваща демонстрация на пожелателно мислене. Много й се искаше да е вярно. Погледна го право в очите.

Фейн мълчеше и чакаше.

— Вероятно разбирате, че дори този разговор с вас ме доближава опасно до нарушаване на споразумението за конфиденциалност с моите пациентки — продължи тя. — Те трябва да са сигурни, че всичко, което споделят с мен, ще си остане между нас. Абсолютното доверие е задължителна част от психоанализата.

— Разбирам — кимна Фейн.

— Имам нужда да изпитам такова доверие към вас — тръсна глава Вира. — Вярвам на препоръките на мистър Морета, но той не знае нищо за онова, което възнамерявам да споделя с вас. Тоест няма да скочи от ръба на скалата заедно с мен…

Интересен избор на метафора, помисли си Фейн. Стана му ясно, че за Вира Лист думата „отчаяние“ съвсем не е хипербола.

— Аз дори не знам с какво точно се занимавате — продължи тя. — Мистър Морета предложи да поговоря с вас, но не ми каза защо. Просто загатна, че вие можете да ми помогнете, но нищо повече. Беше крайно лаконичен. — Замълча за момент, после добави: — Трябва да знаете, че не искам нищо незаконно. Държа да сте наясно с това още в самото начало…

След тези думи Вира вдигна глава и го погледна очаквателно.

Той бавно кимна и тя видимо се отпусна.

— Както вече споменах, мистър Морета не ме запозна с никакви подробности. Но за да работим заедно, аз все пак ще се нуждая от такива…

— Напълно ви разбирам — рече той.

Желанието й беше логично. Хората, които бяха прибягвали до услугите му през последните няколко години, познаваха отлично света, в който живееха. Бяха живели на ръба, бяха нестабилни и живееха в сянката на дълбока несигурност.

Въпреки професията си обаче Вира Лист живееше в друг свят. Свят на всекидневието, който не търпеше неяснотата и в повечето случаи я третираше като хипотетичен аргумент. Поне до този момент изглеждаше така.

— Преди четири години бях въвлечен в една доста противоречива ситуация — започна Фейн. — Докато работех в отдел „Специални разследвания“. Там се пазеха всички тайни. Много странно място. Годините си текат, всичко се променя, но тайните остават. Някои от тях дори не получават шанс за втори живот. После бях принуден да напусна полицията. Няколко месеца след това ми се обади известен съдебен адвокат, който ме помоли да се срещна с негов клиент. Човекът имаше сериозен проблем и трябваше да направи избор между две еднакво мрачни възможности. Аз му предложих трета. Това беше просто услуга, която бързо забравих. Но после, четири месеца по-късно, отново ме потърсиха по телефона. Оказа се, че човекът, на когото бях помогнал, ме беше препоръчал на друг. Това беше началото на една нова за мен професия, появила се напълно случайно. За нея няма длъжностна характеристика. Нямам изготвена професионална биография и не представям на клиентите си препоръки.

Вира Лист го гледаше напрегнато, търсейки смисъла на всяка изречена сричка. Не пропускаше дори паузите между отделните думи.

— Решението на вашия проблем не опира до въпроса има ли такова, а до въпроса какво да е то. Що се отнася до доверието, ще ви кажа само едно: златният еталон в нашия бизнес са препоръките на човек, когото познавате и на когото вярвате. Често се случва те да са единственото, с което разполагате, преди да направите решителния скок. Нямам абсолютно нищо против, ако пожелаете да поговорите с Морета още веднъж, преди да вземете решение. И няма да се засегна, ако не се видим повече.

Вира Лист вирна брадичка, кимна и бавно си пое въздух.

На косъм е от сърдечен пристъп, помисли си Фейн.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не се владея толкова добре, колкото бих искала.

Той я разбираше. Обикновено тя бе човекът, с когото хората споделяха проблемите си. Смяната на ролите не бе лесна.

— Ситуацията е много обезпокоителна — започна Вира Лист. — Пациентите ми са жени, безкрайно различни като характери. Имат различно минало, различни грижи и тревоги. Не се познават помежду си. Никога не са се виждали. Кабинетът ми е с два изхода, за да избегна случайните срещи между тях. Елиз ме посещава вече близо две години, а Лори около шест месеца. И двете са омъжени. — След кратка пауза добави: — И двете имат любовници.

— Връзката на Елиз е от пет месеца. Не знам името на мъжа, но той е основна тема на разговорите между нас от доста време.

— От самото начало връзката им била много силна. Мъжът я съблазнил във всеки смисъл на думата. Тя твърди, че той буквално чете мислите й, усеща всичките й потребности, желания и страхове. Разбира се, това й се струва едва ли не свръхестествено. Тя буквално е хипнотизирана от него.

Ръцете на Вира лежаха в скута й. Пръстите й бяха леко прегънати. За изненада на Фейн сватбена халка липсваше. Тя седеше в естествена поза, без следа от самоконтрол.

— От време на време усещах, че Елиз оценява връзката като тайнствена и може би малко зловеща — продължи тя. — Но не толкова зловеща, че да я прекрати. Това е типично за нея. Тя е красива жена с характер. Състрадателна е, с лека склонност към самоунищожение, но все пак умее да оцелява.

— Другата жена, Лори, започна връзката си малко след като се свърза с мен. Когато за пръв път спомена за нея, останах с чувството, че става въпрос за нещо мимолетно. За разлика от Елиз тя не прояви желание да я обсъжда с мен.

Но няколко месеца по-късно започна да се очертава странна тенденция. Лори наруши мълчанието за любовника си, но начинът, по който говореше за него, поразително приличаше на споделеното от Елиз. Бил невероятно прозорлив, четял мислите й, познавал я като собствената си длан — знаел какво иска, от какво се страхува и дори за какво си фантазира.

Вира замълча и с усилие преглътна.

Фейн се изправи и отиде в банята да й налее чаша вода.

— Благодаря — кимна тя, отпи голяма глътка и прочисти гърлото си.

Той се върна на мястото си.

— Отначало бях смаяна от приликата в двете връзки, но през цялото време очаквах, че тази на Лори ще поеме по свой собствен път — продължи да разказва Вира. — Това обаче не се случи. На практика приликите ставаха все по-големи. Някои подробности от сексуалното поведение на любовника й напълно съвпадаха с онова, което ми беше описала Елиз.

Тя отпи още една глътка вода, остави чашата на масичката и продължи:

— Нямаше как да не си помисля, че Лори и Елиз се срещат с един и същ мъж. Това беше малко вероятно, но не изключено. Две непознати помежду си жени могат да имат общ любовник, но въображението ми отказваше да приеме, че ще използват услугите на един и същ психоаналитик. Постепенно ме обземаше ужас, защото това би било твърде необичайно съвпадение.

— А вие сте абсолютно сигурна, че те не се познават, така ли? — подхвърли Фейн.

— Абсолютно? Не.

— Допускате ли, че се познават?

— Не, всъщност не. Напразно напрягах съзнанието си, за да получа отговор на този въпрос. Дори се запитах дали този мъж няма достъп до служебните ми файлове. Друго обяснение просто нямаше.

— Реших да предприема нещо, което сега ми се струва глупаво. Вкарах фалшиви данни в записките си от последните два сеанса с Елиз и Лори. Надявах се, че ако този мъж наистина има достъп до тях, той ще спомене нещо пред любовниците си. Разбира се, нямах гаранции, че те от своя страна ще го споделят с мен.

Вира замълча, вероятно за да подсили ефекта на следващите си думи.

— В рамките на следващите две седмици и двете ми пациентки споменаха за странен разговор, който всяка от тях бе провела с любовника си. Казал им неща, които им прозвучали странно. Дори налудничаво.

— Онова, което нарочно сте вкарали в записките си?

— Да.

— Сигурна ли сте, че няма грешка?

— Абсолютно. Този човек има достъп до моите файлове и ги използва, за да се промъкне в съзнанието им.