Пол Харпър
Убийство без следи (35)

35

Лори Ча плуваше в басейна, гола и сама. Наоколо имаше палми, а отвъд зелената морава надничаше стара изоставена къща във викториански стил. Лори се гмурна към дъното, оттласна се с крака и се стрелна нагоре, към все по-оскъдната светлина на отиващия си ден.

Стигна до повърхността и изведнъж се блъсна в нещо меко и прозрачно. Над водата се разстилаше плътно, непробиваемо покривало. Объркана, тя заплува към края на басейна, но прозрачната материя стигаше и до него. Паниката й нарасна.

После над ръба на басейна се появи размазаната физиономия на мъж и тя извика за помощ. Мъжът се отпусна на четири крака и бавно запълзя по покривалото. Гол, пълзящ към нея по корем като гущер. Беше Крол. Но вместо да й предложи помощ, той просто се просна над нея, разкривил лице в грозна гримаса.

Лори изведнъж усети, че започва да се дави… дави…

Рязко отвори очи и жадно си пое въздух. Светът беше обърнат наопаки. Светлините на Бей Бридж мигаха под нея, а някъде над главата й светлееше сиянието на Оукланд.

Вратът я болеше. Тя избърса устните си, претърколи се странично и се покатери обратно в леглото. Колко време беше висяла с главата надолу?

Остана неподвижна, очаквайки чувството за равновесие да се завърне. Отметна сплъстената коса от очите си и надникна през чаршафите надолу към моста. Низът от светлини бавно дойде на фокус. Някой ден неизбежно щеше да прекали с дозата на проклетите приспивателни, щеше да ги преглътне с малко повече алкохол и щеше да се убие — ей така, от глупост, като най-обикновена плиткоумна азиатка, каквото всъщност си беше…

Обърна глава и погледна стенния часовник, който показваше малко след полунощ. После си спомни, че Ричард е в Чикаго. Разбира се, това нямаше значение. Тя винаги беше сама. Сред прекрасните, предлагащи смайваща гледка стаи. И смразяваща самота.

В съзнанието й изплува Елиз. Снощи, след като напуснаха кабинета на Вира Лист, двете излязоха заедно във входното фоайе. Там Лори импулсивно й даде телефонния си номер. Елиз се изненада, но очевидно изпита чувство на благодарност. На свой ред и тя й продиктува номера си — сякаш и двете имаха рядка кръвна група и искаха да поддържат връзка помежду си. Изключително важна връзка на фона на всичко останало.

Тя се надигна до седнало положение, кръстоса крака като йога и придърпа чаршафа в скута си. Там, високо горе, на двайсет и осмия етаж над Бей Бридж. Замисли се за странния следобед, който беше прекарала в офиса на Вира Лист. За още по-странния начин, по който двете с Елиз се редуваха пред компютъра на психоаналитичката, предлагайки шепнешком различни варианти за противопоставяне на гадняра Крол.

И за Таунсенд, който беше не по-малко хубав и загадъчен от Крол, но без сатанинското му излъчване. За нея той беше непознат, но Вира очевидно му вярваше, а тя вярваше на Вира. Въпреки това приемаше Таунсенд с известни резерви.

Как ли го възприемаше Елиз? Дали бе споделила с него толкова много неща за връзката си с Крол, колкото самата тя му беше разказала? Дали тази връзка бе по-различна от нейната? Таунсенд твърдеше, че Крол е използвал файловете на Вира, за да изгради отношенията си с тях. Какво, по дяволите, правеше този човек?

Мамка му! Нещата бяха страшно объркани!

Тя посегна към джиесема, който лежеше на нощното шкафче до леглото.

— Ало? — прозвуча дрезгавият глас на Елиз.

Задрямала ли беше? Или леко пийнала?

— Обажда се Лори…

Насреща се възцари колебливо мълчание, после:

— О, да, разбира се.

— Мисля, че трябва да поговорим.

Срещнаха се в един от малкото грил ресторанти в района, който затваряше късно и се намираше на приблизително равно разстояние от дома на Лори в Ринкън Хил и този на Елиз в Пасифик Хайтс.

Седнаха на маса близо до прозореца, далеч от останалите посетители. В този късен час нямаше много хора — само няколко двойки и обичайните самотници на бара. До затварянето оставаше само един час.

Поръчаха си кафе и подеха разговор. Въпреки ограниченото време, с което разполагаха, започнаха с обобщения, а после преминаха към по-конкретните неща, за да се опознаят. Не след дълго вече не криеха нищо една от друга и сякаш нямаха търпение да споделят облекчението си от факта, че никоя от тях не е сама в кошмара, наречен Крол. Бяха единствените членове на специално подбрана група оцеляващи, тайно сестринство, състоящо се само от тях двете.

Но не се чувстваха по един и същ начин. Елиз си даваше сметка за това по-добре от Лори. За нея болката от измамата на Крол беше много по-дълбока, отколкото Лори можеше да разбере. Тя стигаше чак до сърцето и никаква обективност не беше в състояние да я премахне.

— Все пак една от нас ще трябва да осъществи поредния близък контакт с този мръсник — въздъхна Лори.

Елиз само кимна. До този момент не си беше позволявала да мисли за това.

— А и Таунсенд — добави Лори. — Не е лесно да го опознае човек. Макар че сигурно знае какво върши. Ти вярваш ли му?

— О, да.

— И аз — кимна Лори и се огледа. — Но… Всъщност той не каза как ще ни отърве от Крол, нали? А това беше единственият смисъл да разговарям с него… Всъщност знаеш ли истинското му име?

Елиз поклати глава.

— Пак ти казвам, аз разговарях с него само защото се надявам да ме отърве от онзи мръсник. Но как ще го направи? Усещам, че прибързвам, но все пак искам да знам какво ще последва…

— Според мен трябва да караме поред — каза Елиз. — Първо ще трябва да си върнем файловете. Лично аз ще се чувствам много по-спокойна, ако знам, че няма да ме изнудва с тях.

Лори кимна в знак на съгласие и погледна встрани. Тялото й беше леко извърнато, за да може да кръстоса краката си. Глезенът й отново започна да се поклаща. Елиз беше забелязала как го прави още в офиса на Вира Лист, особено когато е нетърпелива или ядосана.

— А ти какво мислиш? — попита тя.

— Предполагам, че Таунсенд има някакъв план — отвърна Лори, но тонът й не беше убедителен.

— Казваш го, сякаш не е така.

— Миналото на Крол не ми излиза от ума — погледна я Лори. — Все пак не знаех нищичко за него, когато помолих Таунсенд да го прогони от живота ми. Мислех си, че… че просто е някакъв откачалник, който ще се уплаши и ще изчезне. Но онзи Крол, който описа Таунсенд, съвсем не прилича на човек, който се плаши толкова лесно… И това ме побърква!

Очите й се извърнаха към мократа от дъжда улица.

— Подозирам, че преценката на Таунсенд е правилна — отбеляза Елиз.

— Тогава защо не ни каза? — сопнато попита Лори. — Все пак ние сме обект на тази лудост! Ние сме потърпевшите, нали? Защо не ни казват какво възнамеряват да правят с тоя маниак?

— Таунсенд разиграва козовете си изключително предпазливо — успокои я Елиз. — Ще ни каже, когато му дойде времето.

— Това не ме задоволява! Нали се обърнахме към човек, който да защищава интересите ни? Но излиза така, сякаш той работи за Вира!

— Нейните интереси са и наши.

— Само донякъде.

— Какво искаш да кажеш?

— Не тя се е чукала с Райън Крол, нали?

Лицето на Елиз пламна. Жената срещу нея не си въобразяваше, че връзката й с Крол е по-различна от нейната. Не й се сърдеше, но това само усили горчивината в душата й. Не беше лесно да си признае, че Крол я беше третирал по начина, по който се беше отнасял и с Лори.

— Не тя се е съобразявала месеци наред с тъпите му мерки за сигурност! — разпалено добави Лори. — Не тя е понасяла внезапните му изблици на жестокост и унизително отношение, които бяха далеч повече от… — Поклати глава и остави изречението недовършено.

Елиз я погледна и сърцето й се сви, спомнила си за същите унижения. Изпитваше дълбок срам, защото в тях нямаше дори помен от някаква уникалност. Мисълта, че Лори, а може би и други жени са били подложени на същите унижения, превръщаше връзката й с Крол в още по-гадна и лишена от смисъл.

Господи! Нима наистина си беше въобразявала, че в отношенията им има нещо уникално?! Всяка дума на Лори беше доказателство за дълбоката й заблуда. На практика ролята й в отношенията с Крол се свеждаше до покорна партньорка на сериен изнасилван.

Почувства се глупаво, обзе я заслепяващ гняв. Изведнъж изпита чувството, че всеки момент ще избухне.

— Трябва да се махна от тук! — скочи на крака тя. — Трябва да си вървя!

— Чакай! — изправи се и Лори. — Къде ще отидеш?

— У дома.

— Но… — Лори заекна и сграбчи ръката й. — А какво ще стане с мен?

Елиз се закова на място, изненадана от шокираното изражение на обикновено невъзмутимата Лори. Изведнъж й стана ясно, че тази жена изпитва ужас при мисълта, че ще остане сама. А нямаше къде да отиде.

— Ела — хвана ръката й тя. — Ще дойдеш с мен.