Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

42
Йосарян

— Полковник Корн твърди — каза майор Данби на Йосарян с превзета, доволна усмивка, — че сделката е още в сила. Всичко се нарежда отлично.

— Не, не е вече в сила.

— О, в сила е — настояваше благосклонно майор Данби. — Всъщност сега работата е много по-лесна. Истински късмет беше, че онова момиче едва не те закла. Сега сделката може да бъде изпълнена отлично.

— Не искам сделки с полковник Корн.

Искрящият оптимизъм на майор Данби мигновено се изпари и изведнъж лицето му се покри с капки пот.

— Но вече си сключил сделка с него, нали? — запита той тревожно озадачен. — Нямате ли споразумение?

— Отказвам се от споразумението.

— Но нали се съгласихте и си стиснахте ръце? Ти си му дал честна джентълменска дума.

— Отказвам се от думата си.

— О, Боже Господи! — въздъхна майор Данби и започна несръчно да попива потта от набразденото си от грижи лице с една сгъната бяла кърпичка. — Но защо, Йосарян? Много добра сделка ти предлагат.

— Мръсна сделка е, Данби. Отвратителна сделка е.

— О, Боже Господи! — ядосваше се майор Данби, като галеше с ръка тъмната си остра коса, която беше вече напоена с пот чак до върха на късо остриганите къдрави кичури. — О, Боже!

— Не намираш ли, че е отвратителна сделка, Данби?

Майор Данби се замисли за миг.

— Да, отвратителна е — съгласи се неохотно той. Кръглите му изпъкнали очи бяха съвсем смутени. — Но защо си сключил такава сделка, щом не ти харесва?

— Сключих я в момент на слабост — опита се да прояви остроумие Йосарян с мрачна ирония. — Исках да си спася живота.

— А сега не искаш ли да си спасиш живота?

— Затова именно не искам да им позволя да ме пращат на бойни полети.

— Тогава ги остави да те върнат в Щатите и вече няма да бъдеш в опасност.

— Нека ме върнат в Щатите, защото съм извършил повече от петдесет бойни полета — каза Йосарян, — а не защото онова момиче ме промуши или защото съм станал такъв дебелоглав кучи син.

Майор Данби поклати категорично глава и през очилата му блесна искрено раздразнение.

— Тогава ще трябва да върнат в Щатите почти всички летци. Повечето от хората са изкарали над петдесет полета. Полковник Каткарт не може да поиска за попълнение толкова много необучени екипажи наведнъж, без това да предизвика разследване. Той е хванат в собствения си капан.

— Това е негова работа.

— Не, не, не, Йосарян! — възрази разпалено майор Данби. — Твоя работа е. Понеже не изпълняваш споразумението, ще те предадат на военния съд веднага щом те изпишат от болницата.

Йосарян направи дълъг нос на майор Данби и се изсмя със самодоволно въодушевление.

— Ще ме предадат друг път! Не лъжи, Данби, няма дори да се опитат.

— Че защо да не те дадат под съд? — запита майор Данби, като мигаше от учудване.

— Защото сега са ми в ръцете. Има официален доклад, в който се казва, че съм промушен с нож от нацистки убиец, който е искал да ги убие. Сигурно много ще се изложат, ако след това ме изправят пред военен съд.

— Ама, Йосарян — възкликна майор Данби, — има и друг доклад, в който се казва, че си бил ударен с нож от едно невинно момиче при някакви големи сделки на черна борса, включващи саботажни действия и продажба на военни тайни на неприятеля.

Йосарян бе жестоко поразен от изненада и разочарование.

— Друг официален доклад?

— Йосарян, те могат да приготвят колкото си искат официални доклади и да си изберат който си искат при дадени обстоятелства. Не знаеш ли това?

— О, Боже! — пошепна Йосарян дълбоко съкрушен и кръвта се смъкна от лицето му. — О, Боже!

Майор Данби продължи настойчиво с израз на хищно доброжелателство:

— Йосарян, направи каквото искат и ги остави да те върнат в Щатите. Така ще бъде най-добре за всички.

— Най-добре за Каткарт, Корн и за мен, не за всички.

— За всички — настояваше майор Данби. — Това ще реши целия въпрос.

— Добре ли ще бъде за хората от авиогрупата, които ще трябва да продължат да летят?

Майор Данби се сепна и за миг обърна неловко глава настрани.

— Йосарян — отвърна той, — никой няма да има полза, ако принудиш полковник Каткарт да те прати на военен съд и да докаже, че си извършил всичките престъпления, в които ще бъдеш обвинен. Ще лежиш дълго в затвора и ще съсипеш целия си живот.

Йосарян слушаше с растяща загриженост.

— В какви престъпления ще ме обвинят?

— Некадърност над Ферара, неподчинение, отказ да нападнеш неприятеля, когато си получил заповед за нападение, и дезертьорство.

Йосарян смукна бузите си със сериозно лице.

— Могат да ме обвинят във всичко това, а? Дадоха ми орден за Ферара. Как могат сега да ме обвинят в некадърност?

— Арфи ще се закълне, че ти и Макуот сте дали лъжлив доклад.

— Басирам се, че това копеле ще го направи.

— И ще те признаят за виновен — започна да изрежда майор Данби — в изнасилване, големи черноборсови спекулации, саботажни действия и предаване на военни тайни на неприятеля за пари.

— А как ще докажат всичко това? Никога не съм извършвал никое от тези неща.

— Но ще има свидетели, които ще се закълнат, че си ги извършил. Могат да намерят колкото свидетели им трябват, като просто ги убедят, че е необходимо да бъдеш премахнат в интерес на родината. В известен смисъл това наистина ще бъде в интерес на страната.

— В какъв смисъл? — запита Йосарян, като бавно се надигна на лакът със сдържана враждебност.

Майор Данби се отдръпна малко и пак започна да бърше потта от челото си.

— Ето, Йосарян — започна той, заеквайки малко, сякаш се извиняваше, — няма да бъде от полза за нашите военни усилия, ако полковник Каткарт и полковник Корн бъдат провалени сега. Нека погледнем фактите, Йосарян. Въпреки всичко авиогрупата има много добри постижения. Ако те дадат под съд и съдът те оправдае, и други летци ще откажат да летят. Полковник Каткарт ще изпадне в немилост и боеспособността на частта навярно ще се понижи. Затова в този смисъл ще бъде в интерес на страната да те осъдят и да те турят в затвора, макар и да си наистина невинен.

— Колко сладко умееш да излагаш нещата — сряза го Йосарян с язвително негодуване.

Майор Данби се изчерви, започна да се върти и да мига неловко.

— Не упреквай мен, моля ти се — каза той умолително с вид на човек, който държи да разсъждава честно. — Знаеш, че нямам вина. Само се старая да гледам обективно на цялата работа и да намеря изход от едно много трудно положение.

— Аз не съм създал това положение.

— Но можеш да го оправиш. Пък и какво друго можеш да направиш? Не искаш повече да летиш.

— Мога да избягам.

— Да избягаш ли?

— Ще дезертирам. Ще запраша. Мога да обърна гръб на цялата тая каша и да избягам.

Майор Данби бе възмутен.

— Къде ще избягаш? Къде можеш да отидеш?

— Мога доста лесно да стигна до Рим и да се скрия там.

— И да живееш в страх, че всяка минута могат да те открият? Не, не, не, не, Йосарян. Това би било катастрофално и позорно нещо. Да избягаш от един проблем, не значи да го разрешиш. Моля ти се, вярвай ми. Аз само искам да ти помогна.

— Точно това ми каза детективът, преди да реши да си мушне палеца в раната ми — възрази хапливо Йосарян.

— Аз не съм детектив — отвърна с възмущение майор Данби и бузите му пак пламнаха. — Аз съм преподавател в университет, имам силно развито чувство за справедливост и никога не бих се опитал да те мамя. И никога не лъжа.

— А какво ще направиш, ако някой от авиогрупата те запита за сегашния ни разговор?

— Ще го излъжа.

Йосарян се изсмя подигравателно и майор Данби, макар и почервенял от смущение, се облегна назад с облекчение, сякаш доволен от почивката, която промененото настроение на Йосарян обещаваше. Йосарян го гледаше със смесица от сдържано съжаление и презрение. Той седна в леглото си, облегна гръб на таблата, запали цигара и с лека кисело-весела усмивка и своеобразно съчувствие се втренчи в живия, изблещен ужас, който се бе отпечатал неизличимо върху лицето на майор Данби от деня на Авиньонския полет, когато генерал Дрийдъл заповяда да го изведат навън и да го разстрелят. Бръчките на уплахата щяха да останат завинаги като отдавнашни дълбоки белези от зараснали рани и Йосарян изпита съжаление към благия, нравствен идеалист на средна възраст, както изпитваше съжаление към толкова много хора, чиито недостатъци не бяха големи и чиито грижи бяха леки.

С подчертана любезност той каза:

— Данби, как можеш да работиш с хора като Каткарт и Корн? Не ти ли се гади?

Майор Данби изглеждаше изненадан от Йосаряновия въпрос.

— Работя с тях заради отечеството си, — отговори той, сякаш отговорът беше очевиден. Полковник Каткарт и полковник Корн са мои началници и изпълнението на техните заповеди е единственото, което мога да допринеса, за да спечелим войната. Работя с тях, защото това е мой дълг. А също и — добави той с много по-тих глас, като сведе очи — защото не съм много бойка личност.

— Отечеството ти вече няма нужда от твоята помощ — разсъждаваше с антагонизъм Йосарян. — И затова всичко, което вършиш, е само за тях.

— Гледам да не мисля за това — призна откровено майор Данби. — Мъча се да се съсредоточа върху голямата цел и да забравя, че и те също печелят. Налагам си да мисля, че те са хора без значение.

— Това е моето нещастие, знаеш ли? — размишляваше на глас Йосарян със съчувствие, като скръсти ръце. — Между себе си и всеки идеал винаги се сблъсквам с хора като Шайскопф, Пекъм, Корн и Каткарт. И това някак си променя идеала.

— Трябва да се помъчиш да не мислиш за тях — посъветва го с убеден тон майор Данби. — И никога не трябва да допуснеш да променят твоята собствена скала на ценности. Идеалите са добри, но понякога хората не са толкова добри. Трябва да се опиташ да видиш цялата картина.

Йосарян отхвърли съвета, поклащайки скептично глава:

— Щом вдигна очи, виждам хора, които печелят от всичко. Не виждам нито небе, нито светци, нито ангели. Виждам хора, които печелят от всеки порив на порядъчните и от всяка човешка трагедия.

— Но трябва да се мъчиш да не мислиш за това — настояваше майор Данби. — И не трябва да позволяваш то да те тревожи.

— О, в действителност то не ме тревожи. Това, което ме ядосва, е, че те ме мислят за наивник. Те си мислят, че са хитри, а ние, останалите, сме глупаци. И знаеш ли, Данби, тъкмо в момента ми хрумна за първи път, че може би са прави.

— Но трябва да се опитваш и за това да не мислиш — настояваше майор Данби. — Трябва да мислиш само за благото на страната и за достойнството на човека.

— Да — рече Йосарян.

— Сериозно говоря, Йосарян. Това не е Първата световна война. Никога не трябва да забравяш, че воюваме с агресори, които няма да оставят жив нито един от нас, ако спечелят.

— Знам това — отговори Йосарян кратко и лицето му внезапно придоби намръщен израз на досада. — Исусе Христе, че аз заслужих медала, който получих, и няма значение какви са били съображенията им да ми го дадат. Извършил съм седемдесет бойни полета, дявол да го вземе. Не ми говори на мен, че трябва да се бия, за да спасявам отечеството. Сега ще се бия малко да спася себе си. Страната е вече вън от опасност, но аз не съм.

— Войната не е още свършила. Германците напредват към Анверс.

— Германците ще бъдат бити след няколко месеца. И Япония ще бъде бита няколко месеца след това. И ако си пожертвувам живота сега, то няма да бъде за отечеството, а за Каткарт и Корн. И затова си прибирам мерника до края на войната. Отсега нататък ще мисля само за себе си.

Майор Данби отговори снизходително, с високомерна усмивка:

— Но, Йосарян, представи си, че всички мислят така.

— Тогава аз сигурно бих бил ужасен глупак да мисля другояче, нали? — Йосарян се поизправи на леглото си със странен израз на лицето. — Знаеш ли, имам някакво особено чувство, че някога преди съм водил този разговор с някого. Също както свещеникът има някакво усещане, че е преживял два пъти някои случки.

— Свещеникът иска да се съгласиш да те върнат в Щатите — забеляза майор Данби.

— Свещеникът да върви по дяволите.

— О, Боже! — въздъхна майор Данби, като поклати глава укоризнено и разочаровано. — Той се страхува, че може да ти е повлиял.

— Не ми е повлиял ни най-малко. Знаеш ли какво бих могъл да направя? Бих могъл да си остана точно тук, на това болнично легло, и да вегетирам. Бих могъл да вегетирам много удобно точно тук и да оставя други да вземат решение.

— Ти сам трябва да вземаш решения — изяви несъгласието си майор Данби. — Човек не може да живее като зеленчук.

— Защо не?

Очите на майор Данби придобиха топъл, замечтан израз.

— Сигурно е приятно да живееш като зеленчук — съгласи се той замислено.

— Гадно е — възрази Йосарян.

— Не, трябва да е много приятно да се освободиш от всички съмнения и от това напрежение — настояваше майор Данби. — Мисля, че би ми било приятно да живея като зеленчук и да не вземам никакви важни решения.

— Какъв вид зеленчук, Данби?

— Краставица или морков.

— Каква краставица? Хубава или лоша?

— О, хубава, разбира се.

— Тогава ще те откъснат, когато си най-сочна, ще те нарежат и ще направят от теб салата.

Лицето на майор Данби се помрачи.

— Тогава искам да съм лоша краставица.

— Тогава ще те оставят да изгниеш и ще те използуват като тор за хубавите краставици.

— Е, май че не искам да живея като зеленчук — каза майор Данби с усмивка на тъжно примирение.

— Данби, наистина ли трябва да се съглася да ме върнат в Щатите? — запита го сериозно Йосарян.

Майор Данби вдигна рамене.

— Това е един начин да се спасиш.

— Един начин да се погубя, Данби. Ти би трябвало да знаеш това.

— Ще можеш да имаш куп неща, които желаеш.

— Не желая да имам куп неща, които желая — отвърна Йосарян и удари с юмрук по дюшека в изблик на безсилна ярост. — Дявол да го вземе, Данби! Мои приятели бяха убити в тази война. Не мога сега да правя сделки. Онази курва ме промуши с нож и това е най-доброто, което можеше да ми се случи.

— Предпочиташ ли да те пратят в затвора?

— А ти би ли приел да те върнат в Щатите?

— Разбира се, че бих приел — заяви майор Данби с убеждение. — Естествено, че бих приел — добави след малко, но с не толкова сигурен тон. — Да, предполагам, че бих се съгласил да ме върнат в Щатите, ако бях на твое място — реши той някак си неловко, след като прекара няколко секунди в тревожен размисъл. После, отвратен, рязко обърна лице настрана с жест на бурно отчаяние и избърбори:

— О, да, разбира се, ще се съглася да ме върнат в Щатите! Аз обаче съм такъв жалък страхливец, че действително не бих могъл да се озова в твоето положение.

— Но да речем, че не си страхливец? — попита Йосарян, вглеждайки се внимателно в него. — Да речем, че наистина имаш смелостта да предизвикаш някого?

— Тогава няма да се съглася да ме върнат — зарече се категорично майор Данби с буйна радост и въодушевление. — Но сигурно няма да се оставя да ме предадат на военен съд.

— Би ли продължил да летиш?

— Не, разбира се, не. Това би било пълна капитулация. Пък и може да ме убият.

— Тогава значи ще избягаш?

Майор Данби понечи да възрази гордо и бойко, но изведнъж се запъна и остана с глупаво увиснала челюст. После затвори уста и уморено сви устни в намусена гримаса:

— Тогава май не би имал никаква надежда за мен, нали? От нервно напрежение челото и изпъкналите му очни ябълки отново лъснаха от пот. Той скръсти отпуснатите си китки на скута си и сякаш едва дишаше, както бе седнал с втренчен в пода поглед, признавайки се за победен. Тъмни, стръмни сенки падаха косо от прозореца. Йосарян го наблюдаваше тържествено и нито единият, нито другият не пошавнаха, когато навън избумтя движеща се с пълна сила кола, изскърца със спирачки и спря; после се чу тропот от стъпки на тичащ човек, които бързо се приближаваха към сградата.

— О, не, има надежда — сети се Йосарян с доста вяло въодушевление. — Майлоу може да ми помогне. Той е по-силен от полковник Каткарт и ми е задължен заради няколко услуги, които му направих.

Майор Данби поклати глава и отговори беззвучно:

— Майлоу и полковник Каткарт са сега приятели. Той направи полковник Каткарт поддиректор на синдиката и му обеща да му даде голям пост след войната.

— Тогава бившият ефрейтор Уинтъргрийн ще ни помогне! — възкликна Йосарян. — Той мрази и двамата и това ще го вбеси.

Майор Данби отново поклати глава.

— Майлоу и бившият ефрейтор Уинтъргрийн сляха предприятията си миналата седмица. Сега те са съдружници в предприятия „М и М“.

— Значи няма надежда за нас, нали?

— Няма.

— Никаква надежда, нали?

— Никаква — съгласи се майор Данби. След малко вдигна очи, полуоформил мнението си. — Няма ли да бъде хубаво, ако можеха да ни изчезнат, както изчезнаха другите, и така да ни освободят от това съкрушително бреме?

Йосарян каза „не“. Майор Данби се съгласи, като кимна тъжно, и отново сведе очи. И за двамата нямаше надежда, докато в коридора внезапно не прогърмяха стъпки: свещеникът се втурна в стаята и крещейки с всичка сила, им съобщи вълнуващата новина за Ор. Той бе така овладян от радостна възбуда, че една-две минути говореше почти несвързано. В очите му блестяха сълзи на голямо въодушевление и Йосарян, когато най-после разбра какво се е случило, изскочи от леглото, надавайки невероятен крясък.

— Швеция? — изрева той.

— Ор! — ликуваше свещеникът.

— Ор? — изкрещя Йосарян.

— Швеция! — извика свещеникът, клатейки утвърдително глава с ликуващо възхищение, и захилен, подскачаше неудържимо от място на място в блажено опиянение. — Това е чудо, казвам ви! Чудо! Вярвам отново в Бога. Наистина вярвам. Изхвърлен от вълните на шведския бряг, след неколко-седмично скитане по море! Това е чудо!

— Изхвърлен от вълните! Глупости! — викаше Йосарян, като скачаше наоколо, тържествувайки, ревеше от смях и се обръщаше ту към стените, ту към тавана, ту към свещеника и майор Данби. — Не е бил изхвърлен на шведския бряг. С гребане е стигнал там. С гребане, отче, с гребане!

— С гребане ли?

— Това е бил неговият план. Нарочно е доплавал до Швеция!

— Е, няма значение — викна в отговор свещеникът с не по-малка жар. — Все пак е чудо, чудо на човешката изобретателност и човешката издръжливост. Виж колко много е извършил! — Свещеникът стисна главата си с две ръце и се запревива от смях. — Можете ли да си го представите! — възкликна той смаян. — Можете ли само да си го представите на онзи жълт сал как гребе нощем с мъничкото синьо гребло и преминава Гибралтарския проток?

— И въдицата се влачи подире му, и той яде сурова риба през цялото плаване до Швеция, и си прави чай всеки следобед…

— Просто не го виждам — викаше свещеникът, спирайки за миг ликуващия танц, за да си поеме дъх. — Това е чудо на човешкото постоянство, казвам ви. И точно това ще правя отсега нататък. Ще постоянствувам. Да, ще постоянствувам.

— Знаел е какво ще извърши всеки момент — радваше се Йосарян, вдигнал победоносно двата си юмрука, сякаш се надяваше да изстиска някакво откровение от тях. Завъртя се и застана срещу майор Данби. — Данби, глупак такъв! В края на краищата има надежда. Не виждаш ли? Дори Клевинджър може да е жив някъде в онзи негов облак, може да се крие вътре, докато стане безопасно да се покаже.

— Какво приказваш? — попита майор Данби объркан. — За какво говорите и двамата?

— Донеси ми ябълки, Данби, и кестени. Тичай, Данби, тичай! Донеси ми киселици и диви кестени, преди да е станало много късно. И вземи няколко за себе си.

— Диви кестени? Киселици? За какво са ти, дявол да го вземе?

— За да си издуя бузите, разбира се. — Йосарян вдигна ръце във въздуха с жест на мощно и отчаяно самообвинение. — О, защо не го послушах? Защо нямах поне малко вяра?

— Полудял ли си? — запита майор Данби, разтревожен и смаян. — Йосарян, кажи ми, моля ти се, за какво говориш.

— Данби, Ор е имал план. Не разбираш ли? Планирал е всичко от самото начало. Той дори се е упражнявал как да маневрира, та да го свалят. Репетирал е при всеки полет. А аз не исках да летя с него. Данби, донеси ми също щръкнали зъби и клапан за разглобяване, и вид на глупава невинност, така че никой да не заподозре хитростта ми. Всичко това ми е нужно. О, защо не го послушах! Сега разбирам какво е искал да ми каже. Дори разбирам защо онова момиче го е удряло по главата с обувката си.

— Защо го е удряло? — запита рязко свещеникът. Йосарян се обърна бързо към свещеника и го хвана за предницата на ризата с умолителен жест.

— Отче, помогни ми, моля ти се, помогни ми. Донеси ми дрехите. И побързай, нали? Трябват ми веднага. Свещеникът моментално тръгна навън.

— Да, Йосарян, ще ти ги донеса. Но къде са? Как ще ги взема?

— Ще сплашиш всички, които искат да ти попречат, и ще ги принудиш със сила да ти ги дадат. Моля ти се, донеси ми униформата. Тя се намира някъде в болницата. Успей и ти в нещо веднъж в живота.

Свещеникът се изпъчи решително и стисна челюсти.

— Не се тревожи, Йосарян. Ще ти донеса униформата. Но защо онова момиче удряло Ор по главата с обувката си? Моля ти се, кажи ми.

— Защото той й плащал да го удря, ето защо. Но тя не искала да го удря достатъчно силно и затова той е трябвало да гребе до Швеция. Отче, намери ми униформата, та да мога да изляза оттук. Искай я от сестра Дъкет. Тя ще ти помогне да я намериш. Ще направи всичко възможно, само да се отърве от мен.

— Къде ще отидеш? — запита майор Данби, изпълнен с тревожни предчувствия, когато свещеникът изхвърча от стаята.

— Ще избягам — възвести Йосарян с енергичен, ясен глас, като вече късаше копчетата на пижамата си, за да се съблече по-бързо.

— О, не! — изстена майор Данби и започна бързо да тупа с две ръце изпотеното си чело. — Не можеш да избягаш. Къде ще избягаш? Къде можеш да отидеш?

— В Швеция.

— В Швеция? — възкликна учудено майор Данби. — Ще избягаш в Швеция? Да не си луд?

— Ор избяга.

— О, не, не, не, не! — умоляваше го майор Данби. — Не, Йосарян, никога няма да стигнеш там. Не можеш да избягаш в Швеция. Ти дори не умееш да гребеш.

— Но мога да стигна до Рим, ако ти държиш устата си затворена, като излезеш оттук, и ми дадеш възможност да взема някой самолет. Ще си мълчиш ли?

— Но те ще те намерят — спореше отчаяно майор Данби, — ще те върнат обратно и ще те накажат още по-строго.

— Този път доста трябва да се помъчат, за да ме хванат.

— Ще се помъчат. Но дори и да не те открият, какъв живот ще бъде това? Винаги ще бъдеш сам. Никой никога няма да бъде на твоя страна и винаги ще се опасяваш, че някой може да те издаде.

— И сега живея така.

— Но ти не можеш да обърнеш гръб на всичките си задължения, не можеш да избягаш от тях — настояваше майор Данби. — Това е такава отвратителна стъпка. Това е бягство от действителността.

Йосарян се изсмя с жизнерадостно презрение и поклати глава.

— Не бягам от задълженията си, а тичам към тях. Няма нищо отвратително в това да бягам, за да си спася живота. Ти знаеш кои са тези, които бягат от действителността, нали, Данби? Не аз и Ор.

— Отче, моля ви се, говорете му. Иска да дезертира. Иска да избяга в Швеция.

— Чудесно! — извика одобрително свещеникът, като гордо хвърли на леглото калъфка от възглавница, пълна с дрехите на Йосарян. — Бягай в Швеция, Йосарян. А аз ще остана тук и ще постоянствувам. Да. Ще постоянствувам. Ще се заяждам с полковник Каткарт и полковник Корн и ще ги тормозя всеки път, щом ги видя. Не се боя. Ще дразня дори генерал Дрийдъл.

— Генерал Дрийдъл изхвърча — напомни му Йосарян, като си навличаше панталоните и бързешком си втъкваше ризата в тях. — Сега е генерал Пекъм.

Бъбривостта и увереността на свещеника не намаляваха нито за миг:

— Тогава ще ядосвам генерал Пекъм и дори генерал Шайскопф. И знаете ли още какво ще направя? Ще прасна един в носа на капитан Блак, първия път, когато го срещна. Да, ще го прасна в носа. И ще го ударя, когато наоколо има много хора, така че той да не може да ми го върне.

— И двамата ли сте полудели? — негодуваше майор Данби и изпъкналите му очи щяха да изскочат от орбитите си, изтормозени от ужас и яд. — Да не сте си изгубили ума? Слушай, Йосарян…

— Това е чудо, казвам ви — възвести свещеникът, като прегърна майор Данби през кръста и започна да танцува с него, вдигнал високо лакът, сякаш валсираше. — Истинско чудо. Щом Ор е могъл да гребе до Швеция, тогава и аз мога да победя полковник Каткарт и полковник Корн. Стига само да постоянствувам.

— Господин свещеник, моля ви се, млъкнете — любезно го съветваше майор Данби, като се освободи от прегръдката на свещеника и започна да тупа изпотеното си чело с трепереща ръка. Той се наведе към Йосарян, който бе протегнал ръка към обувките си. — А какво ще кажеш за полковник…

— Никак не ме интересува.

— Но това може в действ…

— Да вървят по дяволите и двамата.

— Това може в действителност да им помогне — настояваше упорито майор Данби. — Помислил ли си за това?

— Нека преуспяват тия копелета, никак не ме е грижа, щом не мога да направя нищо да ги спра, освен да им създам неприятности, като избягам. Сега аз имам задължения към самия себе си, Данби. Трябва да отида в Швеция.

— Никога няма да стигнеш. Това е невъзможно. Географски невъзможно е да стигнеш там оттук.

— По дяволите, Данби, знам това. Но поне ще се опитам. Има едно хлапе в Рим, чийто живот искам да спася, ако мога да го намеря. Ще го взема със себе си в Швеция, ако успея да го намеря, така че бягството ми не е толкова егоистично, нали?

— Абсолютна луда работа. Съвестта ти постоянно ще те мъчи.

— И слава Богу — изсмя се Йосарян. — Не бих искал да живея без големи опасения. Нали така, отче?

— Ще прасна капитан Блак право в носа, щом го срещна перчеше се свещеникът, като замахваше два пъти с левия юмрук и след това нанасяше несръчен удар с десния. — Точно така.

— А позорът? — запита майор Данби.

— Какъв позор? Аз съм в още по-позорно положение сега.

Йосарян върза стегнат възел на втората си обувка и скочи на крака.

— Е, Данби, аз съм готов. Какво ще кажеш? Ще си затваряш ли устата и ще ме оставиш ли да се кача на някой самолет?

Майор Данби гледаше Йосарян мълчаливо, със странна, тъжна усмивка. Той бе престанал да се поти и изглеждаше съвършено спокоен.

— Какво би направил, ако се опитам да те спра? — запита той с унила насмешка. — Ще ме набиеш ли?

Въпросът изненада и засегна Йосарян.

— Не, разбира се, не. Защо говориш така?

— Аз ще ви набия — похвали се свещеникът; той, танцувайки, дойде съвсем близо до майор Данби и размаха юмруци, сякаш се боксираше. — И вас, и капитан Блак, и може би дори ефрейтор Хуиткоум. Не би ли било чудесно, ако открия, че няма защо да се боя вече от ефрейтор Хуиткоум?

— Ще ме спреш ли? — запита Йосарян и втренчи поглед в майор Данби.

Майор Данби отскочи настрани от свещеника и се поколеба един миг.

— Не, разбира се, не — избърбори той и внезапно размаха ръце към вратата, с жест, изразяващ буйна настойчивост. — Разбира се, че няма да те спра. Тръгвай, за Бога, и бързай! Имаш ли нужда от пари?

— Имам малко пари.

— На, ето ти още. — Кипящ от възбуда и въодушевление, майор Данби подаде дебела пачка италиански банкноти на Йосарян и стисна ръката му с две ръце, както за да ги спре да треперят, така и да вдъхне смелост на Йосарян. — Сигурно е хубаво да е човек сега в Швеция — забеляза той с копнеж. — Момичетата са толкова сладки. И хората са толкова напреднали.

— Сбогом, Йосарян! — извика свещеникът. — И на добър час! Аз оставам тук и ще постоянствувам. Ще се срещнем отново, когато свърши войната.

— Довиждане, отче. Благодаря, Данби.

— Как се чувствуваш, Йосарян?

— Отлично. Не, много ме е страх.

— Това е добър знак — каза майор Данби. — Показва, че си още жив. Няма да бъде много весело.

Йосарян тръгна.

— О, весело ще бъде.

— Вярно ти казвам, Йосарян. Ще трябва да бъдеш нащрек всеки час и всяка минута. Те ще преобърнат света, за да те хванат.

— Ще бъда нащрек всяка минута.

— Трябва да скачаш от място на място.

— Ще скачам.

— Отскочи! — извика майор Данби.

Йосарян отскочи настрани. Курвата на Нейтли се бе скрила точно зад вратата. Ножът мина на няколко инча от него и той побягна.

Край
Читателите на „Параграф 22“ са прочели и: