Включено в книгата
Оригинално заглавие
Catch-22, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 128 гласа)

По-долу е показана статията за Параграф 22 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Параграф 22.

Параграф 22
Catch-22
Автор Джоузеф Хелър
Първо издание 11 ноември 1961 г.
САЩ
Издателство Simon & Schuster
Оригинален език английски
Жанр черен хумор, сатира, военен роман

Издателство в БГ Народна Култура 1977 (преизд.1982)
Преводач Боян Атанасов
ISBN ISBN 0-684-83339-5 (англ.)

Параграф 22 (на английски: Catch-22) е роман на Джоузеф Хелър, издаден през 1961 г. Действието в него се развива по време на Втората световна война, като събитията са разказани от различни герои в нехронологичен вид и от различна гледна точка. Книгата е преди всичко критика на бюрократичната система, в която невинаги владее разумът. Фразата параграф 22 е станала идиоматична и се използва за ситуация без изход, „порочен кръг“ (виж понятието параграф 22).

Романът е в списъка на няколко списания[1][2] (включително Time) на 100-те най-добри (англоезични) романа за всички времена.

Външни препратки

Източници

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

9
Майор Майор Майор Майор

Майор Майор Майор Майор бе изкарал тежки времена още от началото на живота си.

Подобно на Минивър Чийви той бе роден твърде късно — точно тридесет и шест часа по-късно, отколкото бе нужно за доброто физическо състояние на майка му, една блага болнава женица, която след като бе прекарала цяло денонощие и половина в родилни мъки, бе изчерпала всичките си сили и не можеше да продължи спора за името на новороденото. В коридора на болницата мъжът й вървеше със сериозната решителност на човек, който знае какво върши. Бащата на Майор Майор беше грамаден кокалест мъж с груби обуща и черен вълнен костюм. Той попълни свидетелството за раждане без колебание и не прояви никакво вълнение, когато подаде попълнения формуляр на сестрата от етажа. Сестрата го взе от него, без да направи някаква забележка и с безшумни стъпки изчезна по коридора. Той я гледаше, докато тя се отдалечаваше, и се питаше как ли е облечена под престилката.

Когато се върна обратно в болничната стая, той завари жена си да лежи изтощена под одеялата, подобна на изсъхнал стар зеленчук, сбръчкана, суха и побледняла: нейните отслабнали тъкани бяха абсолютно неподвижни. Леглото й се намираше на самия край на стаята, близо до спукания прозорец, станал непрозрачен от мръсотия. Дъжд плющеше от мътното небе и денят бе мрачен и студен. Из други стаи на болницата побелели като тебешир хора с остарели сиви устни умираха навреме. Бащата стоеше изправен до леглото и дълго гледа надолу към жената.

— Нарекох момчето Кейлеб — съобщи й той най-после с тих глас. — Както ти искаше.

Жената не отговори и мъжът бавно се усмихна. Той беше замислил всичко идеално — жена му бе заспала и никога нямаше да научи, че я е излъгал, когато е лежала на болничното легло в отделението за бедни на окръжната болница.

В такава тъжна обстановка бе роден некадърният командир на ескадрилата, който сега в Пианоза през по-голямата част от работния ден подправяше подписа на Уошингтън Ървинг върху официални документи. Ограден срещу чуждо вмешателство от собствения си нежелан авторитет и маскиран с фалшиви мустаци и тъмни очила — допълнителни предпазни мерки, за да не може да бъде открит от някого, който би надзърнал случайно през старомодния целулоиден прозорец, от който някой крадец бе изрязал една ивица, — майор Майор усърдно фалшифицираше подписа с лявата си ръка, за да не може да бъде идентифициран. Между момента на неговото раждане и момента на неговия успех се простираха тридесет и една мрачни години на самота и разочарование.

Майор Майор беше роден прекалено късно и прекалено посредствен. Някои хора се раждат посредствени, други постигат посредственост, на трети посредствеността се налага отвън. Майор Майор бе придобил посредствеността си по трите начина. Дори между съвсем незначителни хора той се отличаваше със своята незначителност и на всички, които го срещаха, той винаги правеше впечатление с това, че с нищо не прави впечатление.

Още от самото начало на живота си той бе обременен от трима души — от майка си, от баща си и от Хенри Фонда, с когото имаше далечна прилика почти от самото си раждане. Дори преди да научи кой е Хенри Фонда, той ставаше предмет на неласкави сравнения, където и да отидеше. Напълно чужди хора намираха за уместно да го упрекват за това и поради тази причина той отрано придоби чувство за вина и страх от хората, някакъв раболепен импулс да се извинява пред обществото, загдето не е Хенри Фонда. Не беше лека задача да живее, като прилича на Хенри Фонда, но той никога не помисли да напусне играта, понеже беше наследил постоянството на баща си, дълъг като върлина човек, който имаше силно чувство за хумор.

Бащата на Майор Майор беше трезвен, богобоязлив човек, който считаше за най-духовито нещо на света да крие възрастта си. Беше фермер с дълги ръце и крака, богобоязлив, свободолюбив, хрисим, непреклонен индивидуалист, който смяташе, че да се дават федерални субсидии на когото и да било освен на фермери, е прикрит социализъм. Той проповядваше пестеливост и упорит труд и осъждаше неморалните жени, които му отказваха. Негов специалитет беше люцерната и за него бе много изгодно да не отглежда люцерна. Държавата му плащаше добре за всеки бушел непроизведена люцерна. Колкото повече люцерна не произвеждаше, толкова повече пари му даваше държавата; и той разходваше всеки петак, спечелен без труд, за да купува още земя и да увеличава количеството непроизведена люцерна. Бащата на Майор Майор работеше без почивка, за да не произвежда люцерна. През дългите зимни вечери той си седеше вкъщи и не кърпеше хамути; изскачаше от леглото си, щом пукнеше пладне, само за да се увери, че никаква домакинска работа не е свършена. Влагаше мъдро парите си в земя и скоро вече не отглеждаше повече люцерна, отколкото който и да е друг фермер в окръга. Съседите се обръщаха към него за съвет по всякакви въпроси, тъй като той бе спечелил много пари и следователно беше мъдър човек.

— Каквото посеете, това ще пожънете — съветваше той всички и всички казваха „амин“.

Бащата на Майор Майор беше изявен борец за икономии в държавните разходи при условие, че тези икономии няма да попречат на правителството да изпълни свещения си дълг и да плати на фермерите толкова, колкото можеха да изкарат за люцерната, която произвеждаха и от която никой не се нуждаеше, или въобще за да не отглеждат люцерна. Той беше горд и независим човек, които се противопоставяше на всякакви осигуровки срещу безработица и никога не се колебаеше да хленчи и скимти, за да изврънка и измъкне колкото може повече от когото може. Той беше набожен човек, чийто амвон беше навсякъде.

— На нас, фермерите, Господ ни е дал две здрави ръце, за да можем да отнесем колкото можем да сграбчим с тях — проповядваше той пламенно на стъпалата на съда или пред фирмата А. и И., докато чакаше младата зла касиерка, вечно с дъвка в устата, която той ухажваше, да излезе навън и да го погледне заплашително. — Ако Господ не искаше да вземаме толкова много — проповядваше той, — нямаше да ни даде две здрави ръце, за да го взимаме.

Всички наоколо пошепваха:

— Амин.

Башата на Майор Майор имаше някаква калвинистка вяра в предопределението и можеше ясно да схване, че нещастията на всички хора, освен неговите собствени, бяха израз на Божията воля. Той пушеше цигари, пиеше уиски и много добре му действуваха остроумия и ободрителни интелектуални разговори. Особено собствената му духовитост, когато лъжеше, че е по-млад, или разказваше хубавата история за трудностите на Бога и жена му при раждането на Майор Майор. Хубавата история за трудностите на Бога и жена му се състоеше в това, че Бог е имал нужда от шест дни, за да създаде целия свят, докато жена му е прекарала денонощие и половина в родилни мъки само за да създаде Майор Майор. Един по-обикновен човек би се поколебал него ден в коридора на болницата, един по-слаб характер би се съгласил да приеме отлични заместители на името на сина си, като например Старши Барабанчик, Младши Старши, Старши Младши или пък До Мажор, но бащата на Майор Майор беше чакал четиридесет години тъкмо такъв случай и не бе човек, който да го пропусне. Той имаше хубава поговорка за успеха в живота. Щастието чука на вратата само веднъж — казваше той и я повтаряше при всеки случай.

Досадната прилика с Хенри Фонда, която имаше от рождение, беше първата от дълга поредица лоши шеги, чиято нещастна жертва Майор Майор щеше да бъде по повеля на съдбата през целия си безрадостен живот. Втората лоша шега бе, че се роди Майор Майор Майор. Фактът, че той бе роден Майор Майор Майор, беше тайна, известна само на баща му. Разкриването на истинското му име стана едва когато Майор Майор бе записан в детската градина и последиците бяха катастрофални. Новината уби майка му: тя просто загуби воля за живот, посърна и умря, а това беше добре дошло за баща му, който беше решил, ако се наложи, да се ожени за злата касиерка от А. и И., макар че не разчиташе много на вероятността да изгони жена си от фермата, без да й плати пари или да я набие.

Последиците за самия Майор Майор бяха само малко по-сурови. На тази крехка възраст му бе наложено да си даде сметка за жестокия и зашеметяващ факт, че той не е, както винаги е смятал, Кейлеб Майор, а някакъв напълно чужд човек на име Майор Майор Майор, за когото той не знаеше абсолютно нищо и за когото никой не бе чувал дотогава. Колкото другарчета имаше, всички се оттеглиха и никога не се върнаха, понеже не бяха склонни да се доверяват на чужди хора, особено на онзи, който дотогава ги е мамил, че е някой, когото са познавали от години. Никой не желаеше да има нещо общо с него. Той започна да изпуща неща и да се препъва. При всяко ново запознанство се държеше плахо, изпълнен с надежда, и винаги оставаше разочарован. Именно защото се нуждаеше така отчаяно от приятел, той никога не можа да го намери. Израсна непохватен, висок, странен, замечтан младеж с нежни очи и много деликатни устни, чиято колеблива, плаха усмивка мигновено се превръщаше в обиден, объркан израз при всяко ново отблъскване.

Той беше учтив към по-старите, но те не го харесваха. Вършеше всичко, което по-старите от него му казваха да извърши. Казваха му да се оглежда, преди да скочи, и той винаги се оглеждаше, преди да скочи. Казваха му никога да не отлага за утре това, което може да свърши днес и той никога не отлагаше. Казано му бе да почита майка си и баща си и той почиташе баща си и майка си. Казано му бе да не убива и той не убиваше, докато не постъпи във войската. Тогава му казаха да убива и той убиваше. Обръщаше си и другата буза при всеки случай и винаги правеше на другите точно това, което искаше те да правят на него. Когато даваше милостиня, лявата му ръка никога не знаеше какво прави дясната. Той никога не произнасяше напразно името Господне, никога не прелюбодействуваше, нито пожелаваше магарето на ближния си. Всъщност той обичаше ближния си и никога не лъжесвидетелствуваше срещу него. По-старите не обичаха Майор Майор, защото явно пренебрегваше възприетите обичаи.

Тъй като нямаше нищо, в което да се прояви добре, той се прояви добре в училище. В щатския университет гледаше така сериозно на учението си, че педерастите мислеха, че е комунист, а комунистите подозираха, че е педераст. Той завърши английска история и това бе грешка.

— Английска история! — изрева възмутено по-старият сенатор от неговия щат, чиято глава бе обкръжена от сребриста грива. — А защо не американска история? Американската история е не по-малко добра от която и да е друга история!

Майор Майор се прехвърли веднага в американска литература, но Федералното бюро за разследване му бе открило вече досие. В далечната ферма, която Майор Майор наричаше свой дом, живееха шест души и един шотландски териер, и петима от тях, както и шотландският териер, се оказаха агенти на ФБР. Скоро те разполагаха с достатъчно злепоставящи го сведения, за да направят с него каквото си искат. Единственото нещо обаче, което можеха да намислят, беше да го вкарат във войската като редник и след четири дни да го направят майор, така че членовете на Конгреса, които нямаха друга грижа, можеха да препускат напред-назад по улиците на Вашингтон и да скандират: „Кой произведе майор Майор? Кой произведе майор Майор?“

Всъщност майор Майор беше произведен от една кибернетична машина марка „Ай Би Ем“, надарена с тъй живо чувство за хумор, както и баща му. Когато войната избухна, той още беше покорен и отстъпчив. Казаха му да постъпи във войската и той постъпи. Казаха му да поиска да влезе в авиационното училище и той поиска да влезе в авиационното училище. Още следната нощ се озова бос в ледената кал в три часа след полунощ пред един суров и войнствен сержант от някакъв югозападен щат, който каза на всички, че можел да пребие всеки войник от своето поделение и бил готов да докаже думите си. Само няколко минути преди това новобранците от ескадрилата бяха грубо събудени от ефрейторите, които им казаха да се строят пред палатката, където се помещаваше канцеларията. Дъждът продължаваше да се излива върху Майор Майор. Те се строиха облечени в гражданските си дрехи, с които бяха дошли преди три дни. Онези, които се забавиха, за да си обуят чорапите и обувките, бяха изпратени обратно в студените, мокри и тъмни палатки да ги събуят и сега всички стояха боси в калта, докато ледените очи на сержанта шареха по редиците и той им казваше, че може да пребие всеки войник от поделението си. Никой не бе склонен да спори с него.

Неочакваното производство на Майор Майор в майорски чин на следния ден хвърли в бездънно униние войнствения сержант, защото той вече не можеше да се хвали, че може да пребие всеки редник от поделението си. Прекара дълги часове в размишления, оттеглен в палатката си като Саул и не приемаше никого, докато обезсърчената му елитна гвардия от ефрейтори пазеше отвън. В три часа през нощта той намери решението на въпроса: майор Майор и другите новобранци бяха грубо разбудени и получиха заповед да се строят боси в дъжделивата нощ под ярката светлина на канцеларията, където сержантът, застанал наперено със свити юмруци на хълбоците, ги чакаше и така гореше от нетърпение, че едва можа да дочака да се съберат всички.

— Аз и майор Майор — похвали се той със същия груб и отсечен тон както предната нощ — можем да пребием всеки редник от моето поделение.

По-късно същия ден офицерите от базата предприеха действия по въпроса за Майор Майор. Как могат да се справят с майор като Майор Майор? Да го унижават лично, би значело да унижават всички други офицери с равен или по-нисък чин. От друга страна обаче, би било немислимо да се отнасят към него почтително. За щастие Майор Майор бе поискал да постъпи в авиационното училище. Заповед, с която той се прехвърляше в училището, бе изпратена късно следобед от циклостилната служба и в три часа през нощта Майор Майор бе отново грубо събуден, сержантът му пожела добър път и той се качи на един самолет, заминаващ на Запад.

Лейтенант Шайскопф побледня като платно, когато майор Майор се яви официално пред него в Калифорния с боси крака и засъхнала кал между пръстите. Майор Майор не се бе усъмнил ни най-малко, че го будят грубо, за да стои отново бос в калта, затова бе оставил обущата и чорапите си в палатката. Цивилното облекло, в което той се бе явил пред лейтенант Шайскопф, бе измачкано и мръсно. Лейтенант Шайскопф, който не си бе още създал име като майстор на маршировките, изтръпна от ужас при мисълта каква картинка би представлявал майор Майор, ако се яви на маршировка бос идната неделя.

— Бързо идете в болницата — измънка той, когато се окопити достатъчно, за да може да говори — и им кажете, че сте болен. Останете там, докато ви се съберат достатъчно пари, та да можете да си купите дрехи. И обуща. Купете си обуща.

— Слушам, сър.

— Мисля, че не трябва да ме наричате „сър“ — изтъкна лейтенант Шайскопф. — Вие имате по-горен чин от мен.

— Да, сър. Аз може да имам по-горен чин, сър, но вие все пак сте мой командир.

— Да, сър, това е вярно — съгласи се лейтенант Шайскопф. — Вие можете да имате по-висок чин от мен, сър, но аз все пак съм ваш командир. Постъпете както ви казвам, сър, защото иначе ще загазите. Идете в болницата и им кажете, че сте болен, сър. Останете там, докато съберете достатъчна сума от парите, които ще получавате за поддържане на униформата, та да си купите униформа.

— Да, сър.

— И обуща, сър. Купете си обуща при първа възможност, сър.

— Да, сър. Ще си купя, сър.

За майор Майор животът в училището не бе по-различен от живота, който бе имал дотогава. Всеки, който го срещнеше, желаеше да бъде с някого другиго. Неговите преподаватели му даваха предпочитание във всички фази на обучението му, за да го изтикат по-бързо и да се отърват от него. За най-кратко време той стана пилот и се озова в Европа, където работите внезапно почнаха да се оправят. През целия си живот Майор Майор беше мечтал само за едно — да се смеси с другите хора, и на остров Пианоза за известно време бе наистина приет от всички. Чиновете имаха малко значение за строеваците и отношенията между офицери и войници бяха свободни и непринудени. Войници, чиито имена той дори не знаеше, го поздравяваха със „здрасти“ и го викаха да ходи да плува с тях или да играе баскетбол. Той прекарваше най-приятните си часове в баскетболни мачове, които траеха по цял ден и които никой не държеше да спечели. Никога не водеха сметка за точките и броят на играчите можеше да се изменя от един до тридесет и пет. Майор Майор не бе играл нито баскетбол, нито каквато и да било друга игра преди това, но високият му ръст и лудият му възторг му помагаха да компенсира вродената си тромавост и липса на тренировка. Там, на кривото баскетболно игрище, майор Майор намери истинско щастие между офицерите и войниците, които почти бяха станали негови приятели. Ако нямаше печеливши, нямаше и губещи и майор Майор се наслаждаваше на всеки момент, прекаран в скачане по игрището, до онзи миг, когато полковник Каткарт пристигна със своя ревящ джип, след като бе убит майор Дюлут и за него стана невъзможно да се радва повече на баскетбола.

— Вие сте новият командир на ескадрилата — бе изревал полковник Каткарт грубо от другата страна на железопътния изкоп. — Но не си мислете, че това значи нещо, защото не значи нищо. Всичко, което значи, е, че вие сте новият командир на ескадрилата.

Полковник Каткарт хранеше отдавна неутолима омраза към майор Майор. Един излишен майор в списъците значеше лоша организация и даваше основание за критика от страна на хората в щаба на Двадесет и седма въздушна армия, а полковник Каткарт бе убеден, че те са негови врагове и съперници. Полковник Каткарт се бе молил на Бога да му изпрати някаква щастлива случайност, подобна на смъртта на майор Дюлут. Досега беше тормозен от един излишен майор, а сега имаше свободно място за втори излишен майор. Той назначи майор Майор за командир на ескадрилата и изчезна с ревящия си джип така внезапно, както бе дошъл.

За майор Майор това значеше край на игрите. Лицето му се зачерви от притеснение, той седеше като вкопан на мястото си и не можеше да повярва, че дъждовни облаци отново са се събрали над главата му. Когато се обърна към другите играчи, той се сблъска със скала от любопитни, замислени лица, които го гледаха вдървено с навъсена и непроницаема враждебност. Изтръпна от срам. Когато продължиха играта, тя вече не му доставяше никакво удоволствие. Когато дриблираше, никой не се опитваше да го спре; когато викаше да му подадат топката, онзи, който я държеше, веднага му я подаваше: и когато не улучваше коша, никой не се спущаше да грабне топката. Единственият глас, който се чуваше, беше собственият му глас. Същото се повтори на следния ден: на последния той въобще не дойде на игрището.

Всички в ескадрилата сякаш се бяха наговорили да престанат да му говорят и почнаха да се взират в него. Той минаваше през живота със стеснение, с наведени очи и пламнали бузи предмет на презрение, завист, подозрение, омраза и злобни намеци навсякъде, където отидеше. Хората, които дотогава едва бяха забелязали приликата му с Хенри Фонда, сега не спираха да говорят за нея и имаше дори някои, които мрачно намекваха, че майор Майор е бил назначен командир на ескадрилата именно защото прилича на Хенри Фонда. Капитан Блак, който сам се домогваше до този пост, твърдеше, че майор Майор е наистина Хенри Фонда, но е толкова бъзлив, че не смее да си признае.

Майор Майор се луташе озадачено и попадаше от едно затруднение в друго. Без да го пита, сержант Таузър нареди да пренесат багажа му в обширното ремарке, което майор Дюлут беше заемал, и когато майор Майор изтича задъхан в канцеларията, за да съобщи, че са откраднали имуществото му, младият ефрейтор го изплаши така, че той загуби ума и дума: ефрейторът скочи на крака и изкрещя: „Мирно!“ в момента, в който се появи майор Майор. Заедно с всички останали в палатката майор Майор се изпъна мирно, като се чудеше кое ли важно лице е влязло след него. Минаха минути в неподвижно мълчание и всички щяха да стоят мирно до второ пришествие, ако след двадесет минути майор Данби не бе надникнал вътре, за да поздрави майор Майор, и по този начин да им даде „свободно“.

Положението на майор Майор стана още по-плачевно в стола, където Майлоу се разливаше в усмивка и чакаше да ги заведе гордо до малката масичка, която бе поставил пред другите маси и украсил с бродирана покривка и букет цветя в розова ваза от шлифовано стъкло. Майор Майор се отдръпна назад ужасен, но нямаше достатъчно смелост да се противопостави на Майлоу, тъй като всички го наблюдаваха. Дори Хавърмайър бе вдигнал глава от чинията си и зяпаше към него с тежката си увиснала челюст. Майор Майор кротко се подчини на Майлоу, който го теглеше, и свит от срам, седя на отделната си маса до края на обеда. Храната имаше вкус на пепел, но той преглъщаше всяка хапка, за да не се обиди някой от онези, които я бяха приготвили. Когато по-късно остана сам с Майлоу, майор Майор за първи път почувствува как в гърдите му се надига бунт и каза, че би предпочел да продължи да обядва заедно с другите офицери. Майлоу му каза, че това няма да върви.

— Не виждам какво няма да върви — спореше майор Майор. — По-рано нищо никога не се е случвало.

— Но преди не бяхте командир на ескадрилата.

— Майор Дюлут беше командир на ескадрилата и винаги ядеше на една маса с другите офицери.

— С майор Дюлут беше различно, сър.

— В какво отношение беше различно?

— По-добре да не ме питате, сър — каза Майлоу.

— Защото приличам на Хенри Фонда ли? — събра смелост да попита майор Майор.

— Някои хора казват, че вие наистина сте Хенри Фонда — отговори Майлоу.

— Е, не съм Хенри Фонда — възкликна майор Майор с глас, разтреперан от раздразнение. — И ни най-малко не приличам на него. А дори и да приличах на Хенри Фонда, какво значение има това?

— Няма никакво значение. Тъкмо това искам да ви кажа, сър. С вас не е същото, както с майор Дюлут.

И наистина не беше същото, защото когато майор Майор на следния обед тръгна от тезгяха, където сипваха храната, и се упъти към общите маси, той се почувствува смразен от непроницаемата стена от омраза, изградена от лицата им, и остана като вкаменен с треперещата табла в ръце, докато Майлоу не се промъкна безмълвно до него да го спаси, като го отведе до неговата собствена маса. След това майор Майор се отказа от намеренията си и винаги ядеше сам на масата си, обърнал гръб на другите офицери. Той беше сигурен, че те се чувствуват обидени, загдето, откакто бе назначен за командир на ескадрилата, бе станал толкова важен, че не можеше да яде на една маса с тях. Никога не се водеха разговори в палатката на стола, докато майор Майор беше там. Той забеляза, че другите офицери гледаха да не ходят да обядват по същото време и че всички изпитаха голямо облекчение, когато той изобщо престана да ходи там и почна да се храни в ремаркето.

Майор Майор започна да се подписва с името Уошингтън Ървинг на официални документи на следния ден, след като първият агент на контраразузнаването дойде да го разпитва за някакво лице в болницата, което се подписвало така, и по този начин му даде идеята да върши същото. Той беше отегчен и недоволен от новото си положение. Бяха го направили командир на ескадрилата, но той нямаше никаква представа какво очакват от него да върши като командир, освен да се подписва с името Уошингтън Ървинг и да слуша как тупат или звънтят подковите, които майор … де Къвърли хвърляше на земята под прозореца на малкия му кабинет в задната част на палатката, където се помещаваше канцеларията. Непрекъснато го преследваше чувството, че някакви извънредно важни задължения остават неизпълнени и напразно чакаше да му потърсят отговорност. Излизаше рядко, и то само когато бе абсолютно необходимо, защото не можеше да свикне да го гледат втренчено. От време на време еднообразието се нарушаваше от някой офицер или войник, които сержант Таузър препращаше до него във връзка с някакъв въпрос, с който майор Майор не можеше да се справи и който той веднага препращаше обратно на сержант Таузър за разумно решение. Това, което се очакваше от него като командир на ескадрилата, очевидно се свършваше без каквото и да било участие от негова страна. Беше потиснат и в лошо настроение. Понякога сериозно мислеше да отиде да разкаже всичките си грижи на военния свещеник, но свещеникът изглеждаше така претоварен със собствените си страдания, че на майор Майор му бе съвестно да прибавя и своите грижи към неговите. Освен това той не беше съвсем сигурен дали военните свещеници могат да дават съвети на командир на ескадрила.

Никога не знаеше какво да мисли и за майор … де Къвърли, който, когато не ходеше да наема апартаменти или да отвлича работници, нямаше по-належаща работа, освен да хвърля подкови. Майор Майор често се вслушваше внимателно в шума на подковите, които падаха глухо на земята или се закачваха около малките стоманени колчета, забити в земята. Понякога надничаше навън и гледаше с часове как се забавлява майор … де Къвърли и се чудеше как една толкова внушителна личност няма друга по-важна работа. Често се изкушаваше от мисълта да се присъедини към играта на майор … де Къвърли, но хвърлянето на подкови цял ден му се струваше почти толкова скучно, колкото да подписва „Майор Майор Майор“ на официални документи, пък и видът на майор … де Къвърли беше така заплашителен, че майор Майор го гледаше с благоговение и не смееше да се доближи до него.

Майор Майор се питаше какво е отношението му към майор … де Къвърли и какво е отношението на майор … де Къвърли към него. Той знаеше, че майор … де Къвърли беше негов административен офицер, но не знаеше какво значи това и не можеше да реши дали в лицето на майор … де Къвърли е ощастливен с един снизходителен началник, или е наказан с един неизпълняващ задълженията си подчинен. Той не искаше да пита сержант Таузър, от когото тайно се боеше, а нямаше кого другиго да пита, най-малко от всички самия майор … де Къвърли. Малцина смееха да се доближат до майор … де Къвърли за каквото и да било и единственият офицер, който бе достатъчно глупав да хвърли една от неговите подкови, се покри още на следния ден със злокачествени пианозки струпеи, които Гюс и Уес, дори самият доктор Данийка никога не бяха виждали и за които дори не бяха чували. Всички бяха сигурни, че майор … де Къвърли е заразил нещастния офицер за наказание, макар че никой не знаеше как.

Повечето от официалните документи, които идваха на масата на майор Майор, въобще не го засягаха. Повечето от тях се състояха от намеци за предишни съобщения, които майор Майор не бе нито виждал, нито чувал. Никога не ставаше нужда да се търсят, тъй като в новите инструкции неизменно се казваше, че предишните заповеди се отменят. И затова в течение на една-единствена творческа минута той можеше да подпише двадесет различни документа, всеки от които му предписваше да не обръща никакво внимание на всички останали. От службата на генерал Пекъм, която беше на континента, всеки ден идваха многоречиви бюлетини, които започваха с такива ободрителни проповеди като „Отлагането е крадец на време“ и „Първата добродетел след благочестието е чистоплътността“.

Инструкциите на генерал Пекъм за чистоплътност и експедитивност караха майор Майор да се чувствува нечистоплътен и вечно отлагащ човек и затова той се освобождаваше от тях колкото може по-бързо. Интересуваха го единствено онези официални документи, които се явяваха от време на време и се отнасяха за нещастния младши лейтенант, убит при един полет над Орвието два часа след като пристигна на остров Пианоза, чийто отчасти неразопакован багаж се намираше още в палатката на Йосарян. Тъй като веднага след пристигането си нещастният лейтенант се бе явил в щабната палатка вместо в канцеларията, сержант Таузър бе решил, че ще бъде най-сигурно да го мине по списъците като човек, който никога не се е явявал в ескадрилата и затова отнасящите се до него документи, които идваха от време на време, се занимаваха с факта, че той сякаш се бе изпарил във въздуха; впрочем точно това и се бе случило с него. С течение на времето майор Майор започна да се радва на официалните документи, които пристигаха на масата му, защото да седи в кабинета си и да ги подписва по цял ден беше далеч по-приятно, отколкото да седи в кабинета си по цял ден и да не ги подписва. Така имаше какво да прави.

Всеки документ, който той подписваше, неизбежно се връщаше обратно при него след изтичането на период от два до десет дни с добавен лист за втори негов подпис. Тези документи бяха винаги много по-дебели от първоначалните, тъй като между листа с неговия последен подпис и листа, добавен за неговата нова заверка, имаше листа, носещи най-последните заверки на всички други офицери, пръснати по разни места, чието занимание също се състоеше да се подписват на същите официални документи. Майор Майор се отчая, гледайки как простите съобщения се надуват чудовищно и се превръщат в огромни ръкописи. Нямаше значение колко пъти подписва един документ, документът винаги пристигаше обратно при него за още един подпис и той започна да губи надежда, че някога ще може да се освободи от тях. Един ден — беше в деня, след като агентът на контраразузнаването го посети за първи път — майор Майор подписа името Уошингтън Ървинг вместо собственото си име на един от документите само за да усети как ще се почувствува. Хареса му. Хареса му толкова много, че през останалата част от следобеда той направи същото с всички официални документи. Това беше порив на лекомислие и бунт, за което знаеше, че по-късно ще бъде строго наказан. На следната сутрин той влезе с вълнение и трепет в кабинета си и чакаше да види какво ще се случи. Нищо не се случи.

Той беше извършил грях и бе постъпил добре, защото нито един от документите, на които се подписваше с името Уошингтън Ървинг, не се върна обратно при него. Това беше най-после някакъв напредък и майор Майор потъна в новата си работа с увлечение и без задръжки. Да подписва името Уошингтън Ървинг на официалните документи не беше може би голяма кариера, но все пак бе по-малко еднообразно, отколкото да подписва „майор Майор Майор“. Когато името Уошингтън Ървинг му станеше скучно, той можеше да смени последователността и да се подписва Ървинг Уошингтън, докато и това стане еднообразно. И той действително вършеше нещо, тъй като нито един от документите, подписани с едно от тези имена, не се върна в ескадрилата.

Това, което се върна обратно в края на краищата, беше един втори човек от контраразузнаването, който се представяше за пилот. Всички знаеха, че е човек от контраразузнаването, защото той сам им довери тайната си и настояваше пред всеки от тях да не разкрива истинската му самоличност пред другите офицери и войници, на които беше вече доверил, че е от контраразузнаването.

— Вие сте единственият човек в ескадрилата, който знае, че съм от контраразузнаването — довери той на майор Майор, и е абсолютно необходимо това да остане в тайна, за да не се навреди на успешното изпълнение на задачата ми. Разбирате ли?

— Но сержант Таузър знае за вас.

— Да, знам, че знае. Трябваше да му кажа, за да ме пусне при вас. Но също знам, че при никакви обстоятелства той няма да каже това някому.

— Той каза на мене — възрази майор Майор. — Каза ми, че вън чака един човек от контраразузнаването, който иска да говори с мен.

— Ах, това копеле! Ще трябва да направим проверка за неговата благонадеждност. На ваше място не бих оставял никакви строго поверителни документи на открито. Поне докато не приготвя доклада си.

— Документите, които получавам, не са строго поверителни — каза майор Майор.

— Точно такива документи имам предвид. Заключете ги във вашия шкаф, така че сержант Таузър да няма достъп до тях.

— Единственият ключ от шкафа е у сержант Таузър.

— Май че само си губим времето — каза вторият човек от контраразузнаването доста студено. Той беше пъргав, топчест, раздразнителен човек с бързи и уверени движения. Извади няколко фотостатични копия от една голяма червена папка, която се разтягаше като акордеон и която той дотогава доста очебийно криеше под кожената си авиаторска куртка, нашарена с ярки картинки на самолети, летящи през оранжеви облаци от избухващи гранати и с прави редици от малки бомбички, които показваха, че е извършил петдесет и пет бойни полета. — Виждали ли сте някой от тези документи?

Майор Майор погледна с безизразно лице фотокопията на лични писма, изпратени от болницата, върху които офицерът цензор се бе подписал като Уошингтън Ървинг или Ървинг Уошингтън.

— Не.

— Ами тези?

Майор Майор погледна след това фотокопията на официалните документи, изпратени до него, върху които той бе сложил същите подписи.

— Не.

— Във вашата ескадрила ли е човекът, който е подписал тези две имена?

— Кое име? Тук има две имена.

— И двете. Ние смятаме, че Уошингтън Ървинг и Ървинг Уошингтън са едно и също лице и че то използува двете имена само за да заличи дирята си. Това, знаете, се прави доста често.

— Струва ми се, че няма човек в ескадрилата нито с едното, нито с другото име.

Израз на разочарование мина по лицето на втория човек от контраразузнаването.

— Шпионинът е много по-хитър, отколкото си мислехме — забеляза той. — Използува трето име и се представя за някого другиго. И аз мисля… да, аз мисля, че знам кое е третото му име. — Възбуден и вдъхновен, той подаде друго фотокопие на майор Майор. — Какво ще кажете за това?

Майор Майор се наведе малко напред и видя едно копие от писмо, върху което Йосарян бе зачеркнал всичко освен името Мери и накрая бе написал: „Копнея неутешимо за теб:

Р. О. Шипман, свещеник във войската на Съединените щати.“

Майор Майор поклати глава.

— Никога не съм го виждал.

— Знаете ли кой е Р. О. Шипман?

— Той е свещеникът на групата.

— Хванахме го в капана — каза вторият човек от контраразузнаването. — Уошингтън Ървинг е свещеникът на групата.

Майор Майор почувствува лека тревога.

— Свещеникът на групата се казва Р. О. Шипман — поправи го той.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— И защо военният свещеник е трябвало да напише това на писмото?

— Може би някой друг го е написал и е подправил подписа му.

— А защо трябва някой да подправя името на военния свещеник?

— За да не го открият.

— Може би сте прав — реши вторият човек от контраразузнаването, след като се поколеба за миг и млясна отсечено с уста. — Може би трябва да се справяме с цяла банда, с двама души, които работят заедно и случайно имат обратни имена. Да, сигурен съм, че е така. Единият от тях е тук, в ескадрилата, другият е в болницата, а третият е при свещеника. Значи стават трима, нали? Вие сте абсолютно сигурен, че никога не сте виждали нито един от тези официални документи, нали?

— Щях да ги подпиша, ако ги бях виждал.

— С кое име? — запита хитро вторият човек от контраразузнаването. — С вашето ли или с името Уошингтън Ървинг?

— Със собственото си име — отвърна майор Майор. — Аз дори не зная името на Уошингтън Ървинг.

Вторият агент на контраразузнаването се усмихна.

— Радвам се, че не сте замесен, сър. Това значи, че ще можем да работим заедно и аз ще имам нужда от всички хора, които мога да намеря. Някъде в европейската оперативна зона има човек, който задържа всички съобщения, изпращани до вас. Имате ли представа кой може да бъде той?

— Не.

— Аз пък имам доста добра представа — каза вторият човек от контраразузнаването и се наведе напред, за да пошепне поверително. — Това копеле Таузър. Защо иначе ще дрънка на всички за мен? А вие си отваряйте очите и ми обадете веднага, щом чуете, че някой само спомене Уошингтън Ървинг. Аз ще направя проверка за благонадеждността на свещеника и на всички хора тук.

В същия миг, когато той си отиде, първият агент на контраразузнаването скочи през прозореца в кабинета на майор Майор и пожела да узнае кой е човекът, който току-що бе излязъл. Майор Майор едва го позна.

— Той беше човек от контраразузнаването — му каза майор Майор.

— Как не! — извика първият човек от контраразузнаването. — Аз съм агентът на контраразузнаването тук.

Майор Майор едва го позна, защото той носеше избеляла фланелена пижама и износени домашни чехли с една отпрана подметка. Това беше предписаното болнично облекло, спомни си майор Майор. Агентът беше наддал около десет кила и пращеше от здраве.

— Аз съм наистина тежко болен човек — изстена той. — Прихванах инфлуенца в болницата от един летец и се разболях сериозно от пневмония.

— Много съжалявам — каза майор Майор.

— Какво ме грее, че съжалявате! — подсмръкна човекът от контраразузнаването. — Не ми е нужно вашето съчувствие. Просто искам да знаете какво съм изстрадал. Дойдох да ви предупредя, че Уошингтън Ървинг, изглежда, е преместил базата на операциите си от болницата във вашата ескадрила. Не сте ли чували някой тук да говори за Уошингтън Ървинг?

— Действително чух — отговори майор Майор. — Този човек, който беше преди малко тук. Той говореше за Уошингтън Ървинг.

— Наистина ли говори? — извика с възхищение първият човек от контраразузнаването. — Тъкмо това ни беше нужно, за да разкрием напълно целия случай! Дръжте го под наблюдение двадесет и четири часа на денонощие, докато аз изтичам до болницата и поискам нови инструкции от моите началници.

Човекът от контраразузнаването скочи през прозореца на кабинета на майор Майор и изчезна. Една минута след това платнището, което отделяше кабинета на майор Майор от канцеларията, се вдигна и вторият човек от контраразузнаването се върна, пъхтейки бясно от тичане. Задъхвайки се, той извика:

— Току-що видях как един човек с червена пижама изскочи от прозореца ви и се затича нагоре по пътя. Не го ли видяхте?

— Той беше тук и говори с мен — отвърна майор Майор.

— Реших, че изглежда много подозрително човек с червена пижама да скача през прозореца. — Агентът се разхождаше енергично в кръг из кабинета. — Най-напред помислих, че сте вие, че бягате за Мексико. Но сега виждам, че не сте били вие. Не каза ли той нещо за Уошингтън Ървинг?

— Действително каза — отвърна майор Майор.

— Каза ли? — извика вторият агент на контраразузнаването. — Чудесно! Може би тъкмо това ни трябваше, за да разкрием напълно случая. Знаете ли къде можем да го намерим?

— В болницата. Той наистина е тежко болен човек.

— Великолепно! — възкликна вторият агент на контраразузнаването. — Веднага ще тръгна след него. Ще бъде най-добре, ако отида инкогнито. Ще обясня положението в амбулаторията и ще поискам да ме изпратят в болницата като пациент.

— Няма да ме изпратят в болницата като пациент, освен ако съм болен — докладва той на майор Майор, когато се върна. А всъщност аз съм доста болен. И без това смятах да намина за общ преглед, а сега тъкмо имам удобен случай. Ще се върна в амбулаторията и ще им кажа, че съм болен, та да ме изпратят в болницата.

— Вижте какво ми направиха — започна отново да докладва той на майор Майор, показвайки виолетовите си венци. Отчаянието му бе неизмеримо. Носеше обущата и чорапите си в ръце, защото и пръстите на краката му бяха боядисани с виолетов разтвор. — Чувал ли е някой човек от контраразузнаването да се разхожда с виолетови венци! — стенеше той.

Агентът напусна канцеларията с наведена глава, падна в един от тесните окопи и си разби носа. Температурата му беше все още нормална, но Гюс и Уес направиха изключение за него и го изпратиха в болницата с линейка.

Майор Майор излъга и така беше по-добре. Всъщност не беше изненадан, че така е по-добре, защото бе забелязал, че хора, които лъжат, са, общо взето, по-находчиви и честолюбиви и успяват повече от хората, които не лъжат. Ако беше казал истината на втория човек от контраразузнаването, щеше да изпадне в трудно положение. Вместо това той излъга и сега можеше свободно да продължи работата си.

Вследствие на посещението на втория човек от контраразузнаването той стана по-предпазлив. Подписваше само с лявата ръка и само когато носеше тъмните очила и изкуствените мустаци, които бе използувал неуспешно при опита си да започне наново да играе баскетбол. Като допълнителна предпазна мярка той има щастливото хрумване да мине от Уошингтън Ървинг на Джон Милтън. Джон Милтън беше звучно и кратко име. Подобно на Уошингтън Ървинг, то също можеше да бъде обърнато с добър ефект, щом станеше еднообразно. Освен това то даваше възможност на майор Майор да удвои производството си, тъй като Джон Милтън беше много по-късо име, отколкото собственото му или Уошингтън Ървинг, и изискваше по-малко време за написване. Джон Милтън се оказа по-плодовит и в друго отношение. Той се поддаваше на разнообразяване и за своя изненада майор Майор скоро започна да добавя към подписа откъси от въображаеми диалози. Така типичните заверки на официалните документи можеха да гласят: „Джон Милтън е садист“ или „Виждал ли си Милтън, Джон?“ Един подпис, с който той особено се гордееше, гласеше: „Има ли някой Джон Милтън?“ Джон Милтън разкри щедро нови перспективи, изпълнени с очарователни, неизчерпаеми възможности, които обещаваха завинаги да прогонят еднообразието. Когато му омръзнеше да се подписва Джон Милтън, майор Майор се връщаше към Уошингтън Ървинг.

Майор Майор беше купил тъмните очила и изкуствените мустаци в Рим, за да направи последен, безплоден опит да се спаси от блатото на унижението, в което постепенно затъваше. Най-напред бе дошло страшното унижение с Великия кръстоносен поход на клетвата за вярност, когато нито един от онези тридесет-четиридесет души, които разнасяха състезателни клетви за вярност, дори не му позволиха да се подпише. След това, тъкмо когато споменът за тази случка се разсейваше, се яви въпросът с тайнственото изчезване на самолета на Клевинджър, заедно с целия му екипаж, и вината за странното нещастие се насочи гибелно към него, защото той не беше подписал никоя от клетвите за вярност.

Тъмните очила имаха широки вишневочервени рамки. Изкуствените черни мустаци бяха като мустаците на някой червендалест латернаджия. Един ден, когато почувствува, че вече не може да понася самотата си, той сложи очилата и мустаците и отиде на баскетболното игрище. Придаваше си непринуден и свойски вид, докато обикаляше около игрището и мислено се молеше да не го познаят. Другите се преструваха, че не го познават, и той започна да се забавлява. Тъкмо когато престана да се поздравлява с успеха на невинната си хитрост, един играч от противния тим го блъсна здраво и той падна на колене. Скоро отново го блъснаха силно и той започна да си дава сметка, че те са го познали и използуват маскирането му, за да го блъскат с лакти, да го препъват и тласкат. Въобще не желаеха да го виждат там. И тъкмо когато си даде сметка за това, играчите от неговия отбор инстинктивно се сляха с играчите от противния отбор в една обща виеща, кръвожадна тълпа, която се нахвърли върху му от всички страни, крещейки мръсни псувни и размахвайки юмруци. Събориха го на земята, ритаха го, докато беше на земята, нападнаха го отново, след като с усилия се беше изправил слепешком на крака. Струпаха се едни върху други в бесен порив да го пребият, да го ритат, да му извадят очите и да го стъпчат. Изтласкаха го до ръба на железопътния изкоп, където той се превъртя и се плъзна с главата надолу. На дъното на рова той се изправи, покатери се на другия бряг и олюлявайки се под градушка от дюдюкания и камъни, които те хвърляха по него, залитайки, се скри зад ъгъла на палатката на канцеларията. През цялото нападение най-голямата му грижа беше да задържи тъмните си очила и изкуствените мустаци на местата им, за да може да продължи да се преструва, че е някой друг и да си спести необходимостта, от която се боеше — да се справи с тях с помощта на началническия си авторитет.

Когато се завърна в кабинета си, той заплака; и когато престана да плаче, изми кръвта от устата и носа си, изтърка калта от драскотините на бузата и челото си и повика сержант Таузър.

— Отсега нататък — каза той — не желая никой да влиза при мен, когато съм тук. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — каза сержант Таузър. — Тази заповед отнася ли се за мен?

— Да.

— Разбирам. Това ли е всичко?

— Да.

— Какво да казвам на хората, които идват и искат да говорят с вас, когато сте тук?

— Кажи им, че съм вътре, и нека чакат.

— Тъй вярно, сър. Докога да чакат?

— Докато си отида.

— Тогава какво да правя с тях?

— Никак не ме е грижа какво ще правиш.

— Мога ли да ги въведа вътре, след като сте си отишли?

— Да.

— Но вие вече няма да бъдете тук, нали?

— Не.

— Разбрано, сър. Това ли е всичко?

— Да.

— Разбрано, сър.

— Отсега нататък — каза майор Майор на войника на средна възраст, който се грижеше за ремаркето — не желая да влизаш, докато съм тук, и да ме питаш дали искам да ми услужиш с нещо. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър — каза ординарецът. — А кога да влизам, за да разбера дали искате да ви услужа с нещо?

— Когато ме няма тук.

— Разбрано, сър. А какво трябва да върша?

— Каквото ти кажа.

— Но вие няма да бъдете тук, за да ми кажете, нали?

— Няма да бъда.

— Тогава какво трябва да правя?

— Каквото има да се прави.

— Разбрано, сър.

— Това е всичко! — каза майор Майор.

— Слушам, сър — каза ординарецът. — Това ли е всичко?

— Не — каза майор Майор. — Няма да влизаш да чистиш. Не влизай за каквото и да било, освен ако си сигурен, че ме няма.

— Тъй вярно, сър, но как мога винаги да бъда сигурен, че ви няма?

— Ако не си сигурен, просто ще считаш, че съм тук, и ще си отидеш, и няма да се връщаш, докато не си сигурен, че ме няма. Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Съжалявам, че трябва да говоря така с теб, но това се налага. Довиждане.

— Довиждане, сър.

— И благодаря ти. За всичко.

— Слушам, сър.

— Отсега нататък — каза майор Майор на Майлоу Майндърбайндър — няма вече да идвам в стола. Храната ще ми се носи в ремаркето.

— Това е добра идея, сър, струва ми се — отговори Майлоу. — Сега ще мога да ви сервирам специални ястия, без да знаят другите. Сигурен съм, че ще ви харесат. Полковник Каткарт винаги ги харесва.

— Аз не желая никакви специални ястия. Искам да ми се носи храна, каквато ядат всички други офицери. Само наредете онзи, който я носи, да почука веднъж на вратата и да остави таблата на стъпалата. Ясно ли е?

— Да, сър — каза Майлоу. — Напълно ясно. Имам няколко живи мейнски омара, които съм скрил. Мога да ви ги сервирам тази вечер с отлична салата от рокфор и два замразени еклера, изнесени контрабанда от Париж вчера заедно с един важен член на френската съпротива. Достатъчно ли е това за начало?

— Не.

— Да, сър. Разбирам.

Тази вечер Майлоу му изпрати за вечеря варени мейнски омари с отлична салата с рокфор и два замразени еклера. Майор Майор се ядоса. Но да ги върне обратно, би значело само да се похабят или някой друг да ги изяде, а майор Майор имаше слабост към варени омари. Той яде с гузна съвест. На следния ден за обед имаше мериландска костенурка с цял литър вино марка „Дом Периньон“ 1937 година, което майор Майор обърна без никакви угризения.

След Майлоу оставаха само войниците от канцеларията и майор Майор ги избягваше, като влизаше и излизаше винаги през мръсния целулоиден прозорец на кабинета си. Прозорецът се разкопчаваше и беше нисък и широк, затова бе лесно да се скочи през него и от едната, и от другата страна. Когато пътят беше чист, той се справяше с разстоянието между палатката на канцеларията и ремаркето, като изтичваше бързо зад ъгъла на палатката, скачаше в железопътния изкоп и се втурваше с наведена глава напред, докато стигнеше гората, която беше неговото убежище. Щом задминеше ремаркето, той напускаше изкопа и се промъкваше бързо през гъстите храсталаци, където единственият човек, когото въобще срещна някога, беше капитан Флум. Изпит и измъчен — цял призрак, Флум го изплаши до смърт, когато, без да се обади предварително, изскочи в полумрака от една туфа къпини, за да му се оплаче, че вождът Бял Полуовес го заплашвал да му пререже гърлото от ухо до ухо.

— Ако още веднъж ме изплашиш така — му рече майор Майор, — не той, а аз ще ти прережа гърлото от ухо до ухо.

Капитан Флум ахна и изчезна обратно в туфата къпини. След това майор Майор вече никога не го видя.

Когато хвърлеше поглед назад към това, което беше постигнал, майор Майор беше доволен. На площ от няколко хектара чужда земя, натъпкана с повече от двеста души, той бе успял да стане отшелник. С малко изобретателност и предвидливост от негова страна бе станало почти невъзможно за когото и да било от ескадрилата да говори с него и той забеляза, че всички намираха това за чудесно, тъй като въобще никой не искаше да говори с него. Никой освен онзи побъркан Йосарян, който го събори на земята, като скочи върху му, когато майор Майор тичаше по изкопа към ремаркето си, защото бе време за обед.

Йосарян беше последният човек, от когото майор Майор желаеше да бъде блъснат и съборен. Имаше нещо подозрително в самата природа на Йосарян — все дрънкаше така безсрамно за мъртвец в палатката си, който дори не бил там, а след полета над Авиньон бе съблякъл всичките си дрехи и се разхождаше гол до деня, в който генерал Дрийдъл се приближи да окачи на гърдите му орден заради храбростта му, проявена при полета над Ферара, и откри, че той е застанал гол-голеничък в строя. Никой на света нямаше власт да изнесе разхвърляните лични вещи на мъртвеца от палатката на Йосарян. Само майор Майор имаше тази власт, но той се бе отказал от нея, когато разреши на сержант Таузър да докладва, че лейтенантът, убит над Орвието два часа след като пристигна в ескадрилата, изобщо никога не е пристигал в ескадрилата. Единственият, който имаше някакво право да изнесе имуществото на мъртвеца от палатката на Йосарян — така се струваше на майор Майор, — беше сам Йосарян, а Йосарян, както се струваше на майор Майор, нямаше такова право.

Когато Йосарян скочи върху му и го събори, майор Майор изохка и се опита да изпълзи настрани, за да се изправи на крака. Йосарян обаче не го остави.

— Капитан Йосарян — каза Йосарян — моли за разрешение да говори на майора веднага по един въпрос на живот и смърт.

— Оставете ме да стана, моля ви се — заповяда му майор Майор, смазан и притиснат в неудобна поза. — Не мога да отговоря на поздрава ви, както съм легнал на ръката си.

Йосарян го пусна. И двамата бавно се изправиха. Йосарян отново отдаде чест и повтори молбата си.

— Нека отидем в кабинета ми — каза майор Майор. — Тук, струва ми се, не е най-доброто място, където можем да разговаряме.

— Да, сър — отвърна Йосарян.

Изтърсиха пясъка от дрехите си и мълчейки смутено, се упътиха към входа на палатката, където се помещаваше канцеларията.

— Оставете ме за една-две минути да сложа малко риванол на тези драскотини. След това кажете на сержант Таузър да ви пусне вътре.

— Да, сър.

Майор Майор закрачи с достойнство към задната част на палатката, без да погледне никого от канцеларистите и машинописците, които работеха по бюрата и край шкафовете с архиви. Той пусна след себе си платнището, което отделяше кабинета му от канцеларията. Щом се озова в кабинета си, той изтича до прозореца и скочи навън, готов да побегне. Обаче Йосарян се бе изпречил на пътя му — чакаше го, застанал мирно, и отново му отдаде, чест.

— Капитан Йосарян моли за разрешение да говори на майора веднага по един въпрос на живот и смърт — повтори той решително.

— Не се дава разрешение — сряза го майор Майор.

— Няма да се отървете с това.

— Майор Майор отстъпи.

— Добре, съгласи се той уморено. — Ще говоря с вас. Моля, скочете в кабинета ми.

— След вас.

Те скочиха в кабинета. Майор Майор седна, Йосарян заобиколи бюрото му, застана пред него и му каза, че вече не желае да участвува в бойни полети. „Какво мога да направя?“ — се запита майор Майор. Едничкото, което можеше да направи, беше това, което полковник Корн му бе наредил да прави, и да се надява, че всичко ще се уреди.

— Защо не искате? — запита той.

— Страх ме е.

— Няма нищо срамно в това — посъветва го приятелски майор Майор. — Всички се страхуваме.

— Аз не се срамувам — рече Йосарян. — Просто ме е страх.

— Нямаше да бъдете нормален, ако не се страхувахте. Дори най-храбрите хора изпитват страх. Едно от най-трудните неща, с което трябва да се справим в боя, е да преодолеем страха си.

— Хайде, хайде, майоре. Не можем ли да разговаряме, без да предъвкваме тия дивотии?

Майор Майор наведе овчедушно очи и почна да върти пръстите си.

— Какво искате да ви кажа?

— Че съм извършил достатъчно полети и мога да си отида у дома.

— Колко полета сте извършили?

— Петдесет и един.

— Остават ви само още четири.

— Той ще повиши броя им. Всеки път, щом наближа предписания брой, той го повишава.

— Може би този път няма да го повиши.

— Той въобще никога не пуска никого. Държи ги тук да чакат заповед за уволнение, докато не му останат достатъчно хора за екипажите, и след това повишава броя на полетите и връща обратно всички в строя. Откакто дойде тук, все така прави.

— Не трябва да упреквате полковник Каткарт, задето се бавят заповедите — посъветва го майор Майор. — Да се препращат заповедите веднага щом ги получат от нас, е задължение на щаба на Двадесет и седма въздушна армия.

— Той все пак би могъл да поиска нови хора да ни заместят, а нас да изпрати в Щатите, когато пристигнат заповедите. Както и да е, аз научих, че щабът на Двадесет и седма въздушна армия иска четиридесет полета и че само полковник Каткарт държи да извършим петдесет и пет.

— Не бих могъл да кажа нищо по това — отговори майор Майор. — Полковник Каткарт е наш командир и ние трябва да му се подчиняваме. Защо не извършите още четирите полета, да видите какво ще стане?

— Не искам повече да летя.

„Какво можеш да направиш? — се запита отново майор Майор. Какво можеш да направиш с човек, който те гледа право в очите и казва, че е готов по-скоро да умре, отколкото да бъде убит в сражение, човек, който е поне толкова зрял и умен, колкото теб, а ти трябва да се преструваш, че го смяташ за незрял и глупав? Какво можеш да му кажеш?“

— Ами ако речем да ви оставим сам да си избирате полетите и да участвувате само в безопасни полети? — запита майор Майор. — Така ще можете да изкарате четирите полета без никакви рискове.

— Не желая да извършвам безопасни полети. Не искам вече да участвувам във войната.

— Бихте ли искали нашата страна да изгуби войната? — попита майор Майор.

— Няма да я загубим. Имаме повече хора, повече пари и повече ресурси. Има десет милиона души в униформа, които биха могли да ме заместят. Някои хора умират, много повече хора трупат пари и се забавляват. Нека някой друг да умре вместо мен.

— Но представете си, че всички мислехме така.

— Тогава сигурно щях да бъда голям глупак, ако мислех другояче, нали?

„Какво можеш да му кажеш в края на краищата?“ — чудеше се майор Майор, изпаднал в отчаяние. Единственото, което не можеше да каже, бе, че не може да направи нищо. Да каже, че не може да направи нищо, би значело да намекне, че ако можеше, би направил нещо, и по този начин да подметне, че практиката на полковник Корн е погрешна или несправедлива. Но полковник Корн бе дал изрична заповед. В никой случай не трябва да казва, че не може да направи нищо.

— Съжалявам — каза майор Майор, — но нищо не мога да направя.